хаджи Димитър СТАВРЕВ
pan.bg




В периода между Първата и Втората световни войни тежките танкове са популярна тема. Подобни чудовища има в почти всяка държава - например френския Char 2C, британския A1E1 Independenтон и съветския Т-35. Когато стана ясно, че освен мощно и разнообразно въоръжение, тези чудовища трябва да бъдат и добре защитени, акцентът се измести към разработването на свръхтежки танкове. Има такива и от Втората световна война (ВСВ), като обикновено се споменава „тъмният германски гений“, създал танковете Maus и E-100, но и съюзниците имат такива проекти.
Британският A39 Tortoise („Костенурка“) и американският Т-28 се появяват почти Едновременно, доста сходни са на външен вид и въпреки че са класифицирани като танкове, те са по-скоро свръхтежки самоходни оръдия (САУ). Мотивацията за тях е еднаква - нуждата от щурмови танк. Резултатът е почти идентичен, както и съдбата им - и двата танка не стигнат до серийно производство и не участват в бойни действия.
Двата танка щяха да са истински кошмар за нацистите през 1944 г., предвид колко лесно германските Тiger-и унищожават съюзническите бронирани машини във Франция и Белгия.

„Зигфрид“
През 1943 г. след битките при Ел Аламейн, Сталинград и Курск, окончателното поражение на Третия райх вече не буди съмнение. САЩ и Великобритания започват да кроят планове как да окупират по-голяма част от Германия, за да ограничат „парчето“ оставащо за СССР. Има едни „малък“ проблем - германската отбранителна линия „Зигфрид“. Тя се простира по границата на Германия с Франция и Белгия на повече от 600 km и е гъста плетеница от бетонни бункери, „драконови зъби“, бодлива тел и минни полета. Всъщност репутацията й на „непревземаема“ е по-скоро плод на германската пропаганда. В действителност тя е с малка дълбочина от едва 100 m, частично е недовършена и без единен център на командване. Но съюзниците не знаят това и се страхуват от значителни загуби за предоляването й.
Така и от двете страни на Атлантика се ражда идеята за щурмови танк, който буквално да пробие „Зигфрид“, издържайки на огъня на противотанковата артилерия. Защитата е на първо място и танкът трябва да е с възможно най-дебела броня за сметка на мобилността. Тя не е и особено необходима, защото дотовете и бункерите са неподвижни. Танкът трябва да ги приближи постепенно, подавяйки със голямокалибрения си огън противотанковите средства на противника.

„Костенурка“
Британският ГЩ избира проекта на Newffield Mecanization. Той еволюира в серия от 15 последователни машини, от AT-1 до AT-15, тъй като военните непрекъснато увеличават изискванията си както за защита, така и за въоръжение. В резултат на това масата расте от 40 на 65 t, а калибърът на оръдието от 57 до 76,2 mm. Но и това не е окончателно. Вариантът AT-16 получава ново 94 mm оръдие и най-накрая е одобрен от ГЩ през февруари 1944 г. Танкът е обозначен A39 Tortoise и веднага са поръчани 25 броя, без прототипи, които да са готови до септември 1945 г.
Танкът има броня 280 mm в предната част на купола и 228 mm отстрани. Въоръжен е с 94 mm противотанково оръдие Ordnance QF, и пет 7,92 mm картечници Besa MG. Екипажът е 7 души. Размерите са впечатляващи: 10 m дължина, почти 4 m ширина и 3 m височина. A39 е с половин метър по-къс, но е по-широк и по-дълъг от германския Maus, който обаче е с по-мощно въоръжение. Бойната маса е 79 t. Двигателят е бензинов Rolls-Royce Meteor с мощност 600 к.с. - твърде малко за масата на танка. Скорост е едва 19 km/h на шосе и 6 km/h извън него; а специфичната мощност е едва 7,6 к.с./t.

Тъжен край
Линията „Зигфрид“ е преодоляна и без „Костенурките“, ВСВ приключва и интересът към мастодонта замира. Поръчката е намалена до 12 машини, а през февруари 1946 г. до едва 6. Построени са 5, но и те останат „сирачета“, никой не ги иска. Кралският брониран корпус, за който са създадени, ги предлага на Кралската артилерия като САУ, но те отказват. През април 1948 г. 2 танка все пак стигат до Германия, но пътуването е мотивирано с това което отменя проекта - свръхтегло. Военните тестват способността за транспортиране на тежки машини до британската окупационна зона в Германия: „Ако успеем с А39, може да траспортираме всичко“.
Опитът за създаване на свръхтежък танк завършва предвидимо. От петте, 3 са бракувани, един е изпратен на полигон като мишена, а последният е все още в Танковия музей в Бовингтън, при това в движение!

Америка
САЩ също са загрижени за линията „Зигфрид“ и през септември 1943 г. стартират програма за тежък танк, който да я преодолее. Той трябва да е с 200 mm броня; електрическа трансмисия и 105 mm „бетонобойно“ оръдие. Според изчисленията 25 такива машини могат да бъдат произведени за година, тъкмо на време за десанта в Европа. СВ на САЩ обаче са уверени в своите Sherman и не проявяват особен интерес. Американското танково командване смята, че щом „умниците“ в тила са убедени в изчислената си, да построят не 25, а само 3, и то с традиционна трансмисия. През април 1944 г. финалната концепция е одобрена и е решено да се посторят 5 прототипа. Апетитът идва с яденето и дизайнът се променя значително спрямо първоначалния - обозначения като Т-28 танк получава изумителните 300 mm челна броня. Pacific Car & Foundry приема да строи 5 прототипа, надявайки се, че ако успее, поръчката ще бъде разширена до 25 броя.
Остава загадка кое е по-важно в проекта - вечното желание на САЩ да създадат нещо, което никой друг в света няма, или желанието на СВ да погребат проекта, докато е все още на хартия.

„Мастодонт“
САЩ наистина засенчват британците - Т-28 има 305 mm броня отпред на купола и 406 mm защита на маската на оръдието. Танкът е въоръжен със 105/65 mm оръдие Т5E1, както и с голямокалибрена 12,7 mm картечница M2HB, която може да се използва само от командира, което я прави по-скоро лично оръжие. Екипажът е 4 души. Т-28 e по-нисък (с 0,15 m) и по-къс от A39 Tortoise, но е по-широк - 4,5 m. Това си има цена и масата му е 86 t. За съжаление двигателят му е дори по-слаб от британския, с мощност от едва 510 к.с. Скоростта на „мобилния бункер“ е едва 12 km/h на шосе, а специфичната мощност е по-ниска дори от тази на танковете от ПСВ - само 5 к.с./t.
Проблемът с голямото налягане върху почвата поради масата е решен по германски - с разширяване на веригите, но по по-оригинален и сложен начин. Докато германците просто имат 2 вида вериги с различна ширина – транспортни и бойни, американците добавят втора верига. Това е решение подобно на германския тежък танк E-100. Обучен екипаж може да извърши монтажа или демонтажа за няколко часа. Разглобяемата втора верига се тегли зад танка на ремарке. С тесните вериги, подобно на E-100, Т-28 е транспортируем с ж.п. транспорт.

Край
Краят на ВСВ попарва надеждите на Pacific Car & Foundry - поръчката веднага е намалена до 2 танка. Според американските СВ танк е машина с въртящ се купол. През февруари 1945 г. е решено танкът Т-28 да се преквалифицира на САУ Т95, но мастодонтът просто не се вписва като САУ поради ужасната си мобилност. Работата по 100-тонните машини е прекратена.
Двата прототипа ги сполетява почти идентична съдба на британските. Първият изгаря по време на тестове и веднага е бракуван. По ирония на съдбата, подобно на британския си еквивалент, Т-28 е изпратен да тества здравината и надеждността на понтонни мостове. След това е дарен на музея „Патън“ във Форт Нокс (Кентъки).

Текстове към снимки:
1. A39 Tortoise в танковия музей в Бовингтън, Великобритания
2. Американският мастодонт Т-28
3. Германският конкурент Panzer VIII Maus
4. Линията „Зигфрид“ на германо-френската граница

Навигирайте с бутоните под снимката, за да разгледате галерията!

ПРЕДИШНА СНИМКА 1/4 СЛЕДВАЩА СНИМКА