pan.bg

Наскоро в София излезе книгата на дългогодишния и до преди година отговорен редактор на списание „Клуб ОКЕАН“ за Варна капитан първи ранг от запаса Валентин Димитров „Адмиралски ефекти“. Тя съдържа 46 разказа, чиито сюжети са свързани единствено с военния флот. Сборникът е в две части – „В минало свършено“ и „В сегашно историческо“, които подсказват, че повествованието на първата част се развива до 1990 г, а на втората – след това и до наши дни.
Ако за военноморския читател разшифроването на заглавието не е чак толкова необходимо, то за всички други е задължително. „Адмиралският ефект“ е ситуация, която е еднотипна с проявленията на Закона на Мърфи или с несполуките на родния карък Марко Тотев. Ако според една шеговита дефиниция корабът е сложно инженерно-техническо съоръжение, чиято главна цел е да се запали или да потъне, то военният моряк е много по-сложно органично „съоръжение“.
Той е в центъра на координатна система с три оси – стихия, техника, хора. Всяка от тях, особено последната, е непредсказуема. Каквато и подготовка, опит, старание да съпътстват службата на военния моряк, все някога, добре че е рядко, той се оказва автор, потърпевш или поне свидетел на малки или по-големи адмиралски ефекти.
По своята природа адмиралският ефект е неочакван и нетипичен, неговият резултат е песимистично-хумористичен и градивно-поучителен. Героите на разказите много рядко имат имена, защото са обобщения, зад които по прякор, длъжност или ситуация наднича някой познат военен моряк, предимно офицер, от различни структурни елементи на флотския организъм. Канава на повествованието е историята, промените, трудният делник на ВМС, то се опитва да бъде на вълната на моряшката мъдрост, разчита на аксиомата, че самоиронията е висша интелигентност.
РАЗГЛЕДАЙТЕ ГАЛЕРИЯТА > > >
В съответствие с прилагателното в заглавието в повече от половината от разказите адмиралът е главен или второстепенен герой, но това не е самоцел на автора, а произтича от същността на адмиралския ефект. „Адмиралът“ с такъв или с друг, дори с матроски пагон, е метафора на командира, началника, старшия, на онзи, който в повечето случаи предизвиква ефекта.
Действията в разказите се развиват в Адмиралтейството, Военноморските бази Варна и Бургас, Морското училище, на „Лъджата“, на надводните кораби и подводниците, морската авиация, в града и на морската гара, в Двореца „Евксиноград“, в Средиземно море, в Севастопол…
По-важното е, че във всичките аспекти на „адмиралския ефект“ са хората, от матроса до адмирала, които, освен че служат, мислят, обичат, радват се или се гневят, търпят или красят своята съдба. За тях разказва тази книга.
Публикуваме един от разказите.

БУЙ

Новината, че дивизионният механик ще плава по време на дозора, на който изпращаха най-подготвения от четирите екипажа, беше посрещната с полярни чувства от двамата механици на определената подводница – единицата. От една страна, това съвсем „не беше окей“, както по-късно се казваше. Защото на никого не му е приятно прекият му началник да му диша във врата, да му търси кусури и да го засипва с мъдри съвети. От друга страна, добре си е за всеки случай около тебе да има един печен „профи“, защото капитанът трети ранг беше дългогодишен механик на подводница, можеше да се ориентира в абсолютна тъмнина (дори имаше и такова упражнение), а по шума на техниката знаеше къде какво става. Че имаше и някои обеци на ушите.
По повод на „кооптирането“ на дивизионния механик в екипажа още в началото на прехода на юг, в централния пост някой от зевзеците се направи на остроумен:
– Когато плава някакъв началник с нас, винаги нещо се случва! Адмиралски ефект…
– Пепел ти на езика! Така не се говори! – сряза го командирът. – Или искаш да дръпнеш дявола за опашката?
И старпомът реши да се произнесе по суеверията:
– Той, адмиралският ефект не зависи от нас! Ако има да става, ще стане. Но има и добра страна – по-рано ще си бъдем вкъщи.
Никой от тях още не знаеше колко e прав…
***
Течеше шести ден от дозора, наричан още „бойна задача в мирно време“. Напред имаше още два пъти по толкова. Подводницата „прослушваше хоризонта“ в подводно положение в международни води пред Босфора. Е, понякога и в териториалните води на „евентуалния противник“, станал след десетилетия невероятен съюзник. По шума на винтовете, който улавяха в слушалките, „най-музикалните“ хора в екипажа, четиримата акустици – мичман и трима матроси, класифицираха целите. Не само познаваха, че горе са стражевите кораби, но различаваха „Дръзки“ от „Смели“ по особения шум на винтовете на единия, вероятно общувал с подводни камъни.
Акустиците помагаха на командира да определи вида на корабите – военни, граждански, и елементите на тяхното движение. Няколко пъти в денонощието подводницата изплаваше на перископна дълбочина, вдигаше антената и за секунди излъчваше шифровано съобщение към приемателния център на флота. Там анализираха кой влиза и излиза в „нашето“ Черно море и какво от това произтича. Понякога надводните ни кораби съпровождаха „гостите“, понякога ги предупреждаваха да не навлизат в териториалните ни води. Веднъж една корвета се засили на таран, за да изтласка американската фрегата от дванадесетмилната ни зона. Добре, че не се стигна до торпеда и снаряди. Колко му е…
Своята работа подводницата вършеше скрито, тайно, което беше най-голямото ѝ предимство. Колко кораби горе трябваше да орат морето, за да открият иглата в купа сено, въоръжена с четиринайсет торпеда. Подводничарите добре знаеха кога са открити – когато по корпуса барабанеше чуждата акустика. Командирът решаваше – дали да се отклонява, дали да заповяда режим „Тишина“, в който в подводницата не трябваше и звук да се чува, или просто да „легне“ на дъното. Беше се измъкнал от американска ескадра…
На няколко пъти, само по нощите, подводницата беше в режим РДП (работа на дизела под перископ), когато дизелите зареждаха акумулаторите, осигуряващи подводния ход. Това, както и кратките изплавания на перископ за сеанс, изобщо не радваха пушачите, колкото много редките случаи на изплаване в надводно положение, когато единствено им се разрешаваше на мостика на смени да дръпнат по няколко пъти от цигарата. Това предстоеше и сега…
В централния пост звучаха команди, докладваха дълбочини, подводницата изплаваше бавно, перископът изкара на повърхността любопитните си очи. След малко те виждаха не само хоризонта и морето, но и самата подводница – първо носа, после и кърмата. Нещо подразни погледа на вахтения офицер. Той не му повярва и се завъртя обратно още на половин оборот. Наистина не беше за вярване – назад към кърмата, на борда на подводницата зееше черна дупка. Бързо разбра какво се е случило и докладва кратко:
– Кърмовият буй го няма!
– Не се шегувай, не е първи април! – явно командирът не можеше да допусне, че това е вярно.
– Вижте, няма го!
Командирът се залепи на перископа и изкомандва:
– Шифровчикът – при мен!
Мичманът долетя бързо и записа в секретния бележник онова, което командирът му редеше на ухо. Шифровката беше готова и излъчена бързо. Никой не разбра какво гласеше тя. Отговора на Щаба на флота разбраха всички: „Върнете се в базата!“. Всичко се сбъдна – и адмиралският ефект, и странното ЧП, както по руски наричаха извънредните произшествия, и дори предсрочното завръщане у дома.
Над целия екипаж висеше един въпрос: „Защо?“. Не че отговорът му нещо щеше да промени. Нито причината щеше да смие срама. Най-добрият екипаж, най-добрият командир. И изведнъж – „дроб“ на дозора! А наскоро предстоеше есенният кадрови кадрил, отчетът на съревнованието.
Експресно разследване на нещата в седми отсек, над който в корпуса на подводницата беше загнезден изчезналият буй, разкри истината. Всичко започнало от един прекалено старателен матрос. Бронзова табелка с два надписа – „Открит“ и „Закрит“, му се видяла потъмняла. Отвил двата винта, свалил и излъскал до блясък табелката. Поставил я обратно, като по невнимание сменил посоката. „Открит“ и „Закрит“ си сменили местата, които сочел показалецът. Сега той показвал грешното „Открит“, въпреки че буят си е бил на мястото. Механикът забелязал тази нередност и разпоредил на матроса да оправи нещата. С четириграма той поставил показалеца на „Закрит“, а с това приводът завъртял горе на палубата трите лапи, които държат буя, и освободен, той се устремил към повърхността. И къде ли е сега? А предназначението му е да маркира мястото на бедстваща подводница!
Всъщност адмиралският ефект се основава на Закона на Мърфи. Капитан Ед Мърфи, инженер-конструктор от Лабораторията по летателни апарати на летище „Райт“ в САЩ, недоволствал от погрешно включени проводници към клемите на динамометъра, с думи, казани към техника: „Ако изобщо има някакъв начин да го направи не както трябва, той непременно ще го направи!“. Та какво остава за нашия матрос!
На седмия ден от началото на дозора подводницата застана на пирса на дивизиона. Чакаха я взвод началници и чинове от военното контраразузнаване. Ами ако е диверсия? Не беше! Но последиците бяха непредсказуеми. Буят си е една голяма шамандура, откриваема и технически, и визуално по червено-белите ѝ шарки. И там някъде пише коя подводница е собственицата. Нашата! Буят, отрит в морето и още повече изхвърлен от вълните на чужд бряг, би породил сложни въпроси. А и подводницата не може да плава без буй.
Но няма зло без добро! По-скоро без няколко добри. Буят не беше изхвърлен на брега. Далече в морето беше открит и взет от руски търговски кораб. Предали го комуто трябва – на „сродната“ дивизия подводни лодки в Севастопол. Оттам изпратили новия буй. Междувременно действащите лица си намерили място в заповедта, а мичманът, командир на седми отсек – в цивилизацията.

Навигирайте с бутоните под снимката, за да разгледате галерията!

ПРЕДИШНА СНИМКА 1/2 СЛЕДВАЩА СНИМКА