4 Септември 2017 | 13:01 | Агенция „Фокус“

Радослав Симеонов, историк: Битката при Добрич през 1916 година е трагичен братоубийствен сблъсък и героичен епизод в историята ни, който не трябва да бъде премълчаванСнимка: Регионален клуб „46-ти пехотен Добрички полк“ към Национално дружество „Традиция“-Добрич Историкът Радослав Симеонов в интервю за Агенция „Фокус“ по повод освобождението на Добрич от румънска окупация на 4 септември 1916 година по време на Първата световна война и последвалите отбранителни боеве за града, известни във военната ни история като Добричка епопея.

Фокус: Г-н Симеонов, как се стига до събитията на Добруджанския фронт от времето на Първата световна война?
Радослав Симеонов: В летописа на българската военна история сраженията край Добрич от времето на Първата световна война са известни като Добричка епопея. Това е една от най-емблематичните битки, които българската армия води по време на войната, наред с Тутраканската епопея, както и с боевете при Дойран и Каймак-Чалан в Македония. Години наред поколения българи бяха умишлено държани настрана от истината за тази битка и нейните герои. Всичко това беше в името на един криворазбран интернационализъм, който ерозираше до степента на обругаващ национален нихилизъм. За да стигнем до причините, довели до възникването на Добруджанския фронт и Добричката епопея от 5-7 септември 1916 г., то трябва първо да се взрем в историческите факти, предшестващи началото на Първата световна война. В противен случай няма как да разберем логиката на събитията, свързани с тази битка. По време на Балканската война България се стреми да осъществи своя справедлив стремеж за национално обединение. Въпреки изключителния героизъм на българския войник и решаващия принос на нашата армия за военния разгром на Османската империя, надеждите за постигане на националния идеал са пропиляни безвъзвратно. Причините за това трябва да бъдат търсени в слабостите, които българската дипломация допуска при изграждането на Балканския съюз, както и договорното необвързване на Румъния към него, което позволява на последната да шантажира и изнудва България за териториални отстъпки в Южна Добруджа по време на войната. Така се стига и до началото на фаталната за нас Междусъюзническа война и до деня 16 юни 1913 г., неслучайно наречен в нашата история като „Ден на престъпното безумие“. Водейки тежки и ожесточени битки със сърби и гърци, българските войници трябва да изкупуват с кръвта си непростимите грешки и детинската наивността на управляващите. От тази ситуация най-безцеремонно и безнаказано се възползва кралска Румъния, която получава дългоочаквания исторически шанс да сбъдне своите териториални аспирации към България. Както е известно, след Освобождението Русия подарява на Румъния българската Северна Добруджа, в замяна на Южна Бесарабия, отнета ѝ след Кримската война. С течение на времето румънските аспирации към Южна Добруджа стават неотменна част от румънската външна политика или както казва нашият народ „апетитът идва с яденето“. Разположена между две велики сили – Русия и Австро-Унгария, Румъния се стреми да се разшири в посоката на най-слабото съпротивление, тласкана към това и от споменатите по-горе две държави. Това всъщност обяснява действията на Румъния през лятото на 1913 г., когато половинмилионната румънска армия нахлува на българска територия и на практика спасява от военен разгром сърби и гърци. На 28 юли /10 август/ 1913 г. България е принудена да изпие до дъно горчивата чаша. Тогава е подписан несправедливият и грабителски Букурещки мирен договор, който чертае не само контурите на първата национална катастрофа, но и поставя страната ни в изключително неблагоприятната геополитическа ситуация да бъде оттук нататък сама срещу всички свои съседи на Балканите. Оказва се, че ние не само не постигаме своето национално обединение, но и сме лишена от Южна Добруджа - житницата на страната, заграбена от румънците до линията Тутракан - Балчик. Кралска Румъния постига този успех, без нейната войска да е имала какъвто и да е било директен сблъсък с българската армия. Това води до формирането у румънския политически елит на една илюзия за образа на Румъния като велика регионална сила, която само три години по-късно ще изиграе лоша шега на букурещките управници. В Южна Добруджа румънската държава налага жесток денационализаторски режим, който води до затваряне на българските училища, църкви, читалища, до отнемането на част от земята на добруджанци и до премахването на техните граждански права. Това принуждава много българи да напуснат областта и да емигрират към Родината. Затова когато през Първата световна война назряват условията за българо-румънски военен сблъсък, българското общество и особено добруджанци възприемат това с надежда и въодушевление, а самата война като един справедлив акт на оправдано историческо възмездие. Много е важно една война да бъде популярна сред населението. Точно такава е добруджанската офанзива на Трета българска армия, предвождана от генерал Стефан Тошев. Това предопределя масовия героизъм, патриотичната еуфория, високата мотивация и жертвоготовността на българския войник. Само така могат да бъдат обяснени главозамайвашите успехи на нашите войски още в първите дни на войната в битките при Куртбунар /дн. гр. Тервел/, при селата Кочмар и Карапелит, при Добрич, Тутракан и Сарсънлар /дн. с. Зафирово, Силистренско/. Още в тези първи дни на войната като боен химн на българските войски се налага току-що създаденият от тандема Любомир Бобевски и Александър Кръстев незабравим марш „О, Добруджански край“. Целта на Добруджанската кампания е само една - освобождението на областта и обединението ѝ с Родината. Войната с Румъния е продължение на усилията на българския народ за постигане на националното обединение. Ако през есента на 1915 г., след блестящо проведена военна операция срещу Сърбия е освободена Македония, то през есента на 1916 г. идва редът и на Добруджа.
Фокус: На 4 септември 1916 година след като предните части на румънската 19-та дивизия се оттеглят от Добрич, градът е освободен. Как българите успяват да си върнат Добрич и как са посрещнати от населението? На какво се натъкват след като влизат в града?
Радослав Симеонов: Когато на 1 септември 1916 г. е обявена дългоочакваната война с Румъния, оперативния план на българското командване предвижда ядрото на Трета българска армия, съставено от 1-а пехотна Софийска дивизия и 4-а пехотна Преславска дивизия, да се насочи към Тутракан, превърнат от румънците в непревземаема крепост. За настъпление към Добрич са предвидени по-малочислени войскови ресурси. Става въпрос за Втора бригада от 6-а Бдинска дивизия, която включва два полка- 35-и пехотен Врачански и 36-и пехотен Козлодуйски, както и т.нар. „Варненски войски“ /състоящи се от 8-и пехотен Приморски полк, една дружина от 48-и пехотен полк, 4-и маршеви полк и 15-а погранична дружина/, под командването на ген. Тодор Кантарджиев. Настъплението на българските войски започва рано сутринта на 2 септември 1916 г. Докато силите на Софийската и Преславската дивизии се устремяват към Тутраканската крепост, то войските на ген. Кантарджиев, вече превзели пограничните румънски постове, смело навлизат във вътрешността на областта и напредват към Добрич. Има един факт, който до известна степен предопределя обстоятелството Добрич да бъде един от първите освободени градове по време на тази кампания и то без бой. Когато „шопската“ дивизия и „преславци“ стягат обръча при Тутракан, части от разположената в Добрич 19-а пехотна румънска дивизия са изпратени да окажат помощ на 40 хилядния гарнизон на Тутраканската крепост. Замисълът на противника обаче е разгадан от ген. Иван Колев, който като командващ 1-а конна дивизия има задачата да охранява фланговете на двете атакуващи групировки и да осъществява връзката между тях. На 3 септември 1916 г. командирът на конната дивизия изненадващо пресреща със своите кавалеристи частите на 19-а румънска дивизия между селата Кочмар и Карапелит. В една шеметна битка той доказва възможностите и потенциала на българската конница, като веднъж завинаги взема страха на противника. Само за около час са изклани повече от 600 румънски войници, а над 700 са взети в плен. Останалите панически отстъпват обратно. Под впечатленията от този страховит набег на 1-а конна дивизия румънците предпочитат да опразнят Добрич без бой. Затова в късния следобяд на 4 септември, когато водените от ген. Кантарджиев варненски войски достигат до Добрич, те там са посрещнати като освободители от въодушевените добрички жители с цветя и с тържествения звън на църковните камбани. Но заедно с това те се натъкват и на някои ужасяващи гледки, които не можем да не споменем. Някои биха казали - да, нормално е, война е. Но войната не се води срещу беззащитни цивилни граждани. Нашите войски заварват в района на ж.п. гарата труповете на около 60 невинни добрички граждани, набързо изклани от румънците при отстъплението им. Други около 300 граждани те намират пък затворени в едно голямо помещение и много вероятно те също са щели да последват съдбата на избитите край гарата. В тази връзка ми се ще да припомня и за един много малко известен в нашата история трагичен факт, сполетял Добруджа. Някъде към средата на м. август 1916 г., само две седмици преди началото на войната, румънското правителство извършва нечуван геноцид спрямо добруджанското българско население. Между 30 и 40 хил. души от областта са откарани или по-точно насилствено интернирани в концентрационни лагери в Молдова. Повечето от тях престояват в тези лагери до началото на 1918 г., където намират смъртта си от глад, болести, мизерия или просто са физически унищожени от румънците. Само малък процент от тях успяват да се завърнат по-късно по домовете си, след застъпничеството на швейцарското правителство и международни хуманитарни организации. Зверствата над цивилното население, с които нашите войски се сблъскват, както и масовите кланета над жителите на силистренското село Сребърна, всичко това повишава боеспособността им и засилва тяхната мотивация да се сражават срещу врага.
Фокус: На 5 септември българските войски са принудени да водят отбранителни боеве за Добрич, тъй като срещу тях са изпратени многократно превъзхождащи ги руски, румънски и сръбски сили. Как протича защитата на Добрич и кои са най-критичните моменти? Кое изиграва ключова роля за отстъплението на вражеските сили?
Радослав Симеонов: Когато на 4 септември ген. Кантарджиев влиза с варненските войски в Добрич, той не се отдава на празнични емоции, а разпорежда те незабавно да заемат позиции северно от града. Предположенията му, че противникът бързо ще се окопити след първоначалната си паника и ще се опита да си възвърне контрола над Добрич, се оправдават напълно. На Добруджанския фронт в подкрепа на Румъния своевременно е изпратен руският 47-и корпус, командван от ген. Андрей Зайончковский, в състава на който се намира и една сръбска доброволческа дивизия, сформирана от пленени на Източния фронт австро-унгарски войници от славянски произход. Зайончковский е един от най-изявените руски военни специалисти от епохата. Развръзката на събитията на Добруджанския фронт обаче ще останат като петно в неговата военна биография. Именно в тридневните боеве край Добрич вражеските полкове ще претърпят поражение, въпреки, че имат далеч по-голямо числено превъзходство. Освен войските на ген. Кантарджиев, на 4 септември вечерта до Добрич достигат и частите от Бднската дивизия. Те заемат позиции северно и северозападно от града, между днешните села Паскалево, Врачанци и Козлодуйци, докато приморци пък заемат десния фланг на отбраната в района на селата Победа и Царевец. Рано сутринта на 5 септември 1916 г. обединените руско-румънски сили правят опит да сломят съпротивата на бранителите на Добрич, но са решително отблъснати. За първи път в своята най-нова история българите са принудени да се сражават срещу своите бивши освободители. Това е една дилема, пред която нито една друга армия не е била изправена. Нашето командване в навечерието на сблъсъка с руснаците с основание се притеснява от факта, че е възможно българските войници да не сложат оръжие пред руснаците. Мисля, че за разлика от други исторически времена, тогава нашите предци са били напълно наясно с факта, че руските войски идват не за да освободят Добруджа, както е било през Освободителната Руско-турска война от 1877-1878 г., а за да подпомогнат румънците в намеренията им отново да завладеят областта. Самите руснаци също таят надежди, че военните им действия в Добруджа ще се развият съвсем безпроблемно и че българите няма да воюват срещу тях. За да мотивира подчинените си, ген. Колев се обръща към тях с думите - „Кавалеристи, Бог ми е свидетел, че съм признателен на Русия затова задето ни освободи, но питам какво дирят казаците в Добруджа? Ще ги бием, ще ги прогоним като всеки враг, който пречи на националното обединение на нашия народ“. Това са знаменателни думи и неслучайно те са изписани на издигнатия в град Добрич през 2016 г. паметник на генерала. Неговата позиция е позиция на един истински български патриот, който поставя любовта към Родината, над чувството за признателност към Русия. Такава е позицията и на почти целия офицерски корпус, независимо от това, че голяма част от него са именно руски възпитаници, които сега трябва да вдигнат оръжие срещу своите учители по оръжие. Битката при Добрич е наистина един трагичен братоубийствен сблъсък, но и същевременно героичен епизод в нашата история, който не трябва да бъде премълчаван, независимо от подбудите и чувствата на описващите го. Истината е, че не българските войски са навлезли като агресор на руска територия, не нашата флота е обстрелвала Одеса, а руския черноморски флот открива убийствен огън по Варна и Балчик. Не можем да си затворим очите, да премълчим или да се правим, че това въобще не се е случило в далечната 1916 година. Всъщност в сраженията край Добрич Русия воюва срещу създадената от самата нея през 1878 година независима българска държава само защото последната се стреми към постигане на своето национално обединение. Не мога да разбера хората, които твърдят, че са истински патриоти и историци и които същевременно продължават да създават митове, да дезинформират и заблуждават българското обществено мнение за истината около тези събития. Според мен подобни хора са жалки и недостойни за уважение, защото в случая са водени единствено от чисто конюнктурни партийно-политически нагласи, именно заради каквито в продължение на десетилетия българите не знаеха нищо за подвига на българската кавалерия при Добрич или за стоицизма на един достоен български офицер като полковник Васил Таслаков – командир на 35-и пехотен Врачански полк. Истината е, че българите се сражават храбро срещу руснаците, без да оказват влияние върху тях чувствата им, които те питаят към руснаците като към свои учители или освободители. Най-фрапиращият в това отношение пример е поведението на един всеизвестен русофил като дядо Вазов, който излива в поетична форма своето възмущение от поведението на руските войски в Добруджа и задочно се обръща към тях с въпроса какво дирят те в Добруджа и кому помагат. Всъщност по думите на самия ген. Кантарджиев на 5 септември 1916 г. „се провали страшната легенда“, че българите няма да воюват срещу руснаците. Неговите бойци се държат достойно в битката и отблъскват няколко руски конни атаки. Срещу тях действа цялата руска пехотна 61-а дивизия, заедно с един руски конен полк. На следващия ден, 6 септември 1916 г. кръвопролитията са не по-малко. Срещу позициите на варненските войски отново настъпват руски и румънски части, достигайки на около 150-200 метра от техните окопи. При това положение ген. Кантарджиев се обръща към ген. Христо Попов – командир на бригадата от 6-а Бдинска дивизия с молба за съдействие. Доброто взаимодействие между нашите части през дните на Добричката епопея е един от факторите за успешната развръзка на боя. Към позициите на приморци са изпратени две пехотни дружини от Врачанския полк. По този начин българските войски удържат позициите си и късно вечерта руско-румънските войски са отблъснати. Това се случва в района на някогашното село Гелинджик, което през 1942 г. признателните потомци в чест на удържаната победа наричат с името „Победа“. Най-критичен за отбраната на Добрич се оказва 7 септември. Предния ден е постигнат най-големият триумф на българското оръжие във войната – превзет е Тутракан, което означава, че единственият шанс на противника да постигне някакъв резултат на Добруджанския фронт е да овладее Добрич. Един евентуален пробив би му дал възможност да компрометира българския успех при Тутракан. Такава възможност съществува теоретично погледнато, не само заради численото превъзходството на противника, но и заради стратегическия ход, който предприема генерал Зайончковский. Командването ни очаква неговия удар отново да бъде срещу позициите на варненските войски, но в този ден той сменя посоката на удара, насочвайки настъплението на подчинените си части към позициите на врачанци и козлодуйци, които са отслабени след изпратените подкрепления за ген. Кантарджиев. В момента когато войниците и офицерите от 35-и пехотен полк поемат удара на руснаците, ген. Христо Попов заповядва на съседния 36-ти полк да настъпи, за да облекчи положението на врачанци. Тогава обаче самият Козлодуйски полк изпада в критична ситуация, защото в неговия фланг изненадващо се врязва с цялата си мощ доброволческата сръбска дивизия, за придвижването на която нашето командване няма сведения. Настъплението на сърбите променя изключително ситуацията на фронта и накланя везните на успеха към противника. Козлодуйският полк дава огромни жертви, което според военните специалисти представлява близо 30 % от неговата боеспособност. Само за няколко часа 36-и пехотен полк дава над 400 души убити и около 2 хиляди ранени войници и офицери, включително и командира на полка – полковник Константин Гладичев. Полкът започва отстъпление от заетата позиция, което пък влошава ситуацията на 35-и пехотен Врачански полк. Водени от своя командир полковник Васил Таслаков врачанци са твърдо решени да не отстъпват назад. Паметни ще останат думите, с които се обръща към своите войници командирът на 1-ва дружина от полка подполковник Димитър Чолаков - „Войници направете така, че деца и внуци да знаят, че Добрич е паднал, защото не е останал нито един от защитниците му“. Самият той е тежко ранен в боя на 7 септември и почива от раните си на следния ден. Ако допуснем, че перспективата на битката би запазила тази закономерност, рано или късно врачанци щяха да бъдат смазани от численото преимущество на врага и Добрич щеше да падне в ръцете на врага. Реално погледнато спасителят на града и Добруджа се казва Иван Колев. Това е един изключителен военноначалник и пълководец, с когото би се гордяла всяка армия в света и за когото не знам до колко би ми се удало възможност в рамките на едно такова интервю да разказвам. Узнавайки за тежката ситуация при Добрич, без да е получил заповед от командването, ген. Колев на своя отговорност предприема рисковано, но единствено правилно с оглед на ситуацията решение. Той не се поколебава да насочи към Добрич целия ресурс на своята конна дивизия, която подчертавам в този момент се намира на около 35 - 40 км северозападно от града. Рискът, който генералът поема е изключителен, защото оставя само слаби заслони срещу настъпващата от север руската кавалерия. Този негов хазартен ход за щастие се оказва напълно оправдан и правилен от военно-стратегическа гледна точка. Ако ген. Колев бе предпочел да чака пристигането на заповед за настъпление или пък бе решил да се придържа към дадената му за този ден заповед от командването, то Добрич неминуемо щеше да падне в ръцете на врага, който вече предвкусва победата. Затова той трябва да бъде почитан като герой и спасител на Добрич. След 6-часов непрекъснат марш, неговите кавалерийски полкове, заедно с две дружини от 16-ти пехотен Ловчански полк, помитат с флангов удар позициите на сръбската дивизия, след което насочват удара си върху позициите на руснаците. Врагът отстъпва панически и в пълно безредие далеч на север. Добрич е спасен! С този епизод всъщност приключват тридневните кръвопролитни боеве от Добричката епопея. Малко известен факт е, че в тези боеве редом с нашите войски участват и много цивилни добрички граждани. Водени от своя граждански и патриотичен дълг те отиват на позициите и се сражават заедно с войниците. Това правят не само мъже, но и жени, деца и старци. Големият майстор на военната ни белетристика Йордан Йовков, който никога не може да бъде упрекван в съчинителство, в своя разказ „Българка“ разказва за подвига на една обикновена жена от Добрич - Шина. Тя всъщност е реално съществувало лице и се казва Минка Сарийска, която тръгва да носи вода с кобилици за прегряващите от стрелбата по врага картечници. Примерът й е последван от десетки други жители. Те превързват ранени, пренасят патрони и провизии към позициите, като сред тях също има жертви. Мисля, че това е един много рядък пример на единодействие между войска и народ. Може би няма друга страница във военната ни история като тази.
Фокус: Какви загуби претърпява българската армия в боевете при Добрич? Знаем ли днес къде са погребани загиналите войници?
Радослав Симеонов: Споменах само за жертвите, които дава един единствен полк - 36-и пехотен Козлодуйски полк, които надхвърлят 400 души. Общата цифра на загиналите български войници и офицери в боевете от Добричката епопея е всъщност 1013. Имената на всички загинали станаха ясни след проведено задълбочено проучване във фондовете на Държавния военноисторически архив в гр. В. Търново. Техните имена вече са изписани на мраморни плочи, които са разположени непосредствено зад открития през изминалата година паметник на ген. Колев. Освен това твърде голям е и броят на ранените - над 50 български офицери и над 3500 войници. Боевете при Добрич наистина са подплатени с кръвта на много наши войници. Голямата част от тях са погребани, особено що се отнася до козлодуйци и врачанци, в междината между днешните села Росеново и Козлодуйци. Голяма част от загиналите от Варненските войски са погребани в една местност известна сред добруджанското население като „Каралезката чешма“. Част от офицерите, загинали при боевете, но също така и обикновени войници, са погребани и във Военното гробище-музей край Добрич. След приключването на сраженията от Добричката епопея, на 8 септември, добричкото гражданство устройва трогателна погребална церемония, за бъде отдадена последна почит на героите, загинали в боевете. А добричкото военно гробище се утвърждава като образцово и много добре поддържано, поради което в него продължават да се погребват войници и офицери чак до края на военните действия в Добруджа.
Фокус: Какво е влиянието на българската победа в сраженията при Добрич и освобождаването на града от румънска окупация? Какъв е историческият резултат от Добричката епопея?
Радослав Симеонов: Погледнато от военно-исторически аспект победата е неоценима. Тя всъщност предпазва от компрометиране цялата Тутраканска настъпателна операция на Трета българска армия. Един пробив при Добрич би дал възможност на руско-румънските войски да достигнат до незащитената в този момент Варна, което в общи линии би обезсмислило всичко онова, което е постигнато до този момент. Битката при Добрич потвърждава силата и мощта на българските войски на Добруджанския фронт. Тя се оказва една от предпоставките за последвалото успешно настъпление в северна посока. Само седмица след като приключват боевете от Добричката епопея, нашите войските се озовават на укрепената Кубадинска позиция, която се намира на румънска територия, в Северна Добруджа. На 9 септември Силистра пада без бой именно в резултат на паническата деморализация и отстъпление, които обхващат противниковите войски. Не е маловажно, че пораженията, претърпени от противника при Добрич и Тутракан променят кардинално тактическия план на румънското командване. То е принудено да прекрати настъплението в Трансилвания, което до този момент то предприема. След чувствителните загуби при Тутракан и Добрич, то решава да пренасочи част от войските си към Добруджанския фронт. Румънците разбират, че там нещата са много сериозни и биха довели до изваждане на Румъния от войната. Точно поради тази причина боевете на Кубадинската позиция са доста кръвопролитни и продължават близо месец. Там отново войските ни успяват да пробият противниковата отбрана и в рамките на още около 2 месеца да освободят цяла Северна Добруджа чак до устието на река Дунав.
Фокус: Жив ли е днес споменът за героичното дело на българите, дали живота си за освобождението на Добруджа?
Радослав Симеонов: Нашите предци, осъзнавайки значението и стойността на боевете от Добричката епопея, през 1942 година, само 2 години след като Южна Добруджа отново е възвърната към България, пристъпват към подмяна на съществуващата топонимия в областта , която до този момент е преимуществено турска. Съвременниците дават на един голям процент от селищата в Добруджа имена на герои и на полкове, които се отличават в Добричката епопея. Много хора днес се учудват защо има села носещи имената Врачанци, Бдинци, Козлодуйци, Ловчанци, Приморци, Рилци. Много е просто - това са имената на полковете и частите, които воюват в Добричката епопея. Героите на Добричката епопея също са обезсмъртени навеки посредством топонимията. Това са имената на полк. Свещаров, полк. Минков, който загива в боевете при Добрич, полк. Иванов, който е командир на 16-ти Пехотен Ловчански полк. Селищата Генерал Колево, Генерал Тошево, Генерал Кантарджиево, Полковник Савово, Полковник Чолаково и други. Да не изброявам всички селища, които са свързани именно с боевете при Добрич. Много малко известно в нашата военна история е, че след като се извършва преименуването на населените места, само две селища от района да запазят старите си турски имена. Това са споменатите от мен села Кочмар и Карапелит, където конната дивизия на ген Колев води едно от най-паметните си сражения. Ето как географията се превръща в история. По същата логика, само че с обратни мотиви, се постъпва след 9 септември 1944 г. Тогава бе подменено историческото име на град Добрич с името на съветския маршал Ф. И. Толбухин. Интересно защо именно това се случи на Добрич, а не с името на някой друг съседен град като Силистра например. Отговорът на този въпрос е много елементарен. Защото в аналите на военната ни история Добрич остава като синоним на българска победа над руснаците. Ето защо името Добрич трябваше да бъде забравено и заличено от националната памет. Не знам друг народ, който с такава мазохистична настървеност се опитва сам да унищожава плодовете на своите военни победи. Ако румънците имаха фигура като ген. Колев, щяха да проглушат света с него. Осъдихме на забрава личности като ген. Колев, ген. Кантарджиев, ген. Тошев – все прославени военачалници, които доказаха на света какво може българската армия и войска. През миналата година беше открит паметникът на ген. Колев в Добрич, след близо десетгодишна сага, като опасността Добрич да посрещне 100 годишнината на Добричката епопея без паметник на ген. Колев беше много, много реална. Решителната намеса на подходящи хора в последния момент помогна това да се случи. Част от усилията за обезсмъртяване подвига на загиналите край Добрич е и инициативата, която също стартира през изминалата година, но ще стана факт през тази. Времето се оказа недостатъчно, за да бъде открит монумента, посветен на бдинци, паднали в боевете при Добрич. На 7 септември 2017 в землището на с. Козлодуйци ще бъде открит поредният паметник, свързан с боевете от Добричката епопея. Това става възможно благодарение усилията на много хора. Мемориалът е посветен на героите от 6-та пехотна Бдинска дивизия - войниците от 35-и Врачански и 36-и Козлодуйски полкове, както и от съставните части на дивизията -6-а пионерна дружина и 2-и артилерийски полк. Там ще бъдат изписани имената на около 650 загинали в боевете край Добрич чинове от дивизията. Този паметник ще бъде пореден символ за величието на битката и за това какво значимо място заема Добричката епопея в националната ни историческа памет.

Биляна ИВАНОВА
© 2017 Всички права запазени. Позоваването на Информационна агенция "Фокус" е задължително!
Всички мнения, оценки и твърдения, изказани в интервютата отразяват лични виждания и „Фокус” не носи отговорност за тях