Удивителна, знаменита възрожденска личност на Българската авиация. Един от най-заслужилите, авторитетни и уважавани строители на съвременната българска авиация. Измежду основателите на българската изтребителна авиация, пилот, учен, учител, авиатор на принципно новаторска авиационна книжнина. Ярък пример за всеотдайност и любов към летенето, с неоценим принос за българския летеж.
Роден през 1903 г. в гр. Лясковец. Като юноша постъпва в Морско машинно училище, което завършва отлично през 1925 г. Изявява се като отличен плувец – този спорт упражнява до края на живота си. Шампион е на България по плуване през 1931 г. – “бързина” и “продължителност”, но тогава вече е летец. През 1925 г. постъпва в Аеропланното училище в Божурище (трети по ред випуск след Ньойския договор). Обучава се заедно със Захари Захариев, Борис Ганев, Захари Манолов и други известни и с големи заслуги пред родината летци. След завършване на училището преминава курс в ШЗО и е произведен поручик. Определен е за инструктор по подготовката на офицерски кадри за авиацията. Изявява се като много добър летец-изтребител и отличен авиационен педагог. През 1937 г. завършва с отличие Изтребителната школа в Полша, получава висока летателна квалификация и става един от изтъкнатите европейски майстори пилоти-виртуози във воденето на въздушния бой. През 1939 г. в Германия преминава на Ме-109. Един от основателите на българската изтребителна авиация, но това му дело остава неоценено, макар летците от випуска на българския ас №1 за всички времена Стоян Стоянов да го смятат за свой учител по въздушен бой. С жар и ентусиазъм бай Дончо, както му казват всички в авиацията, продължава да работи и след Втората световна война. Обучил и възпитал поколения български летци, включително девойки. Човек с богата обща култура и задълбочена авиационна подготовка той е един от най-желаните и търсени преподаватели по авиационните дисциплини. Разработва учебник по практическа аеродинамика, която става евангелието на българската авиация. Дори и на преклонна възраст запазва докрай удивително младежкия си дух и творческа жизненост. Усмихнат, сърдечен, отзивчив и безкрайно любещ летците, за които с гордост и бащинско чувство казва “моите момчета”. Той можеше да лети по пет-седем часа на ден, без да се умори.
Полковник от запаса. Починал през февруари 1982 г.
(По биографични бележки на Найден Дичев и Ганчо Старибратов, 1997 г.)

Димитров Фрагмен-шедьовър: “По добре младо агне с приятели, отколкото стара овца сам!”

Димитров Плюс (1): “Една бяла врана”
“Дончо Димитров и Петко Попганчев бяха белите овче, или белите врани, де да знам, в българската авиация. Преди тяхната поява за някого си, очертаващ се за добър авиатор, са казвали “има ръка за авиатор!” След тях всички се научили да преценяват очертаващия се добре за авиатор, че “има глава за авиатор!”
“Дончо Димитров пръв изцяло и напълно разбра и безкрайно талантливо разгръща истинския смисъл на високата теоретическа подготовка на летенето в България. Той създаде у нас от закъсалото и закъсняло време за теория в авиацията световно, необичайно време на висока теоретическа подготовка. Той издаваше учебници и пособия, но и летеше според правилата и принципите си, заложени в тях. Той превръщаше теорията в практика, а тя обогатяваше теорията.”
Дочо Харалампиев
(Из щрихи към портрета на Д. Димитров от Ганчо Старибратов, 1997 г.)
Димитров Плюс (2): “Важното е да литнем!”
“Трети месец учим самолетите. В два тома от 800 страници е само “Теория на техника на пилотиране” от бай Дончо. Влезе той в класната зала и няма време да ни поздрави, да запита докъде сме стигнали миналия път. С едната ръка пише формулите върху черната дъска, с другата бърза да ги изтрие. Бърза! За малко часове ще трябва да усвоим теорията. По-скоро да се метнем на самолетите и там, горе, върху крилата им, в кабините – казва бай Дончо – ще си изясним подемната сила, челното съпротивление, кривата на Лилиентал...
По-важното е да литнем. Колко бързо съзрява човек, поверят ли в ръцете му оръжие. Антоан дьо Сент Екзюпери го е казал: “Човек открива себе си, когато премери сили с някое препятствие. Но за да сполучи с това, нему е потребно сечиво. Потребно му е ренде или плуг. Когато оре, селянинът изтръгва малко по малко някои тайни от природота, и истината, която освобождава така, е всеобща. Тъй и самолетът, сечивото на въздушните линии, намесва се човекът във всички стари проблеми. Стар и нов проблем за нас е да защитим с това сечиво – самолета – своето бъдеще. Затова трябва да литнем по-скоро. Затова бай Дончо изписва формулите и начаса ги изтрива. Задъхва се в лятната горещина, възпълен и червендалест. Задъхваме се и ние, двадесетгодишни и дори по-млади. Обяснява ни полковникът, когото заобичахме заради усмивките и шегите му и го нарекохме свойски бай Дончо, как се изменя съпротивлението в зависимост от профила на крилото и вместо “хаш” (Н), каже с особен свой патос “аш” и блесне лъчезарната му усмивка. Класната стая се изпълва от нейното сияние и от благородството му – да ни научи да летим.
И аз седя в залата. И аз, чуя ли патосното бай-Дончово “аш”, заедно с другите хем се смея, хем едва смогна да запиша формулата. А полковникът, колкото и да е благороден, е строг, щом ни изправи пред черната дъска. Но ще му простим за строгостта, защото така трябва. И нещо друго, защото е с обаяние на голям летец, учил се е да лети в Полша, летял е на много самолети, и на всичките в хангара, някои от които са трофеи от войната – той ги е пилотирал от Виена до тук. Междучасията ни запълва с шеги, с причудливи истории от въздуха.”
Любен Овчаров
(Из “Чуждия дом на мама”)

Димитров Плюс (3): “Със славна, но и с тъжна участ!”
“В периода, когато офицерите-летци, завършили ШЗО, в сравнение с тези, завършили ВНВУ (Военното на Негово Величество училище), са по-низша категория, Дончо Димитров и неговите съвипускници са напълно лишени от възможността да заемат отговорни длъжности в авиацията и си остават административни офицери или военнотехнически началници. До края на Втората световна война човекът, който е измежду основателите на българската изтребителна авиация, е в глуха линия. За сметка на това, макар и най-обикновен летец-инструктор, той придобива огромен педагогически опит в обучението на много летци. Истински Дончо Димитров е оценен след края на Втората световна война, когато той и другите пренебрегвани летци, любимци на генерал Захариев – Захари Манолов, Панайот Сертев и др., заемат отговорни длъжности в бурно разрастващата се авиация, която за първи път в своята история е наситена със съвършено нова самолетна техника.
По време на щурманския курс за помощник-командир на ВВС от декември 1945 г. до август 1946 г. бай Дончо ни преподаваше аеродинамика – дисциплина, която владееше превъзходно. И той се изяви пред нас с умението си да преподава ясно и разбираемо тази сложна авиационна наука. Плени ни с голямото си внимание и отзивчивост. Когато по-късно бях назначен за негов ЗКПЧ, той бе началник на аероклуба в горна Оряховица (1948-1949 г.), ние се срещнахме като стари познати. Назначаването стана в кабинета на командващия ВВС генерал-майор Захари Захариев. След като ни обясни важното на предстоящата ни обща работа, подчертавайки, че поверява в нашите ръце цвета на българската младеж, генералът се обърна към полковник Дончо Димитров.
- Дончо, ако по време на обучението на младежите в аероклуба по ваша със ЗКПЧ-то вина загине макар и един обучаем, забрави, че сме съвипускници и приятели, защото ще отговаряте не пред мене, а пред военен трибунал!
Да припомня: масовото обучение на пилоти през 1948-1949 г. завърши успешно и най-важното – безпроизшествено. (Виж сп. “Криле”, бр. 4, 1983 г.)
След ноември 1949 г. пътищата ни с бай Дончо се разделиха, но ние продължавахме да се срещаме. Поначало личният живот и въобще семейното битие на моя приятел не се бе сложило благоприятно. Първата му жена бе починала, от нея нямаше деца, осиновили бяха момиче, което през 1948 г. бе в края на студентството, тя беше с около две години по-възрастна от втората жена на бай Дончо, която му стана съпруга същата година. Но и вторият брак се оказа неудачен. Отначало, докато той работеше в горна Оряховица, а тя се учеше в университета, всичко вървеше нормално. Впоследствие се появиха противоречия, които все повече се задълбочаваха, въпреки че бай Дончо премълчаваше слабостите на съпругата си, от която имаше син. И накрая моят приятел бе изгонен от собствената си квартира и отиде да живее при брат си, където понякога го посещавах. Един път това направихме с генерал Захариев. В тези тягостни дни най-страшният и болезнен удар срещу бай Дончо бе отнемането на сина му. Опитите да се среща с него бяха осуетявани от лившата му съпруга, с която се бяха развели, и от нейната майка. Накрая синът, подучен от тях,, заяви, че не желае да вижда баща си. И до края на живота си бай Дончо не го видя! Колко горко плака, корлко мъки и терзания преживя в квартирата на брат си. Мъчно ми е да си спомням за това, което там съм видял и чул. Но нека да се знае, човекът, който създаваше нашата авиация, бе обругаван от своите, без поне малко да подозират какво представлява този човек за нацията, пък и за самите тях.
Единствената утеха за него останахме приятелите от авиацията и съвипускниците, които не го изоставяха, пък и бившите му ученици.
Истински празници за него бяха годишните срещи на летците, завършили аероклуба в Горна Оряховица през 1948 г. На тях докъм 1969 г. ходехме и двамата. След това най-близкият ми приятел от ВВС ме лиши от тази възможност. Става дума за генерал Симеонов, също възпитаник на бай Дончо, може би защото ме сметна за човек, опасен за неговата кариера... ( Позволявам си да не цитирам дословно, понеже опонентът е покойник и не може да отвърне или се защити – Цв.Ц.)
Някъде към 1973 г. на поредната среща на бившите аероклубовци ме търсил, но С. му казал: “Той да си гледа работата в БГА!”
А бай Дончо продължаваше да живее в квартирата на брат си, също добродушен човек. Вече в преклонна възраст, близо на 80 години, той работеше в едно предприятие като доставчик. За изпълнение на дадените му поръчки често пътуваше с камион. При един от курсовете, някъде в Северна България, загина при автомобилна катастрофа през 1982 г. Такава се оказа, печална и тъжна, участта на един от най-заслужилите, авторитетни и уважавани строители на нашите ВВС.”
Ганчо Старибратов
(Из писмо-отговор по молба на автора, 1997 г.)