„ГЛАДИО”, ЧАСТ Б

Представете си, че сърфирате в интернет и попадате на следния материал на специалния кореспондент на Guardian, който разказва за мащабна операция срещу нелегалните терористични клетки във Франция и Белгия и изобщо в Европа: „Координацията наоперацията на всички терористични операции в Турция, Италия, Германия, Франция и други европейски страни през последните 20 години е осъществявана от секретната комисия на НАТО – Таен комитет за планиране (Clandestine Planning Committee – CPC), в Монс. Беше установено, че в стратегически разположени европейски градове са били разположени 138 тайни подземни склада с боеприпаси. Те са служели за организиране на терористични операции, чиято цел е дестабилизация и създаване на атмосфера на терор и несигурност с цел хората да искат от правителствата си повече сигурност и в името на тази сигурност да са готови да жертват своите граждански права. В тайните терористични структури са включени най-малко 622 активни агенти и общ ангажиран състав от над 15 000 души. Агентите се набират основно от личния състав на специалните военни части и тайните служби, но се работи и с такива от дясноекстремистки организации и лица с криминални и други уличаващи ги досиета и най-вече с лица с изявени радикални политически или религиозни настроения. Със съществуването на секретната силова мрежа са запознати само тесен кръг висшичленове на правителствата и военнополитическия елит. Тази организация десетилетия е пазена в тайна от гражданите и парламентите на страните. Тайната терористична организация представлява мрежа от отделни, независими една от друга бойни клетки, за да не бъде унищожена цялата организация при провал в една от тях. Счита се, че групите за въоръжена борба в Европа са 12, групите за саботажи – 10, а тези за шпионаж и пропаганда – 6”. Това е част от материал на британския всекидневник от 25 октомври 1990 г., в който се съобщава за последното заседание на секретната комисия на НАТО, на което официално се слага край на операция „Гладио”, тайната структура на Запада за борба уж с комунизма. Операция „Гладио” представлява серия от терористични атентати, убийства, действия за дестабилизация на ситуацията в Европа с цел манипулиране на политиката и избирателите в Западна Европа. Така наречените „тилови армии” (stay behind secret armies) се създават още по време на Втората световна война за борба с нацистите. Ян Флеминг не си е измислял романите, а е разказвал художествено за опита си като командир на известния „Щурмови отряд 30”, а брат му е създавал такива тайни структури в различни европейски страни. По време на Ялтенската конференция Сталин се опива да повдигне тази тема, като се оплаква от „агенти на Лондон, които са свързани със съпротивата в Полша и които са убили 212 съветски войници”. В този момент Рузвелт казва, че това е добър момент за прекратяване на срещата. А Чърчил в типичния си сладкодумен британски стил отбелязва: „Трябва да ви обърна внимание, че британското и съветското правителство имат различни източници на информация и поради това научават различни факти”. Това е идея на Чърчил, която горещо е одобрена от Рузвелт, затова и Чърчил много деликатно отклонява темата, която обаче след това Западът продължава да развива и усъвършенства още дълги години. Вероятно дори и до наши дни. Първоначалната задача на „тайните армии” е да събират информация за хората с анархистични, комунистически, леви и профсъюзни настроения. Но през 70-те години те сменят тактиката и преминават в активно настъпление, като се опитват да намалят и ликвидират влиянието на комунистите чрез насилие и настройване на общественото мнение против тях. Отвличането и убийството на Алдо Моро през 1978 г., атентатите наОктоберфест в Мюнхен или брабантските убийства в Белгия през 1982–1985 г. са самочаст от операциите на „Гладио”. С рухването на съветската комунистическа империя икраха на комунизма операция „Гладио” отива в миналото. Но дали това наистина е така? Отговорът на този въпрос вероятно се съдържа в разкритията на бившата преводачка на ФБР Сибел Едмъндс, които тя прави пред разследващия журналист Джеймс Корбет, посветил кариерата си на тероризма и глобалната война с тероризма. Сибел Едмъндс казва, че днешната борба с тероризма реално е продължение на операция „Гладио”, но вече като операция „Гладио Б”. Повечето американци изобщо не са чували името на Сибел Едмъндс и вероятно никога няма да го чуят. Бившата преводачка на ФБР е участвала в смразяващи истории с корупция, политически чадъри над терористи, правене на пари, шпионаж, ядрена контрабанда и пр. И това стига до най-високите етажи на властта – там, където всичко е строго секретно. Ако разследващите имат достъп до тези документи, нейните истории много лесно могат да бъдат доказани или опровергани. Но Конгресът отказва да се заеме с нейния казус и Министерството на правосъдието засекретява нейното дело за десетилетия напред.

Единственото интервю, което е дала засега, е за Sunday Times от 6 януари 2008 г. и разказва смразяващи истории за атентатите от 2001 г. и последвалата ги война срещу терора.

Сибел Едмъндс е етническа азербайджанка, родена в Иран и живяла в Турция. През 1988 г. емигрира в САЩ и завършва психология и наказателно право в университета „Джордж Вашингтон”. Започва работа във ФБР девет дни след атентатите от 2001 г. и превежда от фарси, турски и арабски. Работата й е да изследва архива на ФБР и да следи дейността на турски и ирански групировки, обявени за терористични. И най-вече на Американско-турския съвет (АТС), чиято цел е да защитава турските интереси в САЩ. Този съвет е създаден по модела на Американско-израелския комитет за международни отношения и сред неговите основатели са ветерани в политиката като Хенри Кисинджър, Брент Скоукрофт, Ричард Пърл, Дъглас Фейт, бившият конгресмен Стивън Соларс. Пърл и Фейт лобират за Турция чрез компанията на Фейт International Advisors Inc. ФБР се интересува специално от АТС, защото е известно, че организацията дава солидни комисиони и рушвети за услуги, а Турция е важна като държава, през която преминават 80% от хероина за Европа. Сибел Едмъндс твърди, че възраждането на проекта „Гладио Б” става през 1996 г. и това ново начало е маркирано с известната „Катастрофа от Шашърлък”. На 3 ноември същата година близо до град Шашърлък във вилает Балъкесир катастрофира автомобил. В него са открити телата на Хюсеин Кочадак (началник на полицията в Анкара) и на най-издирвания престъпник Абдуллах Чатлъ, главатар на крайнодясната неофашистка организация „Сивите вълци”, който уж бил издирван от властите за наркотрафик и убийства. Оцелява само депутатът Седат Бучак, известен с протурските си възгледи кюрдски политик, използван от властите в борбата срещу кюрдската организация ПКК. Сибел Едмъндс казва: „Макар конфронтацията с радикалния ислям да продължава от дълги години, през 1996 г. НАТО взема решение да изостави тайните си отношения с неофашистите и ултранационалистите и да ги замени с ислямистите”. Промяната започва с международната ислямистка организация с особено актуалното днес име „Ал-Мухаджирун” („Емигрантите”), която става много авторитетна и влиятелна във Великобритания през 1996–1997 г. Нейният духовен водач Омар Бакри по време на съдебния процес срещу него през 2005 г. признава, че е бил информатор на MI5. Двамата му синове миналата година загиват на фронтовете в Сирия, сражавайки се за „Ислямска държава”. Бакри излежава присъда за тероризъм в Ливан. По същото време в Англия много популярна е друга ислямска организация – „Либийска ислямска бойна група” (LIFG), и нейният лидер Ал Мукатила. Той също е използван от британското разузнаване MI6 за подривна дейност срещу Муамар Кадафи. След неуспешния опит за покушение срещу либийския диктатор групата намира убежище във Великобритания. MI6 има свой действащ агент в организацията, Анас ал-Либи, който живее в Манчестър между 1996 и 2000 г., след като получава политическо убежище. Впоследствие става ясно, че Ал-Либи се занимава с терористична дейност, полицията нахлува в дома му и арестува членове на организацията. Самият Анас ал-Либи успява да избяга, вероятно предупреден от своите покровители. Според Едмъндс през последните 20 години оперативната територия на „Гладио Б” се еразширила значително и тя вече не обхваща само Европа, но обхваща също такаЦентрална Азия и Кавказ. Естествено, в момента най-важното поле за действие е Близкият изток. Една от организациите, които са част от „Гладио Б”, е движението на Гюлен, турския проповедник и ислямовед Гюлен, който живее в САЩ. Секретните структури на НАТО поддържат също така връзки с „Мюсюлмански братя”, главните действащи лица във войната срещу режима на Асад в Сирия и диктатурата на Абдел Фатах Сиси в Египет. В Иран отвън се оказва активна подкрепа на терористичната организация „Джундала” („Войни на Аллаха”, или Движение за народно съпротивление). Както и на опозиционното движение „Муджахидин Халк”, което действа в изгнание и си поставя за цел да смени режима в Ислямска република Иран.

Естествено, в медиите няма информация за тези организации и връзките с тях, така както не се пише и за съществуването на „Гладио Б”. Но който умее да извлича максимално информация от оскъдния поток, би могъл да придобие представа за очертанията на този проект. В него Турция играе много важна, централна роля и това обяснява например защо НАТО не реагира на някои капризи на турските политици. Но това състояние не започва с Ердоган и няма да завърши, когато него го няма. Замяната на неофашисткия радикален проект „Гладио А” с ислямисткия „Гладио Б” започва в Турция в края на 70-те години с публикуването на няколко документа. Най-важният от тях е Наръчник на сухопътните сили на американската армия 31-15: Операции срещу нередовна армия (U.S. Army Field Manual 31-15: Operations Against Irregular Forces), преведен на турски. С него започва обучение на ислямисти, които да могат да водят модерна война с използване на елементи на подривна и партизанска дейност. Това включва работа както вътре в турската армия, така и с терористични организации като „Сивите вълци”. Кулминацията е използването на Али Агджа за атентата срещу папа Йоан Павел II, замислено като началото на своеобразна война на католическия свят срещу комунизма, източното православие и единството на славянските държави. Едновременно с това на сцената се появява Али Абдел Сауд Мохамед, агент на ЦРУ и активист на Египетския ислямски джихад, дясна ръка на Айман ал-Зауахири, един от създателите на Ал Кайда. По това време в средата на 80-те операция „Гладио” е в криза след залавянето и изправянето пред съда на неофашиста Винченцо Винчигуера, който за първи път разкрива публично съществуването на „Гладио”. Той е заменен с Али Мохамед, който си предлага услугите да стане агент на ЦРУ иполучава първата си задача – да следи Хизбула в Германия. Али прави това като двоен агент: чрез тактиката на „лавиращата къртица”, като разкрива пред следените от него лица, че има да изпълнява задача на ЦРУ, но въпреки това остава лоялен към своите мюсюлмански събратя. Естествено, след като е разкрит от ЦРУ, той е натирен като „неблагонадежден”. Всичко това е само една игра, която по всичко изглежда продължава и до днес и представлява основен модел на взаимодействието между ЦРУ и ислямските екстремисти: театрално се отнасят един към друг като врагове, а в същото време задкулисно действат съвместно. Това пък е тактиката на ЦРУ за поддържане на „дълбоко законспирираните” си агенти. Всъщност хронологично Али става агент на ЦРУ не когато влиза в контакт с американския резидент в Кайро през 1984 г., а когато ЦРУ влиза в контакт с него през 1980 г. като преводач на Ал-Зауахири, който събира помощи за муджахидините в Афганистан, за да се сражават срещу съветската окупация. По това време Али Мохамед е майор от египетската армия и обучава муджахидини за война срещу съветската армия. Обучаван е за кратко във Форт Браг, а наблюдаващият го тогава агент на ФБР Джак Кунан го нарича „първият инструктор на Бин Ладен”. Той притежава всички данни за ислямския Джеймс Бонд: ръст 186 см, 90 кг, атлетичен, подвижен, владеещ бойни изкуства и общуващ без проблеми на няколко езика – английски, френски, иврит, арабски. Освен това е дисциплиниран, интелигентен, общителен. След като напуска египетската армия, през 1984 г. е зачислен в Американската морска пехота и обучава първите бойци на Осама бин Ладен, пише първите наръчници за основите на подготовката на ислямски терористи. По онова време той е героят на ЦРУ, арабският Рамбо. Форт Брат и академията в Уест Пойнт се скарват дори за това кой първи го е обучавал и чий кадър е Али Мохамед. Уест Пойнт твърди, че още преди Джак Кунан да го открие, той е бил вербуван от Дан Коулман, агента, който е прикрепен по онова време към Осама бин Ладен. Дълги години Уест Пойнт се хвали с профила му на своя сайт, който след атентатите от 2001 г., естествено, е махнат. През 1998 г. обаче същият този двоен агент Али организира бомбените атентати срещу посолствата на САЩ в Найроби и Дар ес Салам по заповед на Осама бин Ладен, а през 2000 г. се признава за виновен по обвинение в конспирация срещу САЩ и американски граждани. Но още няма присъда и остава да живее в САЩ като американски гражданин, женен за американката Линда Санчес. През 2006 г. в едно от редките си интервюта за Си Ен Ен съпругата му казва: „Той няма присъда, а без присъда нямам какво да ви кажа. Няма право да говори с никого. Никой не може да контактува с него. Постоянно е под наблюдение. Всичко около него е строго секретно. Той сякаш се е изпарил във въздуха, но иначе е жив”.

Али Мохамед все още остава без присъда. А ФБР и ЦРУ са постоянно до него. Според Сибел Едмъндс много вероятно е той да е основният оперативен работник на проекта „Гладио Б”, така както при „Гладио А” това бяха Ив-Герен-Серак и Пино Раути за Aginter Press и Ordine Nuovo, основните движещи сили на тайната операция. Aginter Press имаше за задача да организира армията и диктаторите като режимите на Франко, Каетану, Салазар, Пиночет, черните полковници в Гърция и ултрадесните организации в Италия, Франция, Латинска Америка. Ordine Nuovo пък мобилизира крайнолевите неофашистки сили като „Червените бригади”, „Баадер Майнхоф”, „Фракция „Червена армия”, ИРА. Сибел Едмъндс твърди, че Али Мохамед е ключова фигура в новата стратегия на „Гладио Б”, чиято цел е не само да бъдат използвани подставени терористи, за да се създават страх, паника и терор в западното общество, но и да се разпространява идеология, чрез която да се променя светът чрез създаване на имиджа на врага. Светът не може да бъде единен, светът не е за всички. Така както в „Гладио” бяха инфилтрирани „Червените бригади”, „Фракция „Червена армия” или ИРА, по същия начин след това бяха инфилтрирани Ал Кайда и „Ислямска държава” като символ на страха и омразата. Целта е една: да се използва градският терор, за дабъде държано населението в страх и ужас, без да се налага правителствата да се ангажират с провеждане на политика в интерес на обществото и хората, а само да се осигурява среда, в която върви бизнес: това е симбиозата на престъпниците и на борците с престъпността. Войната срещу терора е новият бизнес, в който те печелят, всички останали са обречени само да бъдат статисти. Винаги така се е развивал светът. Опиатите се превръщат в световен феномен, когато Британската империя обявява война за тяхното ликвидиране. САЩ са най-силно засегнатата от проблема с наркотиците страна в света и същевременно те са най-големият борец срещу наркотрафика. В същото време в страни като Афганистан и Колумбия, където се произвеждат 90% от хероина, или Турция, откъдето минават конвоите с 80% от хероина, няма проблем с наркоманията. Защо ли? Защото в тези държави няма създадени специализирани служби за борба с наркоманията, докато в САЩ три служби са натоварени с тази дейност, а една от тях, ДЕА, има 286 000 служители и бюджет от 6,6 милиарда долара само за борба с наркотиците. Същото се отнася и за борбата с тероризма: там се създават силни антитерористични структури и веднага се появява врагът – терористите, с които те трябва да се борят. Най-важният актив в съвременния политически бизнес е създаване на образа на врага: поддържане на партизански сили за пропагандиране на имиджа на врага като Русия и Китай, подпомагане на сили, които искат да свалят неудобни правителства, създаване на хаос, несигурност, кризи. „Гладио” е жив и активен, просто е сменил малко боята.

КАК ЩЕ СПЕЧЕЛИ ЗАПАДЪТ

Благодарение на изследователи като швейцарския проф. Даниеле Ганзер знаем, че всички големи терористични атаки в Европа през 70-те и 80-те години са дело на стратезите от секретната комисия на НАТО. Нямаме много причини да смятаме, че днес нещата са се променили. Защото, както тогава отговорността за убийствата в Брабант, за бомбения атентат на гарата в Болоня, убийството на Алдо Моро и на Алфред Херхаузен поемаха крайнолеви и крайнодесни терористи, днес зад атентатите в Ню Йорк 9/11, Бали, Мадрид, Лондон, Мумбай, Charlie Hebdo и 13 ноември в Париж неизменно стоят все т.нар. „ислямски терористи”. Французите казват: Колкото повече се променя, толкова повече си остава същото. Винаги се намира много удобен формален повод, за да бъде оправдано нападението. А истината се прикрива най-добре, когато се представя като теория на конспирацията. Атаката срещу Charlie Hebdo формално е реакцията на терористите на карикатурата на пророка Мохамед на първа страница на седмичното сатирично издание. Добре, може и така да е. Но досега никой не дава отговор на въпроса: как братята Куаши успяха в рамките на 1 час да се организират и да извършат терористичното нападение срещу редакцията само за двачаса. Защото карикатурата на списанието се появява същата сутрин в 9:00 часа сутринта! Или те са знаели предварително каква ще е корицата на изданието!? Което отново повдига въпроси – а откъде? Все в този дух е и вторият странен факт от този фатален 7 януари 2015 г.: същата сутрин се появява книгата на Мишел Уелбек „Подчинение”, за да маркира един от онези редки моменти, в които политиката и изкуството се сливат в едно. А дали някой не е координирал всички тези събития така, че да съвпаднат по време и място – в името на задкулисна цел. Философът политолог Лeо Щраус учи, че истината е прекалено опасна за обществена консумация, затова е необходимо елитът да общува винаги на две нива:

Винаги да разделя света на добри и лоши за тъпите маси, които и без това не обръщатвнимание какво им се казва. 2. Прикривайки истината в полза на себе си, елитът да я използва, за да парализира и неутрализира всички, които не са част от елита хранител, и да им внуши тезата, която е удобна. Това, което трябваше да бъде внушено на французите от елита хранител, е еднозначното послание: „Ислямските терористи искат да завладеят Франция, Европа и света! Бързо, някой трябва да направи нещо!”. Казаха го официално като полуистина: ислямистите искат да ни вземат начина на живот. Но ние няма да се дадем. Но всеки, който е прочел книгата на Уелбек и който чете карикатурите на Charlie Hebdo, открива друга истина. Цялата истина. В нея няма ислямски тероризъм. Уелбек например говори за въображаема Франция от 2022 г., когато ислямът е във възход във Франция не чрез насилие и терор, без никаква военна сила, а защото залага върху изконни човешки ценности – семейството и смисъла на живота. В бъдеща Франция ислямът настъпва не като ислямска експлозия, а заради имплозията на западните ценности и култура. В този смисъл „Подчинение” не е ислямофобска книга предупреждение, а умна сатира за лишения от духовна цел Запад, в който човекът има стойност само като консуматор и избирател. Няма право на мечти, на цели, на стремежи извън парите и властта. На този фон ислямът контрастира, и то доста атрактивно. Затова Мурад Хофман успява в живота едва след като приема исляма. В същото време неговият опонент Франсоа посвещава живота си на единствения заместител на религията – литературата: той учи, чете, преподава и преживява цялата метаморфоза от декадентството до католицизма. Проблемът на Франсоа е проблем на цялата западна цивилизация, но той няма нищо общо със заплахата от тероризма: той не може да поддържа нормални човешки отношения, особено що се отнася до семейството и секса. Той се влюбва в свои състуденти, докато е студент, след това продължава да прави секс със студентки, макар че вече е техен преподавател. И нито една от тези връзки не трае дълго. В резултат на това не му се раждат и деца. Всеки гледа само себе си, семейството не означава нищо, егоизмът е всичко. В същото време мюсюлманите поставят над всичко семейството, създават семеен дом, раждат деца. Затова през 2022 г. двете партии – на Мюсюлманското братство и на Националния фронт – са с равни позиции за властта. Но другите безлични френски партии подкрепят мюсюлманите, защото мразят Националния фронт и така те идват на власт. И сбогом, западна цивилизация!

Уелбек обаче е категоричен: вината не е в мюсюлманите. Вярно е, че всички цивилизации се крепят върху метафизична (може да се каже, религиозна) база. Но сърцето на европейската цивилизация отдавна е спряло да бие. Западът се движи към своя исторически край. Лео Щраус споделя една по-хард версия на доктрината на германския си съмишленик КарлШмит, която твърди, че „политиката е науката на организираната враждебност”. Онова, което сплотява всички партии, е животинската омраза към всички останали партии. Или търсенето на изкупителни жертви, или на черния козел в лагера на политическите противници. Поради това единственият начин западната политика да намери решение на проблемите си е, като внушава страх, насажда враждебност срещу другите. И след като изчезна комунизмът (макар че периодично се чуват призиви „долу комунистите”, „да накажем комунистите”, „да се борим с комунистите”), сега се намери нов враг – ислямът. 100-годишният ориенталист Бърнард Люис в класическото есе „Ислямски тероризъм?” развива една удивително проста и в същото време много показателна тема: „Защо говорим за ислямски тероризъм? Защо, когато споменаваме за „Тупамарос”, „Монтанерос” и всякакви други екзотични терористични групировки в Латинска Америка, не говорим за „католически терористи”? Тогава защо лепваме това клеймона исляма? Защото, както е модерно да се говори напоследък, ислямът е особено податлив и дори толерантен към тероризма. Всички знаем, че това не е вярно”. И Бърнард Люис отговаря вместо нас: защото ние САМИ ГИ СЪЗДАВАМЕ уж заради благородната мисия за обединение на Запада. И това може да стане единствено под знамето на ислямофобията. За целта си създаваме „фалшиви терористи”, които ни атакуват постоянно „под фалшив флаг”, моделирайки ума ни. Звучи като нов холивудски трилър под заглавието „Войната срещу терора”. Да, защото сценарият е написан още през 1979 г., и то не от кого да е, а от израелския премиер Бенямин Нетаняху. В книгата „Тероризмът: Как Западът може да спечели” Биби Нетаняху и неговият пръв съветник Бърнард Люис го казват в прав ред: Западът може да спечели само като СЪЗДАДЕ „ислямския тероризъм”, който иначе не съществува. Защото ислямът застрашава западното общество не с военната си мощ, а със своите ценности. Тоест ислямът е демографска и идеологическа заплаха. Но кой би тръгнал на нов кръстоносен поход под лозунга „да унищожим ислямското семейство” и „да наложим западния секс”. Няма как лозунгът „да унищожим щастливото мюсюлманско семейство” да мобилизира гнева и яростта на западния човек. Ето защо в употреба влиза благородната лъжа: да унищожим ислямския „псевдо” терор и да се обединим всички срещу ислямската заплаха за западната цивилизация! В името на тази лъжа сценаристите организираха доста потресителни „случаи”. И тези жертви няма да спрат до „окончателната победа над тероризма”.

Валери Ценков,
А-specto.bg

* Този текст не може да бъде препечатван и копиран в други медии без изричното разрешение на редакцията на a-specto
Bultimes