От Каварна до Каварналиево

Pan.bg 03 окт 2011 | 17:10 views (6151) commentaries(0)
img 05.08.2011 | Васил Станилов, в."Българска армия"

Казах на приятели, че за четири дни сме минали през пет балкански държави, те не можаха да повярват. Накараха ме да ги изброя. Когато стигнах до Македония, някой възкликна:
- Това пък каква държава е!!
Сетих се за вица, в който се разказва как Киркор попитал Гарабед:
- Верно (моля на ми променяйте е-то на я. Защото още Николай Лилиев като драматург в Народния театър е въвел тази дублетна форма) ли е, че са ти ударили шамар на гара Каспичан?

- То пък една гара – отговорил му Гарабед.
Тази нищо и никаква държава удари по един шамар на почти всички свои съседи. Отцепи се от Сърбия, не ще да признае претенциите на Гърция за името си, излезе с танкове срещу албанците, обяви голяма част от българската история за своя...
Да не продължавам в този дух, защото пак ми се ходи в Македония. Прекрасна страна, държава или географска област – кой както и иска да я приема. Но в нея наистина има красива природа, работливо население със силно развито чувство за достойнство.
Няма място да правя анализи защо се е стигнало до едно или друго качество на младата държава, пък и както казах за четири дни минахме пред пет държави. Ще ги изброя. Тръгнахме от България, минахме през Македония, Албания, Гърция и се върнахме в България.

Причината за тази авантюра е Дочо

image

Защото това наистина се оказа авантюра от каквато и гледна точка да я преценявам.
Дочо е текстилен инженер, вече предоставил бизнеса си на своите синове и се е посветил на любимата от младини история. Но за познанията му в тази наука могат да му завидят много професионалисти. Той се беше готвил за пътешествието повече от месец. Събирал карти, търсил сведения в интернет, чел, разпитвал, ако не преките свидетели на събитията, чиито следи тръгвахме да дирим, то техните наследници...Третият участник е Нено - полковник от запаса със специалност картография. На него дължим начина, по който се ориентирахме. В повечето случаи погрешно. Но затова пък указанията му внесоха красиви и драматични моменти през тези четири дни.

Влязохме в Македония през Лесичево


Тих, кротък граничен пункт. Няма го вече онова усещане, няма я тръпката при преминаването на браздата и пренасянето на десет долара в обувката. Европейският съюз е виновен. Заради него сега влизането от една в друга държава е почти като да ходиш при роднини на село.
Спряхме в бакалницата на Русиново да пием по едно каве. Трите ни струвафа...Сбъркал съм буквата...Струваха 1 лев. Продавачката прие да платим с българска валута. Влезе жена, която си купи храна за кокошките и с нея подхванахме разговор за яйцедобива. Нямахме никакви езикови тудности по този сложен проблем. По-късно щях да усетя, че правописната грешка, която допуснах, в голяма степен е превърната в езикови правила на македонския новоезик.
Сред селото имаше паметник на Даме Груев.Оказа се, че през 1906 г. той е убит на близкия връх.
Продължаваме нататък и се движим успоредно на река Брегалница. Спомням си, че тя беше от любимите песни на майка ми и започваше така:
Там где Брегалница се стича,
буйни Вардар де тече...
Нагазваме в историята. Дочо влиза в ролята си на Виргилий. Сравнението е много точно, защото от тук нататък всичко ще напомня за ада на Първата световна война.
„...Преминахме Костурино, долината около новия околийски център Валандово и особено когато поехме височините край Дедели за Дойран, окопи, землянки и гробове, много гробове. Гръцки от 1913 год., български от 1913 год., немски от 1917-1918 год., а положително има и французки и английски от 1916-1918 год., Защото действително тия места са били бойна арена на международни армии през последните 30 години.” Позволих си да започна с цитат от пътеписа на А. Шипковински в списание „Хемус” от 1941 год.
Ние също минаваме през Костурино и пресичаме старата ни граница със Сърбия до 1915 г. Първата ни спирка е Нови Дойран. Отбиваме се при дочови познати, които са ни осигурили хотел до езерото.
Аз подължавам да чета споменатия пътепис:”По пътя за Дойран между подножието на Беласица и това на Дойранските висоти, срещу с.Чернище, на вододела между Валандово и Дойранско са запазени български военни гробища и от двете войни. Тук все още се намират копчета от шинели, парчета от гранати и пр. По-голямата част от езерото е пред нас, а така също и Кала-тепе, Дуб, Борис и пр., по които между храстите се ясно очертават позициите на нашата войска. Пред нас е малко бежанско село с няколко еднообразни къщи. То носи вече името на храбреца от Балканската война – Каварналиево.”

Славното име Дойран

Ние започваме изкачване към позициите над Дойран, които българските войски са държали три години. Мощният джип ръмжи по просеката, която с големи усилия може да бъде наречена път. Но по нея са минавали с трактор, за да подържат спомена за събитията, състояли се преди 95 години. Най-впечатляваща е чешмата „Фердинандка” със шест чучура, в памет на цар Фердинанд. Плочата на нея е нова, но е възстановка на стара, със стария правопис и е-двойното.
Недалече има плоча и табла със снимки, в памет на загиналите английски войници от ХХII дивизия.
Англичаните при атаките на Дойранските позиции са дали над 20 000 убити. Само в една от атаките са имали 8 000 жертви. Смята се, че по-тежки загуби английското командване е претърпяло само в битката при Марна. Българската войска напуска позициите при Дойран непобедена.
Блиндажите, строени от железобетон, все още са цели, въпреки, че времето е оставило своята следа върху тях. Запазени са окопите, прокопани в скалите, съобщителните линии, скривалищата, складовете за боеприпаси...

1800 м надморска височина.

Строителните материали, циментът, желязото, всичко явно е носено на гръб. Това напомня за стрителството на египетските пирамиди. Но докато тях са ги строили роби, тези български войници са жертвали живота си за освобождението на своите братя.
Целта на атакуващите английски, френски и гръцки войски е била да минат между Дойранското езеро и височините Кала тепе и Даб. Но българите не са им позволили това цели три години. Едва когато става пробива при Добро поле се получава заповед от главното командване за отстъпление. Не случайно през 1935 г. на годишнината от тези боеве пред поканения да участва от българска страна на парада в Лондон генерал Вазов англичаните свеждат бойните си знамена. Такава чест се оказва само на победител.
Уважението на англичаните, демонстрирано пред български войноначалник, не е присъщо на нас българите към нашите герои. Може би едно от доказателството, че македонците са различни е фактът, че домакинът ни в Нови Дойран е взел присърце грижата за гробовете на български офицери и войници, загинали в този район.

Гробът на полковник Каварналиев

Той спомена и за гроба на полковник Каварналиев. Сетих се, че в Каварна са направили паметник на адмирал Ушаков, който нито е загинал там, нито дори е доказано, че е водил битка с турците точно срещу Калиакра. Сигурното е, че той в съюз с турците е завладял Корфу и го управлявал съвместно с тях.
В Каварна не съм чул да има паметник на прочутия наш пълководец полковник Каварналиев. Седемдесет години са минали след написаното от Шипковински и следите от военните гробища, за коите пише ги няма. Паметта на героите от Балканската, Междусъюзническата и Първата световни войни е забравена и по бойните полета, къдего са паднали и в тяхната родина.
Дойранското езеро е поделено сега с Гърция. То привлича много туристи и желаещи да се лекуват в неговите води, наситени с изцелителни съставки.
Гърците преди време направили канал, по който е била източена много от водата на езерото. Но българският народен представител в Парламентарната асамблия на Европа – Лъчезар Тошев реагира с остър доклад и Гърция е принудена да възстанови екологичното равновесие.
Сега в Дойранското езеро по всякакви начини, включително и с птици, се ловят най-различни видове риби.
Разрушеният до основи по време на Първата световна война Стари Дойран сега е кокетно курортно селище.
И тук разговорите ги водим без преводач. Говорим за историята, за икономиката, за селското стопанство, против политиците...

Кой какъв е всъщност?

Оказва се, че някои в селището са с българско поданство, други имат роднини, приятели, познати в България...При все, че Гърция е отсреща и може да се минава свободно гръцко присъствие не забелязахме. Нашият домакин обаче разказа за спор с някаква гъркиня, която се определила като македонка от Гърция, а него го квалифицирала като славянин.
Сложна е гръцката позиция. От една страна не дават Александър Македонски, от друга страна не им се иска да признаят, че македонците говорят на български диалект.
Нашият водач, не само на превозното средство, ни прекарва през Гевгелия и Зелени бряг край Смрадлива вода на път към високите планини на Южна Македония. Оказва се, че пътят, по който сме тръгнали е в ремонт. И се наложи да се върнем обратно. Търсейки по-пряк път през областта Мариово или Марихово навлязохме в дебри, които ни напомниха за красотите на Великата Рилска пустиня. Но майсторското кормуване на Дочо и късметът ни, че по пътеките, по които минавахме не беше паднал някой вековен бор, ни даде възможност без да пукнем гума да се доберем до Витолище. Защото забравих да кажа, че на връщане от Дойранските позиции на Кала тепе успяхме да пукнем гума. Смяната с резервната беше подвиг, сравним с тези на Херкулес. Незнам как македонците наричат този свой роднина.
Във Витолище имаше кръчма, но хотел нямаше. Преспахме в чудесен хотел край Прилеп. В него стаите на първи и втори етаж бяха по 20 евро, на трети етаж – 15 евро. Познайте на кой етаж спахме.
На сутринта пихме турско кафе, което в Гърция наричат „елинико” и се наслаждавахме на гледката на Кралимарковите кули.
Отново през Витолище се опитахме да стигнем до Добро поле, което гърците наричат „Кали педиада”, но се оказа, че пътят бил невъзможен дори за джип. Отправихме се за Крушево и се поклонихме пред паметника на Питу Гули, героят на Крушевската република. Минахме през Демир Хисар, което на турски значи „Железна крепост”. Разходихме се по главната улица на Битола и ядохме сладолед, търсейки къщата на професор Михаил Огнянов, за която той разказва в новата си книга „България през ХХ век”.
Така се добрахме до мотела на знаменития потомък на Коцаревите край Охридското езеро.

Щрихи от Албания

На следващия ден минахме през граничния пункт Кафасан за Албания. От двете страни на пътя ни стояха като на почетна стража стотици бункери. Бяха много добре запазени и разбрахме, че ги давали под наем за кафенета. Представата ни за Албания като изостанала и бедна страна се оказа неверна. Къщите бяха предимно нови с модерна западна архитектура. Почти не забелязахме джамии. Спряхме се в Корча. Някога в началото на ХIХ век призивът на нашите възрожденци за освобождение е бил: „От Тулча до Корча”. Български език в този град не чухме. Албанският език е много странен и трудно разбираем, валутата им се нарича „лек”, както те галено наричат Александър Македонски. Защото и те се смятат за негови потомци.
В онова, което съм чел и чувал за този велик завоевател е, че е имал много бракове. Но не подозирах, че потомството му е толкова многобройно.

Гробът на Самуил

Стигнахме до контролния пункт за Гърция. Служителят на гишето запита от къде идваме. Отговорих:”Македония”. „Скопия” – поправи ме гъркът.
Минахме през Костур, който сега се нарича Кастория, разходихме се край Костурското езеро. Взех шепа камениста пръст да я сложа на гроба на татко ми, тъй като неговият род, преди три века е тръгнал от този край, за да стигнат до Булгаркьой на Мраморно море.
Краят на нашето пътешествие бе увенчан с посещение на остров Свети Ахил, където е гробът на цар Самуил. Оказа се, че до него се отива по мост, построен със средства отпуснати от Европейския съюз.
Преспахме в хотела на Коста, а на сутринта ядохме баница, приготвена от майка му Аристула и поднесена ни от дъщеря му Йорданка.
Минаваме през Яница или както е по картата на Дочо – Енидже Вардар, Флорина - в нея е Лерин, Козани – Кожани, Килкис – Кукуш... Стигнахме до Сидеро кастро, а от там минахме българската граница при Кулата.
След всички тези преживявания не мога да забравя редовете, оставени преди 70 години от друг пилигрим: „Надписът във българските военни гробища край Дойран гласи: „Пътниче, поклони се пред светлата памет на достойните и храбри български чеда.”
Жалко е, че вече няма къде да се поклоним.
loading...

Други публикации


Напиши коментар

Коментари: 0

Социални мрежи

Вход

Запомни ме на това устройство

Регистрирай се Забравена парола

Последни

НАЙ-ЧЕТЕНИ НАЙ-КОМЕНТИРАНИ

Морски архиви

Прочети още

Броячка