ГРИГОРОВ, МИХАИЛ ГЕОРГИЕВ

Виден български боен пилот от Втората световна война с 5 въздушни победи. Първи нощен изтребител на България. Художник, белетрист, мемоарист, полиглот.



Роден на 3 юни 1915 г. в София в семейството на безработни бивши селяни. Следва известно време Романска филология в СДУ. Завършва курс по моторно летене (1935), пилотско училище (1938) – първенец на випуск, изтребителна школа (1939). Инструктор пилот (1940). На Ме-109Е лети от 1940 г., а на Ме-109Г от 1943 г. От октомври 1941 г. до края на 1942 г. е в Черноморската охрана (летище Сарафово). На 1 август 1943 г. излита първи като водач на звено срещу летящите крепости при първото им влитане в България. На 21 октомври с.г. води бой над Скопие срещу цяла ескадрила изтребители “Лайгнинг”-ІІ-38 и сваля два от тях, признават му един. На 26 ноември като командир на звено успява да запали две летящи крепости, но е свален и той. След други въздушни боеве му признават общо 5 въздушни победи. Участва в Отечествената война. След нея завършва курс за съветски изтребители ЯК-9М и става инструктор. Командир на полк в Карлово. Инструктор по техника на пилотиране и заместник-командир на изтребителна авиодивизия. Първи нощен изтребител на България (1950). Началник ГКП-ИА. Уволнен на 40 години като безпартиен офицер пилот. По свое желание постъпва като инспектор по техника на пилотиране в ДОСО. Съкратен по Женевските споразумения. Бил е елтехник, киноактьор епизодчик, общ работник в БГА “Балкан” и е работил за чужди авиокомпании. Уволняван, назначаван, уволняван...
Една от най-колоритните, даровити и културни личности в българската авиация за всички времена. Владее английски, руски, немски, италиански, арабски, френски език. Рисува, пише и изобретява неизобретяемото, както сам казва.
Полковник от запаса на ВВС, починал.




Григоров Фрагмент: Как загивах
“...Това се случи по време на втората бомбардировка на нашата многострадална София. Дотогава бях излитал многократно на бойни задачи, включително и известните ми “скандални” прояви над Скопие, когато свалих два самолета от ескадрила “Лайтнинг”. Междувременно мои другари бяха записали своите първи победи над страшните “въздушни крепости” – на 1 август и 14 ноември 1943 г. Не можеше да не дойде и моят ред да се бия срещу тежковъоръжени и бронирани четиримоторни гиганти.
... Около пладне, след като армадата около 60 бомбардировача В-24 “Либърейтър”, придружени от двадесетина двумоторни изтребителя “Лайгнинг”, връхлетя над София от югоизток и изсипа бомбения си товар над северните райони на родния ми град, идваше и нашата атака. Нашият 3/6 изтребителен орляк бе воден от командира му капитан Чудомир Топлодолски. След общата така моята група допълнително атакува една противникова формация от 15 аероплана.. Още при първата атака отгоре и отзад улучих един от челните бомбардировачи, но той не искаше да пада. Заврях се отзад и стремително доближих последната петорка. Стрелях пак с оръдието и двете големокалибрени картечници и отново засегнах другата крепост. Но за мое учудване и тя не падна. А долу бяха всички близки на сърцето ми хора, беззащитните софиянци.
Не, не падаха “моите крепости”. И вместо да видя експлозии у моите противници, най-неочаквано чух някакви загадъчни почуквания. И нещо си избухна пред мене, и черно масло покри внезапно стъклата на пилотската ми кабина. Стана тъмно като нощем. Замириса на изгоряло. Улучен бях смъртоносно, това бе без съмнение. Самолетът ми, искам да кажа. И то след като бях на някакви си петдесетина метра зад либърейтърите. Без да се замислям върху нищожния си шанс за спасение, вместо да продължа и слепешката да се врежа в бойния ред на бомбардировачите и да ги таранирам, аз инстинктивно натиснах лоста напред. С една неопределена надежда за спасение и по-скоро с готовност да се врежа в софийския чернозем на 10-15 метра дълбочина, както сия представих, и какво, ами да се самопогреба...

Нямах каквото и да е време за разсъждения и избор. Разполагах с не повече от 20 секунди. Мислете ми светкавично се лутаха и ме водеха или да скачам с парашута, а как ще стане това, скоростта ми беше близо 800 км/ч и пред очите ми бе тъмно, или да почистя колкото мога стъклата на кабината от маслото. Намерих съответния кран, завъртях го, но ужасен, че ще се запаля – какво значение имаше това, нали бях решил, че ще загивам! – взех, че го затворих. Сякаш така щеше да ми бъде по-удобно да загина. Не ми оставаше нищо друго, освен да си направя самокомплимент. Ето, така се умира за родината, драгий ми Михаиле Григоров! Внезапно това ми прозрение ме утеши. Изведнъж си представих, моята майчица ме оплаква и аз всъщност най-картинно се видях как се удрям в земята. Видях и собствения си гроб – една дълбока яма с дъно, в която лежи моторът на самолета и непосредствено до него моите останки – разкъсани меса в парцали, кръв и кости, а наоколо окървавени ламарини и прочее погребални аксесоари, т.е. една фантазия съвсем близко до действителността, до жестоката съдба на не един от нашите другари... Обаче аз все още летях стремглаво, без да виждам нищо, стегнат от коланите в тясната кабина, когато пък изведнъж ми хрумна: а защо да загивам, без да се преборя докрай със смъртта, и защо не се опитам да потегля лоста, та, може би...

О, чудо бе, истинско чудо. Макар и адски трудно, самолетът ми, след като го разклатих, се подчини на усилията ми и без да зная какво правя, излезе, че съм извъртял красив, невероятно, макар и сляп лупинг. И като гарнитура на всичко в момента, когато зърнах безснежните ниви и далечните полета, мене лесно някак ме прободе надеждата за възможно спасение. На 400 метра височина бях, трудно различавах ориентирите. Целият се превърнах във фокус. Със сетни сили забелязах Божурище и ми предстоеше едно сляпо кацане: масленият резервоар бе пробит, двигателят – силно повреден, клапите за кацане и тримунгът бяха извън строя. Както и колесникът. Кацнах “по корем” в една нива. Когато излязох от кабината, се почувствах възкръснал.
Бившият мой инструктор ме посрещна с вестта, че видял две от крепостите да димят с по два от моторите си. Аз преброих седем пробойни по самолета си. Признати ми бяха две въздушни победи...”
(Из разговор на автора с Михаил Григоров, записан на 16 октомври 1993 г.)

Марш на летците
Тревожно сирените вият –
Излитаме ние без страх!!
Родино, за теб ще се бием
И гинем пред родния праг!
Нагоре!... Нагоре!... Нагоре!...
И денем и нощем летим!
Врага ни в бой ще съборим! –
Над тебе, родино, ще бдим!...
Небето ти родно ще браним
И денем, и нощем със стръв!
Родино, не ще те посрамим –
Дори да останем без кръв!...
Нагоре!... Нагоре!... Нагоре!...
В небето ни родно летим!
Неистово вият мотори!
Въздушният враг ще сломим!...
НА-ГО-РЕ!... НА-ГО-РЕ!... НА-ГО-РЕ!...
В небето моторът гребе!
Въздушният враг ще прогоним
Далече от родно небе!...
ДАЛЕЧЕ... ОТ РОДНО НЕБЕ!...
Автор Михаил Григоров - летец-изтребител

Из книгата "Кой, кой е в Българската авиация", автор Ц.Цаков