Екипът на списание КРИЛЕ и на ПАН.БГ започват ежедневно публикуване на всичко истинско, свързано с името на летеца-орел Димитър Списаревски.
Очаквайте стотици публикации и снимки в негова чест.
Припомняме ви, че преди 1 година ИК Еър ГРУП 2000“ издаде книгата на Любен Овчаров - Списаревски спомен за живата торпила.
Изданието е най-истинският и най-сериозен исторически труд за живота, делото и смъртта на Спаича.
То съдържа над 200 страници, над 200 снимки и десетки мнения за големия наш българин.


ТАБУ НАД ПОДВИГА

“Ако България имаше толкова ЛЕТЦИ,
колкото ПОДЛЕЦИ,
никакво робство не можеше да я застраши”.

Дянко Марков - летец

Димитър Йоцов,
преподавател по политическа история
във Военното на Негово Величество училище

В началото на 1983 г. се опитах да представя за публикация в сп. “София” очерк за нашите изтребители по случай ЧЕТИРИДЕСЕТ ГОДИНИ ОТ БИТКАТА ЗА НЕБЕТО НА СОФИЯ.
Това бе епизод от Втората световна война. И – трудно може да се спори – част от войната, която Германия водеше срещу света. Но опитайте се да кажете това на някой от оцелелите.
- Нищо подобно! Това бе НАШАТА война, която водехме за небето на София. За всички, които обичахме. За всичко, което обичахме. За другарите си, които вече бяха загинали и на които искахме да останем верни докрай...
Те бяха дошли в орляците на обречените от всички краища на родината. Какво не ги разделяше! Социален произход, материално състояние, образование, военна и летателна подготовка, амбиции и перспективи; убеждения и вяра; мечти за бъдещето...
Обединяваше ги общата съдба на летците-изтребители, черната орис да имат за противник най-могъщата въздушна флота на епохата и... младостта.
Те всички бяха млади. Непростимо млади. Командирите им – и “най-старите” – още не бяха преминали тридесетте. А бяха времена, когато младостта като че ли бе престъпление, което се наказва със смърт...
И те летяха срещу смъртта най-напред с усмивка, в надпревара, като на очаквано спортно съревнование; като на някакво странно – опасно, но страшно вълнуващо празненство. А после? Като по съдбовен, неотменим жребий те преминаваха в другия полк, “где няма отпуск, ни зов за борба”... И различията бледнееха и се стопяваха, за да отстъпят място на онова несравнимо мъжко другарство, което се ражда само когато ЗАЕДНО се среща смъртта...

Поручик Димитър Списаревски заплати с младия си живот вярата в бъдещето на България и волята да не се отстъпи на никаква цена пред могъщия противник. На 20.12.1943 г. връхлетя със самолета си върху водача на американската бомбардировъчна армада и се вряза в тялото на четиримоторната крепост. Представата за защитата на софийското небе е немислима без спомена за неговата безподобна саможертва.
Следваше откъс за “подофицерите” - “Чудото Топлодолски”, “подпоручик Костакев”. Очеркът завършваше така:
За тях може да се пише много. За тях все още много се спори. Едно е безспорно: те умираха в небето над София в отчаяни усилия да защитят домовете и всичко в тях тук долу на земята на българите от бомбите на далечните чужденци. Ние не ги защитаваме. Те не се нуждаят от нашата защита.
Ние само ги представяме. На идващите след нас. На младите, които утре може да намерят призванието и съдбата си в небето над родината...
В списанието бяхме поместили вече няколко публикации и отношенията с главния редактор Стефан Продев бяха твърде добри. Занесохме проектоочерка. Без да го погледне, отсече категорично:
- Не! Такъв материал не може да бъде публикуван. Не е морално. Момчетата, които бомбардираха българските градове, водеха война срещу Хитлерова Германия. Моралът е с тях, а не с ония, които бяха от другата страна на фронтовата линия.
- Вие очевидно бъркате морала на целите с морала на средствата – опитах се да възразя.
Продев се засегна, но прояви благосклонност – отпрати ни при главния редактор на сп. “Български воин”.
При полковника отидох този път заедно с колегата Светослав Геров.
- Зависи! – отсече той. – За кого е писано, как е написано.
- За Списаревски не може да се пише, нали? – попитах в “упор”.
- ...Е... да...
Прибрах ръкописа.
- Все пак оставете го. Елате след месец. Ще видим.
След месец се явих отново при полковника.
- Да, добре написано, но няма да го публикуваме. Няма служба, която да провери фактите, които представяте. И после... Българската авиация бе елитарен род войска. Там служеха буржоазни синове, а не на народа...
Прибрах се и надрасках веднага “послеслов”, който заедно с проектоочерка разпратих на оцелелите, чиито адреси знаех:
Послеслов
Този малък проектоочерк бе предложен в някои редакции на периодичния ни печат като сондаж – ще бъде ли позволено днес да се възкреси спомена за героиката на българската изтребителна авиация по време на терористичните въздушни нападения от 1943-44 година.
Отговорите бяха:
“Не е морално”.
“Момчетата, които идваха да рушат българските градове, водеха война срещу Хитлерова Германия. Моралът е с тях, а не с ония, които са стоели от другата страна на фронтовата линия”.
“Фактите не са установени”.
“Няма служба, която да провери и установи истинността на онова, което се изнася в подобни писания. Не е възможно да се поеме отговорност за публикуването им.”
“Българската авиация от това време бе елитарен род войска.”
“Летците-изтребители не са синове на народа, а на избраната елитна класа, на чиито интереси е служела българската авиация въобще.”
При такава постановка обидно е да се влиза в спор. Разбира се, който вярва, че върши добро дело, може да преглътне обидите. Но е обидно за паметта на ония, които не могат да излязат от гробовете – неизвестни и забравени, – за да свидетелстват.
“Няма служба”.
“Не е морално”.
Във всички времена и по всички възможни светове неморално е да бъдат избивани беззащитни, невинни хора и е морално да се воюва в тяхна защита. И тук не бива да се бърка моралът на далечната цел, за да бъде оправдано злодеянието на близкото и непосредствено действие, инак ставаме макиавелисти.
Героизмът на падналите в такава борба е достоен за признание и възхвала. И данните на “личен състав” трябва да отстъпят на втори план под тежестта на саможертвата.
Седем десетилетия бащите и дедите ни, които тръгнаха на саможертва с песни и цветя в съдбоносната есен на 1912 година, чакаха истинско признание на своя подвиг. Дочакаха го.
Ще го дочакат и летците от орляците на обречените.
Другари, оцелели от бурята, свидетелствайте пред бъдещето.
Защото ще има служба, която ще търси истината.
И паметници над забравените гробове ще има.
Но нас няма да ни има, а ще живее само словото, което оставяме подире си.

Май 1983 г.
О.з. полковник летец Дянко Марков