Калоян ПАНЧЕЛИЕВ, сп. "Клуб ОКЕАН"

(материалът е в процес на разработка)

Използването на малки и средно големи плавателни съдове (лодки, варки, чамове, каици, мауни, лимби, гемии) за крайбрежно корабоплаване, риболов и товаро-разтоварни дейности по река Дунав и Черно море от българите през XIX-XX век е слабо проучено от морските ни историци. В много случаи тази твърде специфична тема се разглежда в рамките на общия проблем за българина и морето, към който изследователите обикновено подхождат резервирано и скептично. Една от възможните причини за скептицизма на изследователите е доста популярната и широко разпространена кореспонденция на Николай Каразин относно известни предпазни мерки в турското законодателство, които възпрепятстват развитието на частното корабоплаване конкретно при българите.

БЪЛГАРИНЪТ НЯМА ПРАВО ДА ДЪРЖИ ЛОДКИ

Николай Николаевич Каразин е бележит руски писател и художник от български произход, носител на орден за храброст „Св. Анна IV степен” и златна сабя с надпис „За храброст” от 1860 г. След обявяването на Руско-турската война на 12/24 април 1877 г. Каразин е един от първите военни кореспонденти, които тръгват на югозапад. Михаил Станчев, Лиляна Владева и Лазар Георгиев отбелязват: „Още преди форсирането на Дунав от руските войски той пристига в Румъния и най-подробно следи развоя на събитията...Като журналист неофициално се прехвърля на отсрещния бряг, посещава някои от българските градове, информира за състоянието и подготовката на турската армия за предстоящите събития. Описанията на наблюденията си изпраща до Санкт-Петербургското списание „Нива” и други издания.”
Именно тези репортажи са в основата на т.нар. дневник на кореспондента, озаглавен „Дунав в пламъци” и публикуван през 2008 г. от Държавна агенция „Архиви”. Сведението на Николай Каразин за предпазни мерки в турското законодателство, които не позволяват на българите да притежават плавателни съдове на река Дунав откриваме в част първа от дневника, наречена „Във въжделените краища”: „Българинът няма право не само да държи лодки, но и дори да бъде лодкар-наемник, това е предпазна мярка от страна на турските власти, мярка, която, да си признаем е твърде рационална. Лодкари могат да бъдат или само мюсюлмани, или руснаци – некрасовци и липовани, като на последните е дадено правото да се движат по водите на Дунава (разбира се, турските води) под строгото разпореждане да не приемат на лодката си нито един българин от турския бряг под никакъв предлог.”
За съжаление сведението на Николай Каразин не е подкрепено с конкретни факти. Съществуват документи, исторически извори и спомени на съвременници, които доказват, че в заключителния етап от Османското владичество българи притежават, наемат и използват плавателни съдове за крайбрежно корабоплаване, риболов и товаро-разтоварни дейности. В най-общия случай това са български търговци, дейци на национално-освободителното движение и поборници, както и обикновени хора, чието препитание е свързано с река Дунав и Черно море.

ПРЕДИ 1815 г. - БЛИЗНАЦИТЕ ГЕОРГИ И ГЕОГРАКИ ОТ ВАРНЕНСКО ИМАТ ОБЩ КАИК И СЕ ЗАНИМАВАТ С МОРЕПЛАВАНЕ

www.brmiladinovi.eu

ОУ „Братя Миладинови”-Бургас

Епохата на възраждането ражда цяло съзвездие от благодетели. Много родолюбиви българи, по онова време, с много жертви спомагат за постигането на народния идеал чрез културно-просветно дело. Главната причина за възродителното движение е емиграцията в Русия и Влашко. Живели в света на напреднали държави, много от емигрантите правят големи завещания, с който помагат за доброто на България. Всички направени жертви са вследствие на големия народен дух. Откъснат от общуване с водачите на възродителното движение, в един отстранен край се показва като благодетел на гр.Бургас, Александър Георгиев. Известен е с прозвището Коджакафалията (Голямата Глава). Ранната смърт на баща му е причина за това той да остане без покровителство, без възпитание, грижи и образование. Необработеният му почерк доказва, че той не посещавал училище, или че е бил нередовен. Някои от съвременниците му казват, че се е учил сам на гръцки език. Делата и особеният му живот говорят за това, че възрожденският идеализъм не е далеч от сърцето му. Александър Георгиев е роден през 1830 година в село Дюлгерлий, Бургаска област. Майка му е коренна жителка на селото и се е наричала – Куда, а това което се знае за баща му е, че е пришелец и че се е нарича Геограки. Двамата близнаци Георги и Геограки са от Варненско. Те имат общ каик и се занимават с мореплаване. От Варна взимат стока и я продават в Дюлгерлий и други села срещу храна. Те се занимават доста години с каика си, но им омръзва суровия моряшки живот. Към 1815 година продават каика си и се заселват като бакали в с.Дюлгерлий. Георги се жени за една местна жителка на име Дона. Има дете на име Андон. Той е богат човек с голямо влияние пред турците. Член е на околийски съвет, поради тази причина и получава титлата бей – Георги бей. Сина си изпраща още като малък в Бургас-в гръцко училище. Когато порасва останава да живее в Бургас с името Андон Домусчиев. Жени се за созополска гъркиня и семейството му се гърчее. Доста време след женитбата на Георги се оженил и Геограки за Куда от рода Ахмаковци. Единодушни са отзивите на всички свидетели, за това че той се жени доста късно. Някой казват, че е на 55 години, други на-63. Геограки, също като брат си има само един син-Александър. Между двамата братовчеди- Андон и Александър има голяма възрастова разлика. Александър по-късно работи при Андон. Бащата на Александър-Геограки за разлика от Георги бил много спокоен по нрав човек, също като жена си. Може би заради голямата възрастова разлика или пък може би заради голямата нежност към жена си той често се обръща към нея с думите „дете мое”. Когато Александър станал 10-годишен баща му умира. Майка му се жени повторно в с.Ачларе, Карнобатско. От втория си брак тя имала още едно дете- момиче. Може би твърде ранното сирачество и повторния брак на майка му го карат да се отдалечи от родния си дом. Установява се заедно с братовчед си Янчо Добрев в Созопол, където намира сродници. Едни от тях са Калица и Домна. Не се знае точно каква роднинска вразка имат, но се счита, че те са негови лели (сестри на баща му). Всяка от тях има свое домочадие. Други негови съвременници казват, че той поддържа близки отношенията си с роднините си от този край и когато е дарявал земите си им подарява някои от тях. В Созопол двамата братовчеди на 10-12 години работят като домашни слуги на сродници. Приятелството между двамата продължава близо 50 години. Започва се от това, че те заедно напускат града, работят заедно в Созопол като чираци, а по късно и в Бургас като самостоятелни съдружници в търговията. Когато за първи път пристигат в Бургас, те се настаняват да работят абаджийство. Абаджийниците представляват малки дюкянчета с навеси. С това се занимават 2-3 години. След това постъпват като калфи при общия си сродник Андон Домусчиев, който работи кръчмарство в бакалия. Престояли на този пост 2-3 години. След това се залавят за самостоятелна съдружническа работа. Дюкянът им представлява стара сграда с големи размери. В долният етаж работят кръчмарство, гостилничарство и бакалия, а на втория етаж имат хотел на име „Румели”.

ЕДНА ДУНАВСКА ГЕМИЯ, НАТОВАРЕНА С МАМУЛИ ОТ БРАТЯ ХАДЖИПЕТКОВИ

В книгата „Животоописанието ми” българският учител и обществен деятел от периода на Възраждането Никола Бацаров разказва как през 1849 г. известните русенски търговци братя Хаджипеткови организират натоварването на една гемия с храна и я изпращат в Мачин. Авторът не уточнява дали гемията е собственост на братя Хаджипеткови. Може да се предположи, че тя е наета за осъществяването на превоза. Заедно с гемията братята изпращат и Бацаров, който е определен за учител в Мачин: „Новий свой възрожден и свободен живот аз захванах в Русе при братя Хаджипеткови, които бог да награди с всички добрини, защото ми сториха голямо благодеяние със своите приятелски и искрени съвети, които ми даваха относително върху моя първоначален светски живот, когото наченвах да живея. Те мислеха по Димитровден да ме настанят в Русенското градско училище за учител (тогава в Русе имаха само едно главно училище и едно по-малко при църквата „Св. Георги") и в църквата за певец. Но след малко време те като първи хора, разширочени в търговията и познати във всичките крайдунавски градове, приеха от Мачин едно писмо, с което тамошните българи търговци ги молят да им намерят, отдето веке знаят, един учител, който да бъде певец (псалт), да знае гръцкий язик и да им го проводят, защото имали голяма нужда. Като прочетоха писмото, повикаха ме и ми казаха, че това място е таман за мене, защото добре познават ония, които им пишат, а от друга страна, като бяха опознали и мене по нрава и поведението, ми рекоха: „Това нещо ще бъде добро и за двете страни”...Ние си оздравихме работата с тях: те ми приготвиха препоръчителните писма и тъй на 20-й октомврия 1849 г. се качих на една дунавска гемия, натоварена с храна (мамули) от същите братя Хаджипеткови, които я изпратиха в Мачин, дето в него време по причина на карантината във Влашко ставаше претоварянието на гемиите за Цариград... След 6 дена стигнах благополучно в Мачин тъкмо на 26-й октомврия, на Димитровден.”


ГЕМИДЖИЙСКИ СДРУЖЕНИЯ

В годината, в която Никола Бацаров извършва плаване от Русчук до Мачин с гемия (1849 г.) българският общественик, географ, краевед и ревностен изследовател на дунавското корабоплаване и корабостроене проф. Васил Дойков датира съществуването на соларо-гемиджийско сдружение в Русчук. Според Дойков гемиджийските еснафи обединявали всички българи, занимаващи с корабоплаване, риболов и строителство на плавателни съдове в Русчук, Тулча, Свищов, Лом, Видин и други крайдунавски селища. „В Русчук соларо-гемиджийското сдружение обединявало гемиджиите, които превозвали каменна сол от Влашко за България. Кръглият му печат имал надпис „КАМАРАШИЯ РУСЧУШКА 1849 г.”, а в средата били изобразени три гемии с издути ветрила. Самото название „камарашия” подсеща, че освен българи и турци в него са участвали и румънци...Днес не може точно да се установи колко време е съществувала Русчушката камарашия. По всяка вероятност дейността й е преустановена през време на Кримската война (1853-1856 г.), когато турците реквизирали корабите заедно със 150 души от Русчук за построяване на понтонни мостове”, посочва Дойков.

С ГОЛЯМ КАИК КЪМ САКЧА

Случаят с изпращането на гемията, натоварена с храна от братя Хаджипеткови не е изолирано явление. В „Спомени за българските въстания” от Никола Обретенов (революционер и участник в Ботевата чета) откриваме допълнителни подробности за използването на големи каици (лодки) от всички русенски търговци в сезонната търговия по долното течение на р. Дунав. Подобно на Бацаров и Обретенов не съобщава дали плавателните съдове са наети от търговците или са тяхна собственост. Според Обретенов още от 1850 г. много еснафи от Русе отварят дюкяни в Тутракан, Силистра, Черна вода, Хърсово, Мачин и др. Сред тях е и неговият баща Тихо Обретенов, „един от видните чорбаджии”, който през 1852 г. отваря дюкян в Сакча (между Мачин и Тулча). „В Сакча” - разказва Никола Обретенов, „той се занимавал с продажба на разни абаджийски и манифактурни стоки. Със себе си вземал няколко чираци и калфи от Русе, които шиели абаджийските стоки. Есенно време, след като привършела продажбата, се връщал пак в Русе, като донасял от Сакча солена риба, хайвер и мед, които продавал в Русе през зимните месеци – декември, януари и февруари. През месец март, когато Дунав се отварял (очиствал от ледовете), той отново събирал абаджийски и манифактурни стоки, натоварвал ги в каик и отнасял в дюкяна си в Сакча, който през зимата се управлявал от калфата му, негов роднина...Когато баща ми пролетно време отивал в Сакча, заминавал с голям каик (лодка), като вземал със себе си батлаци с вино и ракия, получени от лозята ни. Също и като се връщал есенно време пристигал пак с каик или сал. Но по Дунав него време се появили разбойници под началството на Сибрилията и Ферадаа, които пиратствали от Видин до Сулина. Когато търговците русенци се връщали от крайдунавските градове, всичките пътували с каици. Разбойниците пирати също пътували с каици, спирали ги, отивали при тях и им взимали припечелените пари...”

ГОЛЕМИТЕ ТЪРГОВЦИ ПРИТЕЖАВАТ ЛОДКИ, ЧАМОВЕ И ГЕМИИ

Сведенията на Никола Бацаров и Никола Обретенов показват ясно, че в средата на XIX век български търговци от Русе използват плавателни съдове (гемия, големи каици и сал) за транспорт на товари между пристанищата, разположени в долното течение на р. Дунав. Как обаче стои въпросът със собствеността на тези плавателни съдове? Известни ли са случаи, в които собствениците им са българи? Изчерпателен отговор на този въпрос дава Иван Марков: „В годините от последната половина на ХIХ в. река Дунав придобива голямо значение за търговията на Балканските страни. Отчитайки нейните големи възможности за лесен и относително евтин пренос на дърва, насипни материали, сол, газьол и всякакви други стоки между дунавските пристанища, голяма част от проспериращите търговци се ориентират към масово използване на водния транспорт. Търговците на едро от двете страни на реката много често стават и притежатели на различни видове плавателни средства. В общи линии те са относително примитивни - предимно салове - т. н. “чамове”, изработени от плътно наредени една до друга и привързани с въжета дебели борови трупи, гимии, лодки и др. подобни. Такива плавателни средства имат редица български търговци от Русе - Селвели, Динолови, Маринович, Пенчович. Такива има и Иван Стоянов в Гюргево. Освен за осигуряване на търговските си нужди, той щедро ги предоставя за използване и по време на национално-освободителните кампании.”

ГЕМИИ И ШЛЕПОВЕ, НАТОВАРЕНИ СЪС СТОКАТА НА ТЪРГОВЕЦА ДИНЬО ОТ РУСЧУК

Трудно е да се установи количеството на товарите, превозвани от български търговци с плавателни съдове по р. Дунав. Очевидно в някои случаи обемите са значителни, защото в транспорта на стоките се включват дори гемии и шлепове. За този факт свидетелства един мектуб-чернова от началника на управлението за корабоплаване по река Дунав в Русчук до началника на кореспонденцията в града. В документа от 15 май 1877 г. началникът на управлението за корабоплаване уведомява, че гемиите и шлеповете, натоварени със стока на търговеца Диньо от Русчук, все още не са потеглили на път. Диньо е българско лично име и произлиза от Костандин или Господин. Варианти на името са Дина и Динко. Видът на стоките на търговеца не се посочва в мектуба.

КАПИТАН АЛИ ПРОДАВА СТОКАТА НА ТЪРГОВЕЦА ИЛИЯ

Подробности за вида на товара, изпратен с кораб от друг търговец откриваме в телграфнаме от 21 май 1876 г., изпратено от каймакама на Мачин до мутасаръфа на Тулча. В него каймакамът уведомява мутасаръфа, че търговецът на дървен строителен материал Илия обвинява капитана на кораб Али, че е продал стоката му, и моли да бъде наредено на същия да му брои 8500 гроша. Според съставителите на „Опис на Осмонотурски документи за занаяти и търговия (XVI-XIX в.)” Аспарух Велков, Петко Груевски и Светлана Иванова въпросният Илия е търговец от Мачин.

БРАТЯ ВЛАДО ОЧАКВАТ ПРИСТИГАНЕТО НА ПШЕНИЦАТА ИМ С КОРАБ ОТ РАХОВА

От друг документ – телграфнаме от каймакама на Лом (Хюсеин Шюкри) до мутасаръфа на Видин, издаден на 11 април 1876 г. научаваме, че „търговците братя Владо очакват пристигането на пшеницата им, изпратена с кораб от Рахова”. Вероятно братя Владо закупуват пшеницата от Рашид ага от Белоградчик и наемат кораб в Рахова за превоза на част от нея (или цялото количество) по р. Дунав. Кратка информация за доставката откриваме в един архузал от търговците братя Владо от Лом до мутасаръфа на Видин, издаден на 7 февруари 1876 г. В него те уведомяват мутасаръфа, че са броили на Рашид ага от Белоградчик 7150 гроша за доставка на пшеница и молят да бъде наредено на въпросното лице да предаде дължимото зърно.
За съжаление количеството на пшеницата и националността на братя Владо не се уточняват в документа. Наличната информация е оскъдна и не позволява да определим точно произхода им (български, гръцки, сръбски или румънски). Вероятно в архузала името на братя Владо е изписано съкратено от фамилията им. В този смисъл една важна препратка към съществуването на търговска фамилия с подобно име откриваме в книгата „История на града Лом и Ломска околия” от Димитър Маринов. Авторът представя следния списък на по-значими търговци: „Когато започна навигацията на параходите по Дунава (бел.ред. – след 1830 г.), в града се отвориха няколко търговски кантори...Първите чужденци търговци били австрийски евреи и гърци. Евреите били братя Капонови, Майер – на Какуш баща му, Денис из Калафат, който бил английски вицеконсул в тоя град. Гърците били братя Алкивиади, Пивичарите и братя Владос”.

БЪЛГАРИТЕ АНГЕЛАКИ ИВАНЧОВ И ТОДОР АТЕШКАИКЛИ СЕ ОСМЕЛЯВАХА ДА ТОВАРЯТ ГЕМИЯ И ШЛЕПОВЕ

И ако произхода на братя Владо подлежи на допълнителни проучвания, то Димитър Маринов е пределно точен по отношение на произхода на Ангелаки Иванчов и Тодор Атешкаикли, които са сред крупните търговци житари в Ломската околия през 19 век. Според Маринов: „Такива наши житари не бяха мнозина; бяха турците Мола Абдиш, Мола Махмуд и Хюсеин ефенди, а българите (бел.ред. - бяха) Ангелаки Иванчов и Тодор Атешкаикли, които по-късно се осмеляваха да товарят гемия и шлепове”.
Във фонд №6 от Български исторически архив се съхраняват писма на Т.Л.Атешкаикли по търговия с масло, царевица и други храни. Освен в житарството Ангелаки Иванчов е имал и търговски интереси във вълнарството. За този факт отново свидетелства Димитър Маринов: „По-късно в 1857 г. се появил българин търговец от Враца Ангелаки Иванов, който изначало се подписвал Войнович...После се яви втори вълнарин Ангелаки Иванчов, който тоже купуваше вълна за сметка на друга търговска фирма във Виена...Ангелаки продължи вълнарството до 1866 г., когато фирмата, за чиято сметка купуваше, дигна от него доверието поради краха, който постигна още няколко виенски фирми, отгдето пострадаха и някои български”.

ИВАН СТОЯНОВ ОСИГУРЯВА ГОЛЯМ КАИК ЗА ЧЕТАТА НА ХАДЖИ ДИМИТЪР И СТЕФАН КАРАДЖА

Търговецът Иван Стоянов, споменат от Иван Марков осигурява преминаването на р. Дунав край село Вардим през нощта на 6 срещу 7 юли 1868 г. от четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. За превоза на четниците Иван Стоянов наема голям каик (чам). Изследователят Иван Марков изтъква, че организаторите на четата търсят да наемат относително евтино средство за преминаването й през р. Дунав. Събитието е описано от Филип Симидов в книгата „Прочутият Филип Тотю войвода”. Филип Тотю си спомня, че ... „Георги [Бабаджана] скочи, ...и ми посочи ... онзи сал. Той е докаран с дърва от Сърбия и събира 200-300 души. На него съм оставил един грък на име капитан Яни, комуто плащам за сега по 1 жълтица на ден, а вий ще му плащате по две желтици на деня, когато тръгне работата ви”. Андрей и Георги Бабаджанови всъщност са синовете на русенеца Ангел Николов Бабаджана. Самият Ангел е сътрудник на търговеца Иван Стоянов и държи под наем рибарниците и блатото в Гюргево, съобщава Иван Марков. Никола Обретенов обобщава: „Големият каик (чам), с който мина четата, беше нает от търговеца на сол Иван Стоянов, родом от Русе. Той изпрати каик със своя човек Андрей Бабаджанов под предлог, че ще товарят дърва от островите при Петрушан. Вместо дърва, натовариха четата...”

ТАЙНИЯТ КАНАЛ

Превозът на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа по р. Дунав с голям каик в 1868 г. е един епизод от национално-освободителното движение на българите през XIX век, който доказва съществуването на нелегална тайна връзка между двата бряга на реката. Как функционира тя и кои са участниците в нея? Иван Марков определя тази връзка като „таен канал” и изброява следните дейности: прехвърлянето на преследваните от властите членове на революционния комитет на другия бряг на Дунава, получаване на забранени революционни издания и вестници, песнопойки, поверителни писма, документи, оръжие и муниции. Според Марков тайният канал през река Дунав е изпълняван от братята русенци – Димитър, Ваци, Петко, Панайот и Георги Русеви, които по него време са разполагали с плавателни средства – чамове и каици за превозването на стоки и различни товари по нейното протежение, като се започне от румънските пристанища в Браила и Галац и се стигне до това на Видин – на българския бряг.

ЧАМЪТ И КАИЦИТЕ НА ДИМИТЪР ЦОНЕВ ЦИРКУЛИРАТ ОТ ГАЛАЦ ДО ВИДИН

Имената на някои участниците в тайния канал, които разполагат със собствени чамове и каици стават известни значително по-късно, едва 23 години след Освобождението (1878 г.). За това интересно събитие разказва Иван Марков: „През 1901 г. изграденото в Русе Поборническо-опълченско дружество издава свидетелства за участието на лица в национално-освободителното движение. Свидетелствата са подписани от посветени в изминалите събития и все още живи към момента на издаването им, бивши поборници... И, така издаденото на 14 април 1901 г. свидетелство №55 на името на Димитър Русев Цонев удостоверява, че „споменатият поборник е вземал живо участие като член на „Русе-букурещкий революционний комитет”, устрояван от апостола Ангел Кънчев и Никола Тихов Обретенов, в домът на баба Тонка Тиховата по-рано от 1870 г., било по Русе-червеноводското въстание 1875 г.; било по Априлското въстание 1876 г. е действувал тайно, морално и материално по следующето: Че той е бил член на споменатий комитет заедно с неговите братя Ваци, Петко и Георги Русеви, последният ранен над Шипка, бил е по устрояването на споменатото въстание, закривал е в домът си емигранти и прехвърлял през Дунава покойният апостол Георги Обретенова и Василя Гирдапчанина и много др. за Романия, обратно за България с чамът и каиците си, които са цирколирали от Галац до Видин, като ги е снабдявал с пари, оръжие и др. въстанически припаси, на който живота му се намирал в голяма опасност от преследвание на турската власт, също е работил до освобождението на България 1877/1878 г.” За достоверността на посочените в документа данни са се подписали негови съратници и настоящи членове на дружеството поборниците Георги Д. Пенчов, Димитър Славчев, Стоян Пенев Мушанов, М. Ганев, Антон Гудев Данев, Върбан Дочев, Апостол П. Иванов, Ст. Х. Драгнев, Тодор Ив. Шипков, и Стоян хаджи Генов.
Подобно, с малка разлика в текста, е и съдържанието на другото свидетелство носещо №49 от същата дата, издадено на името на малкия му брат Георги Русев Цонев.”

ДИМИТЪР ЯЗАДЖИЯТА И ГЕОРГИ ДЕНИН КАИКА ПРИТЕЖАВАТ СОБСТВЕНИ ГЕМИИ НА ЧЕРНО МОРЕ

Из книгата "СТРАНДЖА Етнографски, географски и исторически проучвания"

III. Стопански отношения

1. Обща характеристика на стопанския живот

Търговията с дървен материал и въглища е ставала главно по море през черноморските скели по крайбрежието (61 стр.)...Други по-второстепенни пътища са съединявали вътрешността на Странджа с крайбрежните скели, по които пътища е ставал превоза на дървения материал и въглищата за износ (62 стр.)...От Странджанските гори в миналото се е изнасял най-разнообразен горивен и строителен материал през черноморските скели, който е намирал пазар в полските градове на Тракия, в Родосто и Цариград, и дори в Румъния. Според сведенията на Панчо Дорев, който черпи от стари турски архиви (в. "Зора", бр. 4835, 11/ VII 1935 г.) турците доставяли от Странджа най-разнообразен дървен материал. Според други документи - дебели, дъбови греди са се изнасяли в румънските градове Кюстенджа и Браила (73 стр.)...
Въглищарството изобщо в Странджа е бил стар поминък на населението. Според данните, които имаме неговото начало трябва да поставим преди 250-300 години, ако не и повече...Хиляди селяни от Странджанските села, даже и от най-отдалечените от крайбрежието са вземали участие в горенето на въглища и превоза им до Черноморските скели: Урдовиза, Караагач, Атлиман, Василико, Ахтопол, Каланджа, Резово, Иниада, Мидия и др. (75 стр.)...
От ранна пролет до късна есен поменатите скели са гъмжали от работен български народ, който със своите коли и добитък е превозвал не само въглища, но и дървен материал, изработван от специалисти дърводелци и бичкиджии. Огромни купища въглища и дървени материали, винаги е имало по скелите, готови за износ (76-77 стр.)...Цялото това огромно предприятие за експлоатация на Странджанските гори е било в ръцете на българите, които са били и вековните обитатели на планината. В народните песни живо се рисува робския труд на българина, който напускал семейството си за цели месеци, за да търси печалба по далечните скели на Черно море:

Стоян събира тръгнува,
на пусто скеле да поде,
на пусто скеле Иниада
...................................



...Самите предприемачи и търговци са били българи, от по-големите села, като Гьоктепе, Граматиково и градовете, като М.Търново, Царево, Ахтопол и др. Това огромно предприятие е докарвало големи печалби за търговците, но създавало допълнителен поминък на работното селско население. Почти от всяко по-голямо село от източна Странджа е имало по един или повече богати и предприемчиви българи, които работили със скелите, като износители на въглища и дървен материал. Някои от тях са притежавали и свои собствени гимии, което се считало на времето за голямо богатство. Димитър Язаджията, например, от Граматиково, М.-търновско и Георги Денин Каика от с. Пинека, Визенско, са притежавали собствени гимии. Тодор чорбаджи от Гьоктепе (Звездец), М.-търновско, се хвали в една народна песен:

Що ми е холан, и какво? -
до три ми скели работят:
Атлиман и Урдовиза
И на Караагач - керескье

Общото производство само на въглища в миналото е възлизало на около 30-40 милиона стари оки или около 50 милиона килограма годишно (80 стр.)...

Библиотека "Тракия" №11. Издава Тракийският научен институт. Георги п. Аянов. СТРАНДЖА Етнографски, географски и исторически проучвания. София, печатница Б.А.Кожухаров, 1938 г.

БЪЛГАРСКАТА ОБЩНОСТ В РУСЧУК И РЕКА ДУНАВ

След като установихме имената на някои от българите, които притежават собствени плавателни съдове (чамове, каици) на р. Дунав в заключителния етап от Османското владичество е редно да поставим и въпроса дали съществуват подробни статистически данни за тези българи? В историко-демографското изследване на Теодора Бакърджиева „Българската общност в Русе през 60-те години на ХIХ век” е представена професионалната структура на 1138 домакинства, които живеят на територията на 19 махали в града. Изследването на Бакърджиева е изградено върху водения на османски език „нюфус дефтер” (регистър на населението). Каква е професионалната структура на българската общност според регистъра?
Регистрираните мъже през 1862 г. са 3134 души, най-разпространената професия сред тях е земеделец (277), следвана от абаджия (138), дюлгерин (121) и копач (108). Останалите професии са представени от по стотина и по-малко души – кръчмари (73), бакали (56), кюркчии или кожари (57), ковачи (45) и овчари (32). Интелигенцията включва свещеници (16), чиновници (9), даскали (3) и доктори (2). Сред българите има още 43 каикчии, 1 гемиджия, 4 кармъкчии и 5 рибари или общо 53 души, чието препитание е свързано с р. Дунав. „Само за 3,3 % от цялото работоспособно население Дунав е източник на прехрана”, казва в заключение Теодора Бакърджиева. Въпреки, че е статистически точен обаче този извод по никакъв начин не може да бъде използван като основа за скептичен подход към общия проблем за връзката между българина и морето/реката поради няколко причини:

1. Общият брой на българите каикчии и гемиджии не е идентичен с броя на притежаваните от тях плавателни средства. Един каикчия може да притежава чам и няколко каика (за справка вж. по-горе свидетелство №55 на името на Димитър Русев Цонев);

2. Лица от други професии също имат достъп до плавателни средства. Според „нюфус дефтер” от 1862 г. в Русчук са регистрирани 138 абаджии, а Тихо Обретенов (бащата на Никола Обретенов) е именно абаджия, който след 1852 г. използва каик или сал в сезонната търговия по долното течения на р. Дунав. Според Никола Обретенов пък всички търговци русенци пътуват с каици, когато се връщат от крайдунавските градове;

3. По различно време редица български търговци от Русе като Селвели, Динолови, Маринович, Пенчович и Стоянов разполагат със собствени плавателни съдове (лодки, чамове и гемии).

От направеното изложение виждаме, че основните данни за използването на малки и средно големи плавателни съдове за крайбрежно корабоплаване, риболов и товаро-разтоварни дейности от българи до Освобождението са свързани предимно с река Дунав.

ВЪВ ВАРНЕНСКОТО ПРИСТАНИЩЕ РАБОТЯТ ДО 2000 МАУНАДЖИИ, КАИКЧИИ, ТАЛИГАДЖИИ И ХАМАЛИ

След Освобождението на България от Османско владичество през 1878 г. разполагаме с информация по въпроса и за Черно море. В една статия, публикувана във в-к „Народна самозащита” от 1895 г. намираме подробности за маунаджиите и каикчиите, които работят във Варненското пристанище: „Економическата и политическа експлоатация на нашия работен народ я има навсякъде повече или по-малко. Но никъде тя не личи тъй много, както в ония центрове, гдето на малко място има много работници събрани, които вършат или една работа или няколко определени работи. Варна и Бургас, Русчук и Свищов представляват, у нас в това отношение, един особено интензивен спектакъл.Тука работата е жива и очевидна, крупна и осезателна...Във Варненското пристанище работят до 2000 работника: маунаджии, каикчии, талигаджии и хамали (приносвачи)...Досега, обаче тия работници са работили сами, под своя лична и колективна команда.Те са имали и имат кехаи, които събират парите от търговците за пренесените им стоки и които, с тяхно съгласие, разпореждат работата”.
Данни за броя на мауните и каиците в пристанище Варна в края на XIX век откриваме в едно „Прошение на мавунаджии, каикчии, талигаджии и работници (приносвачи) на пристанището в гр. Варна” до министъра на вътрешните дела. Прошението е насочено срещу образуването на Транспортното акционерно дружество „Приморие”, в чиито състав влизат „чиновници, предприемачи, търговци и разни други лица.” Целите на дружеството са да натоварва и разтоварва параходите и корабите, като пренася стоките, храните, добитъка, пътниците, багажите и прочее по морето и от морето до магазиите и вагоните, и обратно. За изпълнението на целите си „Приморие” ще се снабди с мауни, каици и талиги. Работниците от пристанището във Варна очакват, че новото дружество ще монополизира дейността им. В своето прошение те отбелязват с тревога: „Г-не министре, в ущърб на интересите на 120 мавунаджийски семейства, на 250 мавунаджи-тавукчийски семейства, на 300 каикчийски, на 500 талигаджийски и на 800 работнически, които до сега са се занимавали и се занимават с пренасянето на разните храни, стоки и пасажери, то ний долуподписаните, намираме за нужно да се обърнем към Вас и да Ви помолим да не улеснявате, нито одобрявате и представите за утвърждение устава на гореспоменатото дружество...С утвърждаването на казания устав, 370 мавуни, 300 каика и 500 талиги трябва да спрат, и, след туй, те или трябва да запустеят, или трябва да се принудят да работят с нищожна заплата...
Гр. Варна, 2 декември 1894 год. Следват подписите на 2000 души работници.”

ПО КРАЙБРЕЖИЕТО ИМА ВСЕВЪЗМОЖНИ КОМПАНИИ, КОИТО СИ СЛУЖАТ С ЛОДКИ, ВАРКИ, МАУНИ, ГЕМИИ...

Няколко години след публикуването на конкретните данни за пристанище Варна се появява и обща информация за състоянието на крайбрежното ни корабоплаване в Черно море. В статията „Лодкарското съсловие и нашия износ”, публикувана през 1900 г. в сп. „Сеяч” се отбелязва: „Нашето крайбрежно население за пренасянето на почти всички стоки си е служило и си служи с водния път. За пренасяне на пътници и особено на стоки от един пункт до други по крайбрежието има всевъзможни компании, които си служат с лодки, варки, мауни, гемии и параходи, но за пренасянето на стоките от брега до параходите и обратно винаги си служат с малки и големи варки; един стопанин варкар има само една или повече от тия варки и всичките варкари съставляват варкарското съсловие в крайбрежните пунктове”.

Пълният текст тук:

http://www.pan.bg/view_article-36-9830-Po-krajbrezhieto-ima-vsevyzmozhni-kompanii-koito-si-sluzhat-s-lodki-varki-mauni-gemii-i-parahodi-ok-1900-g%29.html