PAN.BG ПРЕДСТАВЯ ГЕНЕРАЛ ИВАН ПАРАПУНОВ: ЕДИН ГОЛЯМ ЛЕТЕЦ, ЕДНО МНОГО ГОЛЯМО НЕБЕ!





РАЗГЛЕДАЙТЕ ГАЛЕРИЯТА > > >
ПАРАПУНОВ, ИВАН НИКОЛОВ

Изтъкнат български военен авиационен командир и пилот.
Роден на 10 ноември 1947 г. в гр. Разлог в работническо семейство. След гимназията постъпва във ВНВВУ “Г.Бенковски”, което завършва като пилот (1969 г.). Завършил е ВА “Г.С.Раковски” (1980 г.), Академията на Генералния щаб на Съветската армия (1990 г.). бил е командир на авиационна ескадрила (три години поред първенец във ВВС), командир на авиополк – две години поред на първо място във ВВС. Летял е на 10 типа самолети. Общ нальот 2500 часа.
Пилот на Су-22.
Началник на Управление “Авиация” в Главния щаб на ВВС. Заместник-началник на Главния щаб на ВВС (1998 г.).
Генерал-майор. Военен летец първи клас.
(По автобиографични бележки, 1997 г.)

Парапунов Фрагменти: “Подчинените ми... вярват в мене!”
• “В авиацията дойдох, вдъхновен от чувството за пълна свобода, примамен от смелостта на пилотите и воден от дълга към Отечеството.”
• “Предпоставки за произшествия по моя вина не съм допускал. Добрата предварителна подготовка преди полет и спазването на основните правила за летене в полет са гаранция за безпроизшествени полети.”
• “Моята лична гордост е подготовката на ескадрила от първокласни летци като неин командир. Най-голямата ми радост е усещането, че подчинените ми имат доверие и вярват в мене.”
• “Ще я бъде ли българската военна авиация, или не? Отговарям: ще я бъде! Малка по количествен състав, но с международен авторитет и признание.”
• “Помня великолепно първите си самостоятелни полети на различните самолети, на които съм летял: топлото посрещане в авиополка, където започнах службата, и всяка среща с нов тип самолет; другарството и взаимопомощта; несгодите на авиационния живот; миговете на опасност за своя живот при някои полети; готовността за саможертва; недоспиването и преумората; приятните моменти, прекарани със семейството...”
• “Не искам да мисля за края на авиацията ни, а с това и на обезсмислянето на живота на авиаторите, ветераните и крилатия български дух!”
(Из анкета на автора “ХХ век: Българска авиация”, 1997 г.)

Парапунов Плюс: “Още небе за него!”
“... После започвам да усещам как ме потиска всесилната му популярност. Говорим за неща, повечето от които са ми известни, чути от летци, доловени от приятели. И постепенно сякаш виждам как плътната сянка под тополата се запълва от летците. Всички, които са летели с него или само са слушали за него от близки и далечни летища. Идват под сянката, подвиват крак, откъсват сламки и го гледат. Не шават, не се намесват в разговора, всичко това са го чули някога, виждали са го или им е било разказвано. Винаги е имало кой да го гледа и винаги е имало кой да го слуша.
... Двете групи чакаха. До старта имаше 30 минути. От полигона се обадиха, че обстановката е сложна – страшна горещина, от маранята сякаш цялата земя гори. А върви учение – не можеш да промениш нищо. Иван Парапунов щеше да поведе първата група. Видя, че водачът на втората е неспокоен, вдига загрижен поглед нагоре. Помисли втренчено, приближи и го поведе за лакътя. Приклекнаха двамата върху бетона, острото камъче в ръката му започна да чертае груби линии. Говореха полугласно, помагаха си с движения на ръцете, ставаха, говореха бързо и пак клякаха, острото камъче пак чертаеше линии. Разбраха се.
Земята отдолу наистина пушеше – невиждана горещина. Парапунов водеше първата група, сверяваше ориентирите и търсеше мишените. Близо до тях се намираха войски, знаеше това, а при учение авиацията стреляше с бойни заряди. Търсеше ги внимателно през пелената дим, който сякаш смъдеше право в очите. Дълго ги търси и когато ги откри, беше сигурен. Подаде командата, стреля точно и предаде водачеството на групата на заместника си. С остър вираж излезе от полигона и полетя да пресрещне втората група, както се бяха уговорили с водача й още на земята. Излезе в челото й и я поведе.
От земята го усетиха. Генералът го позна по почерка. “Какъв е този, веднага да се маха!” Но Парапунов заведе групата до целите – какъв смисъл отново да ги търсят, след като вече ги е открил. Летците сега са по-спокойни и уверени, това ще се отрази върху стрелбата им.
Групите кацнаха и скоро след това на пистата се появи командирският вертолет. Знаеха си къде да търсят “виновника”. А Парапунов пък знаеше наизуст сценария на диалога. Ще го мъмрят: “Кой ти е позволил в такава трудна обстановка да своеволничиш?” “Налагаше се – ще отвърне – тъкмо според обстановката. Можеха и да не открият целите.” “Но това не е проигравано предварително, не е съгласувано, не е тренирано от втората група”. “Заповядайте – ще доложи – ето там на бетона трийсет минути запуска го проиграхме с водача на групата.”
Но сега най-неочаквано го спаси съветският полковник. Вървеше пред командирската група и викаше така, че отзад да го чуят. “Молодец – прегърна го. - Мен за такива работи едно време искаха да ме понижат, твоите искат да те наказват, но така трябва...” Генералът отзад се чудеше дали да не се засмее. Може би...
Ако беше злопаметен и дребнав, ако беше слабохарактерен и нервен, Иван Парапунов отдавна да се е прекършил, да е махнал с ръка: “Срещу ръжен не се рита, що не си гледам живота!” Чудно му е, а в душата му няма горчилка от спомените, когато са го мъмрили за такива внезапни решения във въздуха, когато е предлагал нещо, пък и не са го приемали, защото го няма в курса, никъде в документите не е посочено. А и не е наказван за десетките случаи. Как да го накажеш, когато пред очите ти го прави виртуозно, когато във въздуха този летец е с птичи рефлекси. Всичко, каквото намисли, го прави умно, просто и най-важното – успешно. Глупаво е упорито да сочиш документите и да роптаеш, че ти пречат за нещо по-смело. Ако сега не можеш, ще го направиш утре, ако утре не може – вдругиден. Важното е да си убеден, че си прав. А и хитрецът му с хитрец, така го докарва, че от своеволие за някои то превръща и за пример на генерала. Иди след това да твърдиш, че нямало никаква възможност за творчество. Ама като го твърдиш, гледай право в очите Парапунов.
През 82-а след голямото учение направиха конференция. Стана и той да си каже думата. В ръцете си държеше обикновена тетрадка, изписана с молив. Вътре беше всичко, което бе мислили, изчислявал, опитвал тайничко във въздуха. Нови, негови си и на летците от групата варианти. Бяха ги кръстили с нашенски си имена, защото още ги нямаше в никакви пособия, никой не ги изпълняваше. Говори дълго и убедително и накрая съветският полковник му поиска тетрадката да види “какви са тия Покришкинови работи”. Преписа си много нещо от нея, завъртя глава позачуден и му я върна...
Естествено, авиационната доктрина и документацията не са толкова гъвкава работа, че да се задействат от идеите на една тетрадка. За качествената промяна е нужно време, нужни са и много примери и случаи, които да я подкрепят, да я обосноват. Нужно е младите летци първо да се научат да летят като Парапунов, а после да надничат в тетрадката му. Но ето какво се случи. Влезе той в една секция и поиска съветско пособие. Отвори го, гледа го и не вярва на очите си. Цели пасажи от оная тетрадка. Някои идеи за маньоврите, които пробваха с групата и които той предложи на конференцията, само че с други имена.
Хлопна доволен пособието. Не е човек, дето ще хукне да разправя това-онова. На никого не каза...
Летели с приятеля и съвипускника му Иван Дочев и като кацнали, Иван Парапунов му рекъл: “Ела да видиш какво открих отгоре, много интересно нещо”. Завел го на около 30 км от летището при някаква баричка. Гледа Дочев – изворче. Как ли го е съгледал отгоре? Запретнал се Парапунов около изворчето и построил чешма. Още си тече тя, но все си я наричат Парапуновата чешма. Той нали е от Разлог, там си имат обичаи да градят чешми, но след това се подписват на градежа. А Парапунов не се подписал.
Друг летец разказва как са гонили с Парапунов английски самолет. Но преди това вметва, че Парапунов винаги си е бил такъв, още от първата година в авиацията – никога не е чакал нещо наготово, някой друг вместо него да реши, а той само да изпълнява. Още тогава се е разпореждал във въздуха така, като че ли е сам – каквото си направиш, това е, повече или по-малко няма да стане. Та за англичаните. Били втора година бойни летци, били на бойно дежурство и оставали някакви си минутки до смяната. Младоци, поотпуснали се накрая, готвели се да се къпят, съблекли се, когато ги вдигнали по тревога. Боси скочили в кабините. Запуск и излитане, годината е 71-ва. Бързо настигнали самолета. Пътнически. “Комет”. Същият ден един път вече бил нарушил, излязъл извън трасето, върнали го, сега пак. Парапунов застанал отпред, водел англичанина да кацне във Враждебна. Сигнализирал завои, онзи не се подчинявал, досуш като еврейския “Констелейшън” през 54-та. Сменили си местата с водения и Парапунов минал отстрани на англичанина, “подпрял” го плътно с крилото. Пилотите от “Комет” се облещили и станали много послушни. Завели ги до Враждебна, направили завой към дома, а от близкото военно летище им наредили да кацнат при тях, началството дошло да ги поздрави. Не, гориво имаме, ще се върнем у дома – опитали да се измъкнат. Как ще кацнат на “чуждо” летище, като са голи и боси, утре ще се разчуе из цялата авиация, не можеш да се отървеш от подигравки. “Кацайте!” – наредили им твърдо...
И все по-сложни задачи на различни непознати полигони. Една няма да забрави Иван Парапунов. Полосата за бомбардиране - тясна, не могат да я хванат двойките. Тогава Парапунов заповядва особен боен ред – един зад друг и един над друг. Понеже го знаеха колко много държи на предварителното обсъждане на задачите и как цени и даже предизвиква чуждото мнение, различно от неговото, летците се опъват – командир, как така. Изслушва ги и заповядва: така ще атакуваме. Аз отговарям, но никакво отклонение от разчета. Нито милиметър, нито секунда. Деветдесет процента от бомбите влязоха в целта. След командата за разпускане беше страшно да се наблюдава как самолетите излизаха рязко настрани – един наляво, друг надясно. Но не можа да си получи наградата, защото трябваше да води въздушния парад. Командващият нареди – ти ще водиш парада, а за наградата ще отиде друг, дето си приличате. Изпратиха Любчо Стоилов, получи му наградата, само дето един генерал му се заканил: “Аз познавам Парапунов, не ме лъжи. Ти не си той!”
Парадът на “Щит-82”. Ниски облаци, по земята само дето не се влачат. Летците му като водени летяха по-високо от него, а накрая казваха: “Командир, толкова ниско летяхме, че когато минахме над блоковете, си вдигнахме краката да не ги закачим!”.
Поставиха му задача да проведе стрелби в по-особени условия с реална опасност от спиране на двигателите на самолетите. “Определи – казаха му – двама летци и действай!” Има си хас да пропусне такова остро усещане. Определи себе си и капитан Николов. Изучиха всичко, подготвиха се добре и излетяха в двойка. Над полигона Парапунов от вълнение ли, от радост ли, кой знае от какво - дяволска работа - трепна му ръката и не улучи. Тогава поведе плътно капитана, помогна му и онзи пръсна мишената – и с ракетите, и със снаряди. Строи след това всички и разказа как е преминала стрелбата. Накрая каза: “Изказвам на капитан Николов служебна благодарност за проявеното умение и затова... че ме победи!”
Обича Парапунов да го побеждават, само дето никак не му се случва често. Но може би точно заради това обича.
Как се правят нощни полети при Парапунов? Докато летците са във въздуха автобусите докарват жените и децата пред стола, масите са заредени, музиката за танци е готова, децата гледат видео. Летците свършват рано, кацат, преобличат се и влизат заедно със своите в стола. И оттук се започва. А аз си мисля, че на Иван Парапунов му е нужно едно много голямо небе...
Крум Джоргов (сп. “Криле”, бр. 10, 1988 г.)

Навигирайте с бутоните под снимката, за да разгледате галерията!

ПРЕДИШНА СНИМКА 1/2 СЛЕДВАЩА СНИМКА