" alt="img" /> Торпедоносци "Дръзки", "Смели", "Храбри", "Шумний", "Летящи" и "Строги"

И. Тодоров, Българските военни кораби (1879-2002), Еър груп 2000

Снимка - Централен фотоархив на Министерството на отбраната

Увеличените икономически възможности на България в началото на века стават предпоставка за обръщане на по-голямо внимание към от¬браната на страната. Влияейки се от всеобщата международна надпревара във въоръжаването, българските правителства започват повече да се интересуват от модернизирането и подготовката на армията, респективно и на военноморския флот. Основният претекст за необходимостта от за¬силване на армията е освобождаването на намиращите се все още под турско владичество български области.
По това време са разработени и предлагани най-различни проекти за снабдяването на флота с бойна техника, много от които са наивни и неиздържани от гледна точка на военноморското изкуство и тактика. Отявлен привърженик на „Младата школа" във Франция, военният съветник и командир на Черноморския флот Пол Пишон, предлага да се доставят торпедоносци. Тази школа във Франция смята торпедоносците за универсално морско оръжие, което може да се противопостави дори на тежките броненосци.
В началото на 1904 г. „Банк дьо Пари е дьо Пей Ба" отпуска на България заем от 100 млн. лева за закупуването на кораби. Представени са оферти от много английски и френски фирми. В този етап Пишон се проявява повече като агент на френските фирми, отколкото като военноморски специалист на българска служба. Настоявайки за доставката на немореходни и с ограничен радиус на действие петнадесеттонни торпедоносци, той иска да пласира застоялата стока на тези фирми.
Най-после назначената комисия се спира на компромисното решение да се доставят стотонни торпедоносци. Без бавене са предложени проекти и оферти за подобни кораби - френска продукция.
На 24 февруари 1904 г. е сключен договор с френската фирма “Шнайдер и Сие" за построяването на три торпедоносеца от по 97 тона. Другите оферти и предложения на чужди и френски фирми отпадат, тъй като посочената френско-холандска банка, намирайки се в тесни взаимоотношения с „Шнайдер и Сие", поставя това условие при ползването на заема й. Договарянето на наложените високи цени се извършва в умишлено създадена психоза за военна опасност.
Решено е торпедоносците да се докарат на части по железницата и да се сглобят в България. За целта се започва изграждането на хелинг и арсенал във Варна.
През април 1905 г. са експедирани на части първите три торпедоносеца. Монтажът им във Варна се извършва под ръководството на френския инженер Русо, осем френски механици и специалисти и български моряци. На 14 януари 1906 г. е сключен договор за доставката на още три торпедоносеца от същата фирма, продиктувана от същата финансова зависимост.
Хелингът, без който корабите не можело да се спуснат на вода, е завършен на 5 август 1907 г. и на 23 август се извършило освещаването на първите три торпедоносеца. Дадени им били имената "Дръзки", "Смели" и "Храбри". На проведените скоростни изпитания чрез форсиране на котлите от обслужващите ги французи е постигната скорост 27 възела вместо договорените 26. Това се постига чрез изкуствено форсиране на парните котли. На практика максималната скорост на торпедоносците не превишава 22 възла.
Втората партида от три торпедоносеца е докарана също на части от търговски кораби. Те пристигат във Варна на 30 август същата година, като монтажът им започва на 29 октомври. В него взема участие група българи под ръководството на инж. Иван Родев и майстора Георги Асенов. През септември 1908 г. торпедоносците са готови и получават имената "Шумний", "Летящи" и "Строги".
Така след дълги спорове по неустойки на договорни положения и проявявана недобросъвестност от страна на представителите на френската фирма България се сдобива с шест торпедоносеца, макар и като тип вече морално остарели.
Торпедоносците са построени в тулонската корабостроителница на фирмата „Шнайдер и Сие" със следните тактико-технически данни: водоизместване 97,517 тона, дължина 38,0 м, широчина 4,04 м, газене при мидела 1,30 м, а на кърмата - 2,40 м. Главният двигател е трицилиндрова парна машина с тройно разширение на парата с мощност 1950 к. с. Тя е захранвана от два водотръбни котела, които поддържат 17 атм. налягане. Запасът от въглища е 11 тона и позволява автономно плаване от 500 морски мили. Четирилопатен винт придава на торпедоносеца скорост 26 възла. Въоръжението се състои от три 450-милиметрови торпедни тръби. Едната от тях била неподвижна на носа, а другите са на палубата, като тръбите са обърнати една спрямо друга на 180°. Има две 47-милиметрови оръдия „Шнайдер", разположени по бордовете на командната рубка. Екипажът на торпедоносеца се със¬тои от 25-30 души, от които двама офицери.
Въпреки някои недостатъци като недоставените торпедни прицели и отоплителната инсталация, торпедоносците дълго време представляват главната ударна сила на флота.
Влизането на торпедоносците в строя налага промени в организацията на флота. През 1906 г. е сформирана морската минна отбрана, към която се числи и учебният крайцер „Надежда". Започва усилена подготовка в базата и на море за овладяване на новата техника, корабните специалности и военноморското изкуство и тактика.
При обявяването на Балканската война на 17 септември 1912 г. съгласно мобилизационния план отрядът торпедоносци е определен за носене на дозорна служба във Варненския залив и близкото крайбрежие. Основната му задача е да отбранява Варна от евентуални бомбардировки (така бил наричан тогава артилерийският обстрел) и от десантни операции на противника.
След поражението при Одрин и значителните материални загуби армията на Турция се нуждае срочно от нова бойна техника, боеприпаси, продоволствие и др. Тя получава помощ от Австро-Унгария и Германия, които безпрепятствено изпращат своите доставки до румънското пристанище Кюстенджа. Тези изключително важни товари, от които зависи способността на турската армия да продължи бойните действия срещу настъпващата българска армия, се превозват по море до Цариград. Превозът им се извършва главно от наети египетски параходи под охраната на турски бойни кораби.
Нашето флотско командване преценява добре колко важно е да се наруши тази комуникация, за да не се изправят дулата на нови оръдия, да не достигнат вражеските снаряди до окопите на нашите войски от сухопътния фронт.
Единствено отрядът торпедоносци има възможност да изпълни тази важна за армията задача, колкото и малка да е вероятността за успех поради съотношението на силите му спрямо тези на турския боен флот. Отрядът обаче отначало нито има боеви командир, нито необходимата за целта предварителна бойна подготовка. Тогава в щабовете се сещат за изпратения нарочно на незначителна брегова служба капитан II ранг Димитър Добрев, който има не само солидна военноморска подготовка, но и пряк боен опит, придобит в известния поход на Втората руска тихоокеанска ескадра и морската битка при Цушима (1905 г.).
Още с встъпването му в длъжност торпедоносците започват плавания и учения по всяко време - денем и нощем - в тихо море и в буря. Тази напрегната подготовка е посрещната от екипажите с патриотичен ентусиазъм и скоро те са готови за решителни действия. Случаят не закъснява:
На 7/20 ноември 1912 г. бреговите наблюдателни постове докладват за появата на корабни силуети на хоризонта. Разузнаването от своя стра¬на донася, че от Кюстенджа е потеглил конвой от транспортни кораби за Цариград, охраняван от турски бойни кораби.
След настъпването на нощта отрядът при пълна маскировка се насочва към нос Калиакра, за да пресече вероятния курс на противниковите кораби. Торпедоносците „Летящи" (под вимпела на командира на отряда капитан II ранг Димитър Добрев), „Смели", „Строги" и „Дръзки" зорко оглеждат хоризонта. В 00 часа и 30 мин на 8/21 ноември противникът е открит. Торпедоносците се насочват на пълен ход към турските бойни кораби. В 00,00 ч и 40 мин флагманският торпедоносец „Летящи" подава сигнал за атака. Той пръв изстрелва торпедото си по голям боен кораб, намирайки се на около 600 м от него. В този момент турците забелязват атакуващите и откриват ожесточена артилерийска стрелба. „Смели" и „Строги" също провеждат торпедната си атака, като „Смели" получава попадения от парчетата на избухнал до него 155-милиметров снаряд. Кожухът на предния парен котел и едната димова тръба са пробити. Повредено е и рулевото му устройство и „Смели" започва да се върти на едно място, докато екипажът не преминава на ръчно управление. Това създава твърде критично положение за него, тъй като притеклите се на помощ на своя голям боен кораб турски контраторпедоносци също откриват силен артилерийски огън по нашите кораби.
Последен изстрелва торпедото си „Дръзки", който със смела маневра атакува почти от упор. Раздава се силен взрив и над противниковия ко¬раб се издига огромен гейзер вода. Оказва се, че „Дръзки" е торпилирал модерния турски крайцер „Хамидие", който получава от взрива на торпедото пробойна в носовата си част с диаметър около 10 м.
Победителят в този неравен двубой „Дръзки'' има само едно попадение от снаряд в димовата си тръба. След кратък артилерийски двубой отрядът се отправя към предварително уточненото сборно място. Оттам се насочва към базата си във Варна, където бива посрещнат възторжено.
Още в началото на Първата световна война торпедоносците се проя¬вяват със смелите си действия при отбраната на Варна и крайбрежието, влизайки често в артилерийска престрелка с многократно превъзхождащ ги противник. На 11 септември 1916 г. отрядът загубва един кораб. В района на Батовския залив (близо до нос Екрене) „Шумний" се натъква на руска мина и потъва. Екипажът му е спасен.
В края на Първата световна война торпедоносците са реквизирани заедно с другите български кораби от съглашенците. Само „Храбри" избягва нерадостните години на реквизицията, тъй като по това време е на дългосрочен ремонт във Варненското езеро.
Българските кораби по времето на реквизицията са подложени на безмилостна експлоатация. През лятото на 1919 г. командваният от френски офицер „Летящи" се натъква на подводна скала при нос Карабурун и потъва. Торпедоносците са върнати едва през 1920 г. след подписването на Ньойския договор, като са предадени на новосъздадената Морска полицейска служба. Съгласно клаузите на договора от тях да се снеме торпедното въоръжение.
На 15 октомври 1942 г. при грубо нарушаване на корабната организация потъва торпедоносецът "Дръзки". Неговият командир лейтенант Тремол Иванов разрешава натоварването в каютата на механика на 84 кг каменарски барут за Атия. Механикът Валентин Карамаждраков натоварва барута, но докато "Дръзки" конвоира един товарен кораб до Кюстенджа в бурно море, барутните пръчки се разсипват по пода на каютата, а прахът им се възпламенява при прибирането на кораба във Варна. Взривът изхвърля командира във водата, дежурният офицер е запратен без крак на 60 м от кея. Загиват седем души. За мощността на взрива говори фактъг, че тежкото 1,8 тона кърмово оръдие излита и разбива стената на столовата, намираща се на 20 м от кораба. "Дръзки" потъва. Щетите се изчисляват на 10 785 548 лв.
През май 1943 г. при преход от Бургас за Варна торпедоносецът „Смели" се преобръща вследствие силна буря и неправилно маневриране. Петнадесет души от екипажа му загиват.
Постепенно торпедоносците загубват значението си на бойни кораби вследствие на дългогодишната им служба и остаряването на оръжията и материалната част. При идването на съветските войски през 1944 г. в България торпедоносците преминават под разпореждането на тяхното командване и плават под съветски флаг до края на войната. След завършването й са върнати на България. В първите мирни години те превеждат пристига¬щите или заминаващите от нашето крайбрежие търговски кораби по фарватерите между минните полета, като изпълняват и други най-разнообразни задачи.
Към 1954 г. торпедоносците имат вече над 46-годишна служба. През дългия си живот те не само участват в бойни действия, но са и добра школа за българските моряци. През периода 1948 - 1950 г. торпедоносците ветерани с командир лейтенант Галванов са придадени към военноморска база Бургас. Там те завършват своя активен живот.
Само „Дръзки" след реставрирането му в първоначалния вид остава на вечна вахта пред Военноморския музей във Варна. Оттам той напомня на поколенията за храбростта, умението и саможертвата на българския моряк при защита на родината.