ПОРЕДИЦА "БЪЛГАРСКИТЕ КОРАБИ" с водещ Калоян Панчелиев

"Гемиджийските сдружения по Дунава"

Р. К. Из списание "Народно стопанство" год. I, брой 14, София, 15.IX.1904 год.

В статията "Гемиджийските сдружения по Дунава" публикувана през 1904 г. в сп. „Народно стопанство” авторът с инициали Р.К. представя малко известни факти за славното гемиджийство като занаят: задълженията на капитана и пилота („куртараджия”), извършването на рейса („сефер”), заплащането на екипажа („тайфата”) и разпределението на „пая”, осигуряването на прехраната („куманята”) и др.

Две десетилетия по-късно списание "Морски сговор" изпълнява благородната мисия да съхрани публикацията за бъдещите изследователи и я препечатва от сп. „Народно стопанство”.

Традициите, правилата и задълженията на борда на българските гемии на река Дунав и Черно море след Освобождението са сравнително устойчиви и се променят незначително през годините.

Тук предаваме съдържанието на статията, посветена на гемиджийските сдружения по Дунава с незначителни съкращения:



„Между многото стари първобитни занятия, които ги виждаме постепенно да пропадат, поради модернизирането им и заменяването им с машинно-фабричното производство или пък поради силната конкуренция от странство съвпада и гемиджилика (ветроходството), който занаят е давал препитание на хиляди семейства допреди изнамерването на параходите и допреди 20-25 години, а днес е на изчезване; след още много години ще се изгуби безследно и ще остави само един спомен за някогашния „славен гемиджилик”.
...Ние ще се ограничим да опишем накратко сдружаването, дисциплината, правоотношенията на лицата в тоя занаят, които работи са се уреждали по един установен и почитан от всекиго обичай, без да е съществувал какъвто и да е писан или гласуван от сдруженията устав, нито пък някой закон от властта.
Всеки, който е постъпвал, (та и сега в някои ветроходи пак е така), в кой да е кораб, той е знаел какво възнаграждение ще получава,

БЕЗ ДА ИМА НУЖДА ОТ „ПАЗАРЛЪК”

(ценяване), както това става за по другите занаяти, с изключение на овчарството, градинарството, риболовството, па може би и други занаяти, така също си имат „обичайни сдружавания”, прилични на сегашните кооперативни дружества.
Предмети на ветроходните (гемиджийските) сдружавания са: кораба, куманята (храната), навлото (наем за превоз на стока с кораба) и труда на тайфата, както се наричат изобщо под едно име, лицата съставляващи обслугата на кораба.
Ветроходите (гемиите) биват притежание на един или няколко души и тогава се делят на пай – части; те се управляват от един капитан, негов помощник куртараджия (пилот), моряци според големината на кораба от 2 до 8 и повече души и един мучу за кафеджия и прислуга на тълпата.
Притежателите предават кораба с всичките му принадлежности под отговорността само на капитана, комуто авансират суми за куманя.
Мнозина от капитаните е имало да са били и сами да са притежатели или съучастници в притежаването на ветрохода, но това не е изменявало в нищо неговото положение като капитан, освен вън от работата, да дири сметка за своя „пай” от кораба в печалба или загуба.

КАПИТАНЪТ Е ПЪЛНОВЛАСТЕН ГОСПОДАР НА КОРАБА

той си избира сам тайфата, която безпрекословно му се подчинява; той навлосва, той харчи за всичко и получава парите; негова е грижата за доставяне храна, пазене имуществата – инвентара на кораба и пр. С една реч той владее кораба и нигде никога няма да подирят притежателя, при каквито и да са били случаи и други работи, освен когато кораба ще се отчуждава и когато „тайфата” ще си прави „делбата”.
Установено е след всеки „сефер” (рейс – пътуване на кораба), да се гледа сметка и всекиму да се дава „пая”. Делбата става така: от добитите пари най-напред се спадат разноските по „куманята” (прехраната) и се дават на притежателя или капитана, който ги е авансирал; остатъка се дели на две части, от които едната част е за кораба, а другата за цялата тайфа, която си я подразделя на равни части, като се смята: две части на капитана, по една на пилота и моряците и половина на „мучото”; ако мучото е по-малък от 15-16 години дава му се само ? част; ако е по-голям ?, ако взима и участие в работата на моряците дава му се цял „пай”.

ДЮМЕНДЖИ ПАЙ

Притежателите като вземат своя дял (половината от всичката част) дават най-напред на капитана „дюменджи пай” (право за кърмачество), в такъв размер: смята се, че всичкия ? пай, например е 200 лева, обслугата (тайфата) на кораба, заедно с капитана се състои от 5 души; делят се 200 лева на 5 по 40 лева и едната част от така определения процент се дава само на капитана, извън получаваните два пая, като добавъчно възнаграждение, наречено „дюменджи пай”.
След това притежателите вече си делят остатъка според частите, които имат в кораба.
Всичките поправки, нови приспособления във ветрохода, са в тежест само на притежателя; той плаща от себе си и на пазача „къшла парасъ”, когато остане ветрохода на зимовище в Дунава, гдето и да е.
Особеност е в гемиджиите, че те

ВСИЧКИ СЕ ХРАНЯТ ОТ ЕДИН КАЗАН

еднаква за всички гозба, и поднасят наравно разноските по прехраната (куманята), в която влиза, и тютюн, и питиетата, па макар и да има между тях такива, които не ги употребяват. За гостите си капитаните винаги съхраняват по нещо особено, да ги почерпят и въобще много са любезни спрямо всекиго при посещение на корабите им. Те, и по закона, и по традиции не се подчиняват във водата, в кораба, на никаква друга власт, гдето и да е освен на портовия капитан (лиман реиз), комуто безспорно изпълняват всичките заповеди, като разчитат винаги и навсякъде на суша и по вода на неговото покровителство, което го и добиват, особено в случаите, когато имат стълкновение с полицията, във време на гуляй, обикновено като повечето моряци; „лиман реизи” е в състояние с добро да ограничи буйството им и да им заповяда да се приберат тихо и мирно в кораба.
Ветроходството по Дунава се е упражнявало почти изключително от турци и малко гърци, но не местни жители, каквито са турците. По тази причина повечето от названията на предметите, или работите им са на турски език и са станали общоупотребителни на цялото население.

„БЛАГАТНО Е ВЕТРОХОДСТВОТО”

Преди този занаят е бил толкова доходен, че са били сочени като състоятелни и ползуващи се с неограничен за това време кредит, всички ония, които са притежавали кораби, или са имали в тях някой дял. Капитаните се ползували с особено уважение и доверие навсякъде, защото многото работа, добрите навла, без сетнешната и сегашната конкуренция на параходите…са им давали добър приход, за да могат добре да се поставят в обществото, да си посрещат навреме задълженията, да правят имоти и пр., а пък преди всичко едно от главните условия за постигането на едно такова завидно положение, и тогава, и сега, па и за в бъдеще, е: да имаш пари, да си състоятелен, па макар и недоучен, дори и неграмотен, каквито са били и каквито са повечето от капитаните на корабите с платна по Дунава. За характеристика на тия блажени времена са останали доста весели приказки между тия ветроходци (гемиджии), от които една поставя тоя занаят по-високо и от училището: „Мехтебе (школая) гиден чапкън олуркахпе гемиджилък“ (който ходи на училището чапкънин става – благатно е ветроходството).
Качествата и достойнствата на капитан се добиват чрез дълго пътуване и чиракуване като моряк, пилот и след като се изучат всичките подробни части, командата на кораба, местата по Дунава, добият се познания за времето, обичайните права и задължения, по-важните портови наредби и пр. От тия капитани мнозина и до сега се дирят и служат като пилоти-кърмчии по параходите, особено по ония, които нямат постоянни редовни пътувания по Дунава.
Съществующите и сега кораби, почти всички по Дунава, са вече изгубили първата уредба на съдружничеството, защото няма едновремешните печалби. Сега служат вместо шлепове, за да ги влачат параходите, пълни или празни, обикновено за нагоре срещу течението, тъй като

ДНЕШНИТЕ УСЛОВИЯ НА ТЪРГОВИЯТА НЕ ТЪРПЯТ ДЪЛГИ БАВЕЖИ

за да се чака благоприятен вятър за плуване с платна. Ония от тях, които изискват поправки с големи разноски, биват продавани едва ли не само за материала. Поддържат се още няколко по-големи кораба в изправност, но както казахме, повечето с наемна тайфа, и то само за работите на притежателите им, по пренасяне дърва, дървени въглища, камъни, пясък и др. и твърде малко чакат на вънкашно навлосване до Браила, Галац и по-нататък, както е било едно време. Малките тумбази, каици, враници, чамове и други, намират работа в локалното движение за пренасяне на местни произведения от едно наше пристанище до друго, или за прехвърляне камъни, дърва и други за ромънския бряг.
Така, че тоя занаят със своята уредба трябва да се смята вече за изчезнал, както ще изчезнат в недалечно бъдеще и всичките по-големи кораби плуващи с платна по Дунава, защото не са пригодни, не са полезни вече за съобщенията и търговията, при сегашните усъвършенствувани параходи с голяма бързина, определено пристигане, евтини навла, които от самата конкуренция между тях постоянно се намаляват в полза на поминъка и търговията в нашата страна”.