pan.bg - Снимки - архив на списание КРИЛЕ

Иван Д. СПАСОВ

Отговорността на журналиста е голяма в много аспекти. Това, което излиза изпод перото му, оформя и поддържа общественото мнение. Фактите, които поднася, обикновено се приемат с доверие, независимо от това как възприема техния коментар. И ако фактите са неточни или неверни, с времето това се мултиплицира, те се повтарят автоматично и от други колеги и стават „верни” и „неоспорими”. Понякога един грешен факт, станал „истина”, може да се окаже фатален за нечия съдба и за нечие име...
Започнах да издирвам материали за първия в България (а може би и в света) въздушен пиратски акт – отвличането на българския пътнически самолет на 30 .06. 1948 г., при който двама летци са убити. Преди да започна с архивите, прелистих вестниците от онези дни. „Отечествен фронт” на 4 .07.1948 г. съобщава за инцидента и за двете убийства, привеждат се подробности, цитират се имена на похитителите, водени от бившия полковник Михалакиев; сред тях е и „Никола Карлов Бошнаков, уволнен офицер от ВВС”, взел най-активно участие в похищението с пистолет в ръка. Докато чаках разрешението за работа в архива на МВР, установих контакт с много хора, които ми дадоха някои ценни информации. Сред тях бяха и близки на някои от непосредствените участници в драмата. Попаднах на г-жа Юлия Кючукова и г-жа Мариана Бошнакова – дъщери на „въздушния пират” и „съучастник в убийствата” о.з. майор Николай Бошнаков – посмъртно повишен сега в чин полковник. От тях научих тъжната история на този летец и неговото семейство, част от която е опетняването на неговото име и памет. Това петно тегне десетилетия над фамилията – истината я знаят 92-годишната му съпруга Катя, Юлия и Марина, техните деца, близките им и някои все още живи колеги на Бошнаков. Но тези, които се интересуват от историята на първия български пиратски акт, ще срещнат в статии и книги името на Бошнаков сред извършителите на престъплението. Само малцина, ровещи се в архивите, могат да разберат истината: Бошнаков не е похитител и престъпник!
„В началото бе словото” - в началото на тази семейна трагедия стои писаното слово на неизвестния журналист от „Отечествен фронт” (или пък на коректорката), който обърква няколко букви и вместо Бушанов, каквато е фамилията на един от истинските пирати, написва „Бошнаков”. Освен това анонимният колега „произвежда” търговеца „Бушанов” в „офицер от ВВС”. След време други журналисти неволно ще повтарят и потретват грешката, накрая – след повече от половин век – и аз вероятно щях да продължа и „така до края на света”... Едно име щеше да продължава да бъде прокълнато и опозорено без капка вина.
В томовете архивни материали никъде не се откри фамилията Бошнаков, навсякъде фигурира това на действителния престъпник – Николай Кирилов Бушанов (търговец с лоша репутация в гилдията, аферист, притежаващ български, румънски и френски паспорт). Никъде и от никого не научих нищо повече за него – остава си в небитието като похитител на пътнически самолет, съучастник в убийства и като, макар и неволен, опетнител на името на Николай Стоянов Бошнаков.
Но когато Бошнаков се появява във вестниците като „престъпник”, майка му, съпругата му, близките му са потресени, цял Плевен, където семейството е изселено, говори за него като за прокажен. Години по-късно, след повторно споменаване на името, Юлия прави опити грешката да бъде опровергана – но безуспешно, въпреки показваните документи. Логиката й е желязна – не е възможно дни след инцидента със самолета един от похитителите му да се е разхождал свободно из Плевен, докато в същото време е текло дознание по случая и се е знаело, че похитителите са в Турция; освен това бащиното име на Бошнаков е Стоянов, а не Карлов, каквото е на Бушанов, в последна сметка „общото” между двамата е само личното име Николай. Но в онези смутни и тъжни времена на политическо противопоставяне кого ли го е грижа да изчиства името на един „народен враг”? А Бошнаков е попаданал в тази категория, но по друг повод – загива на 16.08.1948 г. при опит за нелегално преминаване на българо-турската граница. Обаче едно е да си „народен враг” по тази причина, съвсем друго е да си пират и убиец. Бягството през граница действително е деликт по тогавашните закони, но въздушно пиратство с убийства е най-тежкото криминално престъпление – и тогава, и днес, и у нас, и по цял свят – независимо дали в основата му лежат евентуални политически мотиви.

Няколко изречения за майор Николай Стоянов Бошнаков: роден на 3.04.1911 г. в Плевен, завършва Военното училище, служи в пехотата, по-късно се дипломира и във въздушните школи в Казанлък като навигатор и летец, с годините става един от най-добрите български военни летци, назначен е за командир на 2/6 изтребителен орляк и като такъв е един от легендарните защитници на България от нападенията на англо-американската авиация, участва в 7 въздушни сражения и има 4 въздушни победи, тежко ранен след скачане от свален самолет. „Въздушният пират” Бошнаков е въздушен ас – герой на българското небе (докато истинският пират полк. Михалакиев, също летец, няма нито един боен полет в защита на България). През 1945 г. той е назначен в щаба на Въздушните войски, през следващата е произведен в чин майор. Докато идва фаталният за него 25 май 1946 г., когато двама доскорошни негови подчинени – поручиците Владимир Александров и Найден Стоянов, избягват с два Як-9 в Италия. Бошнаков е заподозрян в съучастничество, арестуван и прекарва 11 месеца в РО-2 и в гарнизонния затвор, където е разпитван и подложен на тежки мъчения, даже и на симулиран „разстрел”. Но той не казва нищо – не казва, просто защото нищо не знае. И това се доказва по време на процеса – той е напълно оправдан и на 3.05.1047 г. освободен. Но въпреки това е уволнен вече от армията, изселен със семейството си в Плевен. На 2 август 1948 г. казал, че отива в с. Орешак по работа и оттогава следите му се губят. По-късно семейството му разбира, че през нощта на 15 срещу 16 август 1948 г. при опит за нелегално преминаване на границата с Турция е тежко ранен в стомаха и умира от кръвоизлив. Десетилетия семейството му живее, без да знае къде е неговият гроб и под дамгата, че той е „враг” и при витаещите слухове, че е и „въздушен пират”. А Бошнаков става враг не толкова по политически мотиви (макар че не е привърженик на новата власт) – по мое твърдо убеждение той прави опита за бягство преди всичко в резултат на душевен срив. Той е психически сломен от изтезанията през онези 11 месеца и макар да е оправдан в процеса, продължава да се страхува за съдбата си. Още повече че името е намесено (макар и само в печата) в пиратството на Михалакиев и групата му. Всичко това го сломява и той предприема фаталната стъпка, завършила със смъртта му и с последвалата я тежка съдба на семейството.
Паметта на летеца ас, кавалер на ордените „За храброст” и „Св. Александър Невски” ни задължава името на този жизнен и пълен с хумор мъж да бъде окончателно изчистено от печалната „слава” на въздушен пират и убиец. Заслужават го паметта на починалата му наскоро 92-годишна съпруга Катя, дъщерите му, внуците му.