pan.bg

На 17 март тази година, във военния клуб се чествува тържествено шестдесет и шестата годишнина от Дравската военна операция, започнала на 8 декември 1944 година. По заповед на командващия Трети Украински фронт – генерал Толбухин, на Първа Българска армия се възлага задачата да се съсредоточи в междуречието на реките Дунав и Сава. На пети срещу шести март 1945 година започва Дравската военна операция. Най-страшният боен театър се разиграва край бреговете на река Драва. Там падат покосени руски и български войни – наши деди, бащи, братя, съпрузи и любими. Според очевидци, с които съм говорила, водите на Драва са били окървавени. Това ми напомня за нашия предишен национален марш, който започваше с думите: “Шуми Марица, окървавена . . .” В Дравската военна операция загиват 16, 455 българи. Била е поголовна сеч . . .
Пиша под впечатление на днешното честване на Дравската епопея във военния клуб. Бяха се събрали останалите живи участници във Втората Световна война. Така наречените ветерани и ветеранки. С радост, но и с болка пиша тези редове, защото хората насядали по столовете – жени и мъже, бяха грохнали, с повехнали лица, с побелели коси, повечето с бастуни. Тук-таме на някое сако проблясваше орден за храброст.
Тържеството откри д-р Тодор Анастасов – председател на съюза на ветераните в България. Достоен войн, участвал като съвсем млад във войната, от началото до края, с орден за храброст. До днес запазил младежки дух и добра стойка, елегантен и безкрайно скромен. Когато започне да разказва спомените си от войната, приятно ми е да го слушам – говори непринудено и увлекателно. След него полковник от резерва, доктор на историческите науки, Димитър Зафиров, произнесе слово за войната. Действително това беше слово, а не сух доклад. Той разгледа на достъпен език развитието на Дравската военна операция. Думите му звучаха ту строго научно, ту емоционално. Затова всички слушаха с интерес. След това с едноминутно мълчание се отдаде почит на загиналите наши войни. Последваха народни песни и танци от девойки, облечени в национални костюми.
Най-подходящо, обаче, прозвучаха нашите стари военни маршове, изпълнени от мъжки военен ансамбъл към Министерство на Отбраната. Чествувахме панихида и прослава.

-------------------------------
Хората наставаха от столовете. Развълнувано говореха, повехналите лица се оживиха, в потъмнелите очи блестеше младежка светлина. Бяха се върнали назад в годините, когато те – млади мъже и момичета, с чувство за дълг отидоха на бойното поле и по и по военните болници и санитарните влакове. Просто, като че ги видях, облечени в шинелите и белите болнични престилки . . .

- - - - - - - - - -
Вървях по Раковска към къщи и аз като тях, налегната от спомени за оная далечна 1944 година, когато постъпих доброволка – самарянка в ІІІ-та армейска хирургическа болница, която обслужваше фронта.
В миг се видях надвесена над едно момче, тежко ранено при Куманово. Наведох се да намокря с вода напуканите му устни, но от зениците му гледаше смъртта.
При този спомен, неволно в съзнанието ми прозвуча един стих от френския поет Ламартин:

“Човек няма пристанища, времето няма брегове,
то тече, и ние минаваме . . . . .”
http://pan.bg/gallery/albums/userpics/10180/thumb_drava2.jpeg

Тамара Паспалеева
ветеранка от ІІ-та Световна война