пан.бг










Керван с доставки и войнишки котел: как са били снабдявани армиите преди индустриалната епоха
Картината „Бягството на Наполеон от Русия през зимата“ (1851) на немския художник Адолф Нортен изобразява император Наполеон Бонапарт на бял кон, заобиколен от изтощените и премръзнали войници на отстъпващата му армия, на фона на снежен зимен пейзаж.

През юни 1812 г. армия с безпрецедентна сила прекосява река Неман - до 600 000 души, според различни оценки. Шест месеца по-късно десетки хиляди се завръщат у дома. И ето любопитното: повечето не загиват в битка. Те са убити от глад, тиф, замърсена вода и празен влак с доставки, изоставен в снега. Обичайната история приписва поражението на руския студ и гения на Кутузов и това е вярно, но не е цялата истина. Сланата и руските щикове просто довършиха катастрофата, която имаше много по-ранна и по-прозаична причина. Наполеон не беше победен от слана. Първото му поражение беше овесът, от който конете нямаха достатъчно.



Признавам, че именно този детайл ме привлече за първи път към темата. Гений, слана, огънят на Москва - величествен и кинематографичен. И в основата на всичко това стои чувал с овес, който никога не е пристигнал. За тези чували ще говорим.

Анатомията на багажния влак: Каруцата като оръжие

Общоприето е, че войната се решава от командирите, храбростта и оръжията. Преди железопътните линии, до голяма степен каруцата решаваше всичко. Багажните влакове не бяха „тил“ някъде отзад, а носеща структура на армията и армията се срина заедно с тях.

Проблемът е стар колкото редовните войски. По време на Тридесетгодишната война (1618–1648) генерал Валенщайн установява цяла система от принудителни вноски от окупираните земи: армията живееше от територията, на която беше разположена. Този метод работеше, докато имаше какво да вземе, и превърна войната в мигрираща напаст за мирни земи – скакалци, само че с ботуши и мускети. Именно с Валенщайн историците обикновено започват дискусиите за военната логистика като независима сила.

До 18-ти и 19-ти век цяла йерархия отговаряше за снабдяването. В руската армия директорът на военните съобщения – по същество управителят на маршрутите за снабдяване – отговаряше за влаковете за снабдяване, докато генерал-майсторът беше пряко отговорен за влака за снабдяване. Тази позиция не е тема за романите, но без нея романи за славни атаки просто не биха съществували. Мащабът е очевиден в разпоредбите. Според „Устава за голямата действаща армия“ от 1812 г., 100-хилядна армия изисквала 7500 пуда печен хляб на ден (приблизително 122 тона) – и сравнима планина от овес. Всеки ден. Без почивни дни или почивки.

На хартия, дажбите на войника изглеждали скромни. Дневни дажби: около килограм ръжено брашно (2,5 паунда; един паунд тук е ≈ 410 г), или три паунда печен хляб (приблизително 1,2 кг), или 1,5 паунда сухари (приблизително 700 г), плюс шепа зърнени храни. Два или три пъти седмично добавяли половин паунд говеждо месо (около 200 грама) и чаша за вино – регулативната мярка за алкохол, приблизително еквивалентна на чаша. Но храненето на човек е по-лесно от храненето на кон. Кавалерийски кон изисквал 3-4 граната овес на ден (10-13 литра зърно); Впрегатните коне изискваха значително по-малко, но дори такива коне имаше в армията в десетки хиляди. Най-ненаситно и уязвимо звено във веригата беше конят, а не войникът. Армията, ако се замислите, беше огромно стадо, придружено от мъже с оръжия.

За да се осигури всичко това, предварително са построени складове – складове за провизии и фураж. До юни 1812 г. са планирани петнадесет склада, разположени на три линии, за да се съхранява шестмесечен запас от брашно, зърнени храни и овес за 27 пехотни и 13 кавалерийски дивизии. Още преди първия изстрел да бъде произведен, кампанията е наполовина спечелена или наполовина загубена в складовите записи.


Тиранията на фуража: Защо една армия не можеше да стигне далеч

Тук се крие капан, който военният историк Мартин ван Кревелд определи като ключов за цялата прединдустриална епоха. До края на 19 век една армия можеше да носи боеприпаси и резервни части, а консумацията им беше скромна. Но беше физически невъзможно да се носи храна, и особено фураж, за цяла кампания.

Логиката е проста и безмилостна. Овесът за каруцарските коне се носи от същите каруцарски коне. Колкото по-далеч е маршрутът за доставки, толкова по-голяма част от товара каруцата изразходва за изхранване на собствения си екип. В един момент тя превозва фураж само за да стигне до там и почти не остава полезен товар. Змията изяжда собствената си опашка и се чуди как е станала по-къса. Това е тиранията на фуража. Радиусът на войната беше разстоянието, което керванът можеше да достигне от последния склад, и беше невъзможно да се удължи със сила на волята.

Наполеон разбираше това по-добре от повечето. Преди 1812 г. квартирмайсторската служба е установила няколко снабдителни линии от Рейн до Висла, долината на Висла е превърната в тилова база, а транспортни батальони са мобилизирани със 7848 вагона, предназначени за 40-дневни доставки. Вилнюс се превръща в най-модерното депо. Провалът тук не може да се отдаде на недоглеждане или мързел от страна на квартирмайсторите – подготовката е била образцова за епохата. Те са достигнали физически лимит: отвъд Вилнюс започвала пропаст, която конският транспорт по принцип не е могъл да преодолее на такава дълбочина. И това, може би, е най-отрезвяващото нещо в цялата история – не е загубил мърляч, а един от най-добрите организатори на епохата, който е направил почти всичко правилно. След това идва аритметиката, която никой гений не може да овладее. Запасите свършват, а с тях и земята под краката.

Запаси, реквизиция, плячкосване

Има три начина да се изхрани армия в кампания и всеки се проваля по свой начин. Първото беше снабдяването от магазини: надеждно и предвидимо, но бавно и обвързано с пътища. Второто беше реквизиция, организираното събиране на провизии от местното население: бързо, но опустошаващо региона за броени седмици, без да остава нищо за втори път. Третото беше грабеж, спонтанен грабеж, който храни днес, но разрушава дисциплината утре, превръщайки армията в тълпа.

При дълъг поход и трите метода се провалиха едновременно: магазините бяха оставени далеч назад, нямаше какво да се реквизира в един вече опустошен регион и грабежите не успяха да задоволят гладните маси. Руската кампания от 1812 г. даде ясен пример за това. Предните части все още получаваха известна храна от магазините, но колоните зад тях започнаха да гладуват по време на настъплението, през лятото, докато се движеха напред, а не по време на отстъпление. Хората пиеха от локви, ядяха мъртъв добитък и гнил фураж. Великата армия започна да умира, дори докато маршируваше към победата.

След това започна верига от събития, която се нарича формула за прединдустриална война: армията започва да се самоизяжда. Без овес конете умряха и влакът с доставки спря. Зад застоялия влак с доставки, мъжете започнали да гладуват и армията се стопила, преди дори да види врага. При Березина през ноември 1812 г. тя вече не била армия, а само сянка на такава: преминаването било изтърпяно с цената на хиляди, които замръзнали и се удавили, а изоставените вагони с всичките им вещи останали на източния бряг. От стотиците хиляди, влезли в Русия, само десетки хиляди се върнали и почти всички загуби били небойни. Влакът с доставки, или по-скоро липсата му, струвала на армията повече от целия вражески огън.


Небойният убиец: Болестта като логистика

Обикновеният образ на войник, умиращ под куршуми и картеч. Преди ерата на съвременната медицина болестите са били далеч по-често срещани и това заболяване е било пряко следствие от логистиката: мръсна вода, развалена храна, пренаселени лагери, липса на топли дрехи. Тифът, дизентерията и скорбутът са диагнози на снабдяването, а не на лекарството. Тези смъртни случаи нямат паметници и това е може би най-голямата несправедливост във военната история.

Кримската война (1853–1856) демонстрира това ясно и брутално. Британците разчитат на малкото пристанище Балаклава, французите на залива Камыш. На 14 ноември 1854 г. буря в Черно море разпръсква транспортни кораби, потапяйки зимна екипировка и провизии заедно с тях, и отнася лагерите на брега. Армията близо до Севастопол остава без топли дрехи на прага на зимата. Комисариатът се проваля толкова зле, че войниците гладуват въпреки провизиите, блокирани в пристанището и на корабите – храната се намира на миля разстояние в трюма и това унижение е нещо обичайно. След битката при Алма ранените са евакуирани от бойното поле в продължение на два дни – нямало достатъчно линейки. Именно от този позор произлизат реформата на военната медицина и славата на Флорънс Найтингейл, която възстановява реда в болницата в Скутари, където повече хора умират от нехигиенични условия, отколкото от раните си.

Картината на Василий Верещагин „Снежни окопи (руски позиции на прохода Шипка)“ (известна още като „Всичко е спокойно на Шипка“) изобразява руски войници в покрити със сняг окопи по време на защитата на прохода Шипка по време на Руско-турската война от 1877–1878 г.

Руско-турската война (1877–1878) повтаря урока в различен театър на военните действия. Преминаването на Дунав, превземането на прохода Шипка през юли 1877 г., а след това удължените снабдителни линии, балканските кални свлачища и „Шипченската сет“ в зимните планини, където полковете се размразяват от измръзване и болести сред почти пълно затишие в позициите си. „На Шипка е спокойно“, докладвали те в щаба, докато стотици войници замръзнали до смърт и били извадени от строя, без да произведат нито един изстрел. Три думи, последвани от цели роти, които тихо изчезнали във вечната замръзналост.

Мащабът на явлението е ясно илюстриран от по-късен пример. В Бурската война (1899–1902) британците загубили приблизително 8000 мъже в бой и от рани, и около 13 000 от болести, предимно коремен тиф. Небойната смъртност надвишавала бойната смъртност приблизително един и половина пъти, и това било вече в зората на 20-ти век, когато медицината постигнала значителен напредък. Век по-рано разликата би била далеч по-ужасяваща. Това, а не вражеските куршуми, бил основният противник на армиите преди бактериологичната ера.

Плевен: Как един прерязан път решил резултата

Плевен си струва да се разгледа отделно: тук логистиката играела ключова роля, не само като фоново оръжие. През есента на 1877 г. руски и румънски войски щурмуват добре укрепения турски град три пъти и трите атаки завършват с кръвопролития: гарнизонът на Осман паша се държи здраво, а фронталните атаки водят до планини от загуби.

След това атаките са прекратени. Доведен е инженер Тотлебен, героят на Севастопол, и той предлага да не превземат крепостта, а да я удушат. Руските войски прерязват Софийското шосе – единственият път, по който храна и боеприпаси достигат до Плевен. Оттам вече не войници поемат юздите, а глад – най-търпеливите и най-надеждните обсадни генерали. След няколко седмици блокада провизиите на Осман паша свършват. Той прави отчаян опит да пробие, е победен и през декември 1877 г. се предава заедно с цялата си армия. Нова атака е почти ненужна: крепостта е разрушена от прерязан път, а не от куршум.



Параход, железница и мост в модерността

Повратният момент настъпи, когато войната най-накрая беше приведена в съответствие с индустриалната инфраструктура. Параходите и железопътните линии за първи път разчупиха тиранията на фуража: релсите и товарните трюмове превозваха товари, без да ги консумират по пътя. Там, където конските каруци оставаха без пара на сто и петдесет километра от магазин, парните локомотиви пътуваха стотици, а корабите хиляди. Не е случайно, че ван Кревелд поставя границата в края на 19-ти век: не смелостта на войника се променя, а самата физика на веригите за доставки и с нея възможната дълбочина на операциите.

Но принципът остава същият; просто технологията се е променила. И ето какво си струва да се има предвид, когато четем днешните доклади: ударът по логистиката остава също толкова решаващ, колкото и ударът по войските на фронтовата линия. Механизмът е същият като при Плевен, само изпълнението е различно: безпилотни летателни апарати (БЛА) с голям обсег на огън и удар унищожават железопътни възли, речни мостове, складове за гориво и колони за доставки, а след това чакат, докато противникът в отцепената зона остане без боеприпаси и гориво. В руската практика основата на снабдяването остава железопътната линия, като камионите доставят провизии от гарите до войските, и всичко се държи стабилно, докато тази връзка остава непокътната; стабилността на отбраната и темпото на настъплението зависят от нея, точно както са зависели от овес и каруца преди двеста години. Вместо овес има дизел, вместо каруца има каруца и камион, но уравнението остава същото. Скоростите и разстоянията са се увеличили, но същността не се е променила.


Какво решава войната


Командирът избира посоката, формулира план и води хората в битка. Но дълбочината, до която може да стигне, темпото, с което може да напредва, и упоритостта, с която може да удържи линията, се определят от снабдяването. Логистиката определя какви оръжия могат да се използват за водене на война, колко бързо и за колко време. В цялата прединдустриална история, повредата на влак с доставки е струвала повече войници от вражеския огън.

Не е случайно, че най-известните афоризми за войната са за тила, а не за атаката. На Наполеон се приписва поговорката „Армията марширува по корем“, а на генерал Омар Брадли - фразата „Аматьорите обсъждат стратегия, професионалистите обсъждат логистика“. Авторството и на двата е спорно, но те точно улавят същността. Бих добавил трети, по-прост: войната се печели от последния, който е останал с пълен влак с доставки.

Вагони, списания и войнишки столови са поддържали армиите, докато не са били заменени от релси и складове. Как индустриалната инфраструктура е променила войната и е довела доставките до индустриален капацитет, е обсъдено в следващата статия от поредицата: „Война на релси: Защо битките са били спечелени на гари и пристанища“.

Референции и източници

Creveld, M., Supplying War: Logistics from Wallenstein to Patton. Cambridge University Press, 1977.
Шведов, А.В., Ролята на резервните провизионни складове в кампанията от 1812 г. (изследване и публикуване на документи, reenactor.ru).
Бескровни, Л.Г., Руска армия и флот през 19 век. Москва: Наука, 1973.
Тарле, Е.В., Кримска война. Москва-Ленинград, 1941–1944.
Беляев, Н.И., Руско-турската война от 1877–1878 г. — М.: Воениздат, 1956.

източник


военное обозрение