Най-големият български ас на ХХ век

Роден на 12 март 1913 г. В с. Галата, Варненско. Баща му пада убит като полкови знаменосец на рождения ден на българската авиация – 16 октомври 1912 г. Завършва семинария, расте в интернат. Бил е писар в Архиерейското наместничество. Завършва ШЗО като кавалерист. Постъпва във военното училище, Въздушния взвод през 1934 г. Първото си летене прави в петък, 13-о число, в 13 часа, после пак петък 20-о число, 1935 г.
И двата му първи полета приключват с произшествия, но щастливи за него. Наблюдател (1935 г.), пилот (1937 г.), подпоручик (1937 г.). завършва Школа за усъвършенстване на летците (1938 г.), Школа за изтребители (Германия, 1939 г.) и курс за инструктори изтребители. Инструктор във Висшата изтребителна школа – Карлово. Пръв от българските пилоти преминава, а след това и обучава на Ме-109. Командир на ято “Стрели” (Ме-109, 1942 г.). С 15 въздушни победи над англо-американски самолети при бомбардировките на София и страната. Командир на изтребителен полк (1944 г). Капитан (1944 г.), майор (1944 г.), командир на Изтребително-щурмова школа (1944 г.) Пръв преминава на самолета Як-9М. Началник на Изтребителната авиация на ПВО ( подполковник, 1947 г.), началник на бойната подготовка на ВВС –1949 г., заместник-командващ ПВО (полковник, 1951, началник на Главен команден пункт на ВВС (1953 г.). Пълен кавалер на ордена “За храброст”, единственият в авиацията носител на командирския орден “за храброст”. Пенсиониран през 1956 г., след което е статист в театър, музеен работник, хотелски регистратор, екскурзовод. Владее няколко езика. Автор е на книгата “Ние бранихме тебе, София” (три издания). Генерал-майор (1992 г.)
Починал на 13 март 1997 г.
(По автобиография на Ст. Стоянов)
Стоянов Плюс: “Кавалерът на храбростта”
“Вече повече от 50 години нямаме по-чист израз на воинска доблест и лична храброст в българското небе от онези драматични времена, когато факлите на американските “крепости” доказваха, че макар и малко на брой, българите са лют и опасен противник.
В тия далечни и страшни дни на погром изтребителят Стоян Стоянов и бъдещ въздушен генерал лично сваля три “крепости” и три изтребителя “Лайтнинг” и помага за свалянето на още три. Това изключва всякаква случайност в неговото майсторство и го пренася в категорията на елитните световни летци с гъвкава тактика, божествен талант и изявена индивидуалност. Авиация, която има такива герои в миналото си, стои в апогея на вечната си слава.
Този мироглед и боева готовност на бъдещия ас Стоян Стоянов се формират още от първия му полет. Това е чувство, което се изгражда с всяко излитане и кацане, с всеки разговор и заповед, с всяка фронтова сводка и всяко обръщане назад в миналото. То е генно предопределено и доразвито от жестоките ситуации в небето, които крещят за подвизи точно този ден, точно в този полет.
Според тогавашната методика за изчисляване на победите в българската авиация шестте свалени противникови самолета и участието в гибелта на още три носят на Стоян Стоянов общо 15 точки – по три победи за всяка летяща четиримоторна крепост, три от трите американски изтребителя и три за груповите действия с успешен резултат.
Пръв от българите Стоян Стоянов сваля американска “крепост”.
Има и дни, когато се завръща на земята без победи, с нарешетен от куршумите самолет. Има и боеве, след които трябва да каца с блокирала система за управление, но това изпитание е лесно за българския ас с познатата му изкусна техника на пилотиране. И така до края на неравната борба българските самолети във въздуха са винаги 1:10, 1:20, 1740, че и повече в съотношение с наказателните бомбардировачи, чийто строй нерядко засенчва и слънцето…”
(Из “Асовете на въздушната война”, автор Крум Джоргов, издател Иван Делчев, С., 1996 г.)

Стоянов Фрагменти: “Никога няма да забравя…”
• “Летателният ми стаж е 21 години. Фактически съм летял от 1935 до 1956 г. От лятото на 1939 г. До април 1942 г. Бях инструктор във Висшата изтребителна школа и звенови командир на “Месершмит – 10Г” “Стрела”. ОТ 22 април 1942 г. До 9 септември 1944 г. Бях командир на ято (ескадрила), въоръжена с Ме-109. Всички изтребители “Ме”, които постъпваха от Германия от 1940 до 1943 г. В българските въздушни войски, приемах като пилот изпитател от наша страна. Участвах във въздушните боеве при защитата на София, а от 9 септември – като командир на полк (орляк) в първата фаза на Отечествената война. От 1 август 1943 г. До 9 септември 1944 г. И после през първата фаза съм изпълнил 35 бойни полета с 15 признати въздушни победи. За това съм получил три български ордена “За храброст” и германски “Железен кръст”.
• “В мирните години след края на войната бях началник на карловската въздушна база, а после инспектор на изтребителната авиация. През 1951 г. Бях назначен за зам.-командващ на ПВО по изтребителната авиация, а след формирането на главния команден пункт бях изпратен за негов пръв началник. През 1954 г. Бях назначен за началник на управление “Въздушни спортове” в ДОСО, където служих до 1956 г. Тая година бях уволнен заедно с много други офицери по силата на Женевските мирни споразумения”.
• “След уволнението ми от армията започнах всичко отначало. През първите ми пенсионерски години на бившите офицери, кой знае защо, не се разрешаваше да работят “по ведомост” и аз станах строителен работник… Какъв ли не блях. Три календарни години бях секретар и основател на Клуба на музейните работници, след което 30 години изкарах в Рилския манастир. Десет от тях управлявах манастира, десет завеждах фондовете на музея, след това пък станах пак там екскурзовод. Написал съм “История на Рилския манастир”..
• “Едва ли аз трябва да давам оценка за бойните действия в битката за София, за да не излезе като хвалба, но мога да кажа следното: противникът беше многоброен, но това не ни плашеше. Съжалявахме само, че бяхме толкова малко. Когато загина Списаревски, вечерта радио Лондон между другото каза следното: “Български летци, ние знаем, че сте храбри и готови да браните до смърт своята родина, но няма смисъл да се блъскате в нашите “крепости”, защото вие сте малко –235, а ние сме хиляди.” Тогава ние споделихме с насмешка “Де да бяхме 235, вие щяхте да видите. Но за съжаление сме само 30-40 във всеки бой…”
• “Що се отнася до подготовката ни като летци ние никога не се подценявахме. В никакъв случай не бяхме по-слабо подготвени от американските летци бомбардировачи и изтребители, които идваха да ни бомбардират денем. Напротив, смятахме, а и така излезе после, че това са летци от масовото, , военновременно “производство”, поради което са по-слабо подготвени от нас. Бяхме убедени, че нямат висок боен дух, защото не защитаваха своята родина. Излезе, че не било така, и те са си имали своята мотивация...”
• “Най-важното беше, че ние имаме висок, просто необясним с думи дух за борба. Търсехме боя, желаехме го и всеки се стремеше да свали колкото се може повече противникови самолети. Ние чувствахме отговорността си пред българския народ, който беше отделял от залъка си, за да си купи самолети и да ни научи да летим на тях. Никога няма да забравя тези страшни, но славни дни!”
(Запис от април 1996 г.)

Стоянов Фрагменти: “Духът управлява самолета!”
• “За силата на един народ във въздуха има значение не само числото на самолетите и техните мотори, но и духът и вътрешното величие на оня, който ще си служи се тези машини!”
• “Духът управлява самолета!”
• “... На англо-американските въздушни атаки на София, които бяха част от грандиозната въздушна операция “Пойнт Блек” българските летци противопоставиха своя тактика и безумна смелост. На небесните подстъпи към София американските бомбардировъчни криле, наричани “летящи крепости, бяха посрещани от вълчата ярост на новото поколение български летци. И заходът на войната вече се виждаше от всички, а бомбените килими покриваха София. Долу гинеха обикновените, “редови” българи, а министрите, банкерите и фабрикантите отдавна се бяха изнесли по вилите си в Чамкория. Авиаторите, които високо горе в небето се сражаваха с крепостите, бяха все от класата на париите, каквито бяха и жертвите долу. Омразата срещу налитащите беше огромна. Доказват я двата тарана в софийското небе – свидетелства за отчаяна смелост. Последният снаряд срещу подтискащото американско могъщество беше тялото на българския пилот, заредено със скоростта на “стрелата”, летящо към гибелта си с една мисъл: “Побеждавам!”
• “... От това, което бяхме чели за въздушните боеве през миналата война (Първата световна война – б.а.), при обучението си, в съзнанието на нас, бъдещите изтребитгели, бе дълбоко залегнало, че във въздушния бой има известен задължителен морал и за двете воюващи страни. То си е казано: “На война като на война. Казано е, а ние го превеждахме така: боецът не може да не бъде суров, но не трябва да бъде и жесток. Налага се дори към неприятеля си да се отнасяме рицарски. Кога и как, не може да се каже...”
• “... Когато през август 1943 г. настъпи продължително и пълно затишие във въздушното пространство на България, ние си мислехме, че едва ли ще ни се наложи да воюваме повече. Оказа се, че предположенията ни, разбира се, са грешни. Но по онова време ние, летците изтребители, съвсем не бяхме подготвени правилно да преценяваме военнополитическата обстановка и променящото се съотношение на силите между воюващите страни, за да можем, макар и най-общо, да предвиждаме хода и последствията на развиващите се операции...”
Из “Ние бранихме тебе, София”, Автор Стоян Стоянов, С., 1994 г.

Стоянов Постфактум: Нека да се знае!
Към житейския си заник, съвпадащ удивително с демократичните промени в скъпата му родина, генерал-майор Стоян Илиев Стоянов не получи нищо друго, освен един генералски костюм, с който се показваше, докато можеше... Нищо друго като добавка или надбавка, но той беше доволен – и от късното признание, и от малката пенсия. Той впрочем никога не е губел нещо от душевния си комфорт. Как на неговия жизнен фон ни изглеждат долните политически игрички и мръсните комбинации при раздаването на бащинията ни отколе, та до ден-днешний?! Не ни стряскат, защото са банални с подлостта и цинизма си. Също тъй както големите маневри с евтините кюфтета, райските плажове, белоснежните ридове, кристалните санаториуми и всевъзможните богаташки бляскави сборища, където видните представители на националния ни его-капитал и верните им палачи отпускат разум, телеса и дертове, (не)плащайки от (не)известно къде и как натъпкани сметки и сейфове. На техния пък жизнен фон сиромашката трапеза на осиротелите и оредели хора и славни български авиатори от орляка не героичния капитан Стоян Стоянов си е една трагедия – със сълзи да я гледаш и със кръв да я описваш. А и трагедия за нацията... може би!
Обаче! От зората на българската авиация е била еманация на българската нация. И ако нацията ни се прави на авиационно-разсеяна и маломощна, авиацията е тази, която трябва да забележи десетилетните дрешки и скъсаните обувки на някогашните си живи торпили, безбройните им болести и притеснения, живуркането им по вечните тавански стаички. Българската авиация не може да си позволи да се гу,би сама или да изхабява спомените за вечната й гвардия, която никога не е хленчила, а е мряла за майка България. Може да се е молила Богу, но не на началства и властници. То тя затова си е била и гвардия, а не пасмина!
Мъжете-легенди на националното ни въздухоплаване са били рядко на почит от своите. Не е много приятно, макар и да ласкае, обстоятелството, че чуждите, дори и противниците, понякога са изпреварвали нашите със споменатата почит.
Но своите винаги са имали повече шансове, а в авиацията то си е закон, и който го е поругавал, е бил най-малкото – презрян!

Стоянов Плюс: “Осиротя небето на България!”
“Да сторим дълбок поклон пред тленните останки на този свят мъж, който така въздаде живота си за родината, та не остави кой знае какво за ковчега си.
Днес от нас си тръгва въздушният ас на Българи Отива си Балканският орел с 15 въздушни победи над врага, мъжът, за когото всекидневната игра със смъртта над небето на София през 1943-1944 г. и после в Отечествената война не бе така страшна, както по-нататъшния живот и забвение.
Скърби за него, Българийо! Защото той ти даде всичко от себе си, а ти дано му отвърнеш поне с топлината на пръстта си. Приживе той не получи нищо от теб, ако да беше единственият пълен кавалер на ордена за храброст. Той посрещна смъртта тих и прилежен, скромен и достоен, какъвто е бил винаги: от първия си ден – 12 март 1913 г. в с. Галата, до сетния си 13 март в Карлово. Отиде си така тихо, сякаш прекрачи на пръсти онзи прах, зад който е безкраят. Отиде си генерал Стоян Стоянов – невинен, непохитен от уважение, от почести, слава и хвалебствия, каквито по принцип се полагат на такива велики мъже в други държави и при други обстоятелства. Почина българският Хартман, българският Кожедуб...
Неговата внезапна тишина в последните месеци бе сякаш една обвинителна метафора за отношението на България към собствената си авиация и авиатори.Онези, които подобно генерал Стоянов въздигнаха авторитета й високо над земните несгоди и които тя срина в праха и калта на земните несгоди.
Това ли трябваше да бъде участта на генерала и подобните нему? Такава ли трябваше да бъде съдбата на последните български въздушни възрожденци? Нима с всяко погребение като днешното погребваме и част от авиацията си? Когато не се види светликът на бъдещето, миналото бавно и полека ни затрупва. Нима бъдещето и полагащото се уважение към авиацията трябва да бъдат заменени с безмълвие? Каква е тогава цената на храбростта, на героизма, себеотрицанието и патриотизма на онези 500 загинали летци – ратници на Отечеството, в чиято армада от днес завинтаги зачисляваме генерал Стоян Стоянов? Ако те вече нямат цена, тогава какъв е смисълът на бойната ни авиация?
Този град, който остава последен пристан за въздушния аз, този град, гнездо на неговите самолети по време на Втората световна война, като че ли неволни ни напомня сетните думи на Вазов за Македноски от “Немили-недраги”: “Една дълга агония...”
Последните дни на генерал Стоян Стоянов бяха най-тежкото и мълчаливо обвинение към държавата, която и днес ражда авиатори-герои, и така, както направи с него, ги погребва като летци много преди да ги погребе физически.
Каква дълга агония!
Иска ми се пред ковчега на Генерала да се помоля на този, който от днес приема въздушния ас в селенията си:
Милост за жена му, която изпи докрай горчивата чаша на авиаторския живот!
Милост за онези последни въздушни мохикани, които горяха в небето над София, а днес забравени и изтерзани, нямат и кора хляб на трапезата си!
Милост за нас, живите авиатори, за да не се превърнем в гробари на собствената си авиация!
Дай ни сили да спасим и себе си, и авиацията – заради Отечеството!
Каква дълга агония!
Не можахме да спасим генерал Стоянов от немотията, от бездомието, от непризнанието и неприязънта, дано поне спасим авиацията.
Осиротя небето на България. Отиде си нейният въздушен ас, може би последният от тази величина в света. Отиде си като съвест и поука за живите, за нас, дето все не ни достигаше време да протегне ръка да сторим брод за човека Стоянов, да отговорим на героизма му с добрина, на себеотрицанието му – с благодарност, на патриотизма му с поклон. Вярваме обаче, че той ще прости тези наши прегрешения. А на България той отдавна бе простил, подарявайки й най-хубавата наша военна документална книга “Ние бранихме тебе, София”.
Отиде си един велик българин. Човекът, който беше на върха на най-свещената от всички заповеди във ВВС – заповедта за победите във Втората световна война. Без него тази заповед осиротя. Осиротяхме и ние, неговите колеги и съратници. Осиротя небето на България.
Поклон пред паметта му!”
Генерал-лейтенант Михо Михов, началник на Главния щаб и командващ ВВС на Република България
(Надгробно слово при погребението на генерал-майор Стоян Стоянов – Карлово, 14 март 1997 г.)