О.р. капитан I ранг СТАНКОВ: Два пъти засичахме турска подводница в наши води

Pan.bg 23 фев 2014 | 11:04 views (7736) commentaries(5)
img О.р. капитан I ранг Станко СТАНКОВ:
Два пъти засичахме турска подводница в наши води
И двата не са регистрирани в аналите на флота по ред причини
23 Февруари 2014 09:21
в. ПРЕСА, Спирдон Спирдонов



Капитан I ранг от резерва Станко Станков е роден на 14 септември 1954 г. в Омуртаг, Търговищко. Завършил е ВВМУ „Н. Й. Вап­царов“, Военноморска академия „Адмирал Кузнецов“ и генералщабния факултет на Военна академия „Георги С. Раковски“ през 1977 г., специалност „Корабоводене“, с отличен успех.
Бил е командир на подводница „Победа“, заместник-командир на Военноморска база-Варна, началник на управление в ГЩ на ВМС и началник на Военноморското училище. Излиза в резерва през ноември 2007 г. Оттогава е председател на управителния съвет на Съюза на подводничарите в Република България (СПРБ).

image
През есента на 1972 година постъпих в Морското училище, специалност „Корабоводене за ВМФ“. Бяхме випуск от около двеста и петдесет младежи. Системата на обучение първо те „размазва“ - живееш на строевия плац, гимнастическата площадка, стрелбището, района за приборка, гледаш в огледалата някаква „чужда“ остригана глава, връз нея „валят“ непоряди по служба и по работа, навсякъде те юркат старшите випуски, докато… свикнеш, ако не решиш да продължиш службата си като редови матрос във флота. Малко отклонение - непорядът по работа обикновено се изразяваше в търкане на мозаечния писоар в тоалетната с единичка тухла, докато се изтърка тухлата

После в системата всичко си идва на мястото - динамичният ти стереотип е „завъртян“, редът, дисциплината, че и приумиците (меко казано) на по-старшите са нещо обичайно, целта е ясно определена, с една дума - живее се! Най-ценното нещо, което ми даде училището, е увереността в собствените ми сили, способността да вървя напред, както казва Стайнбек, „да слагам единия крак пред другия“, без да се страхувам от трудностите както в професионален, така и в житейски план.
image
Истински се почувствахме моряци на гребно-ветроходния лагер в края на първи курс, след като четиридесет дни живяхме в лодките. С изпечени от слънцето яки тела, с огромни мазоли на ръцете и с незабравимото усещане, че можем да управляваме лодка под платна! Няма да забравя състезанието по маршрута Несебър - Созопол при статус на морето три бала по Бофорт в края на лагера! Това бе истинско морско кръщение, борба със стихията, в която победихме и собствените си страхове! „Няма несигурен плавателен съд - има калпави моряци!“, казваше мичман Тито, инструкторът ни по морска практика. Не ме питайте за името му - никой не го помни, но всички знаят кой бе Тито.

Завърших трети по успех. Имах мерак да служа на подводниците, познавах командира на дивизиона - капитан първи ранг Гуцан Гуцанов. Бяхме земляци.
Случи се така, че на държавния изпит по тактика на ВМФ докладвах пред него принципа на работа на торпедния автомат за стрелба (ТАС), на въоръжение на нашите подводни лодки, руски проект 633, клас Romeo по натовската класификация. След доклада капитан Гуцанов ме попита: „Можете ли да свършите работата на ТАС-а на карта?“ Нахвърлях схема на дъската. Гуцан отсече: „Идваш при мен!“

Хубаво, ама след няколко дни началникът на училището контраадмирал Емил Станчев ми каза, че на подводниците няма да има места. На адмирала му викаха Валяка но не защото мачка подчинените си, а защото им прави път. Един от щурманите на подводници, чийто баща тогава оглавяваше родната служба „Военно контраразузнаване“, замина внезапно да учи външна търговия в Москва. Тогава това бе легендировката на обучението на бъдещи разузнавачи за България. А аз се озовах на стаж в Осми отделен дивизион подводни лодки на ВМФ. Именно на ВМФ, защото тогава по всички правила на оперативното изкуство подводниците се подчиняваха пряко на командващия флота - в целия свят.
image
Зачислен бях на подводна лодка „Победа“, бордови номер С-11, с командир капитан втори ранг Антон Василев Янкулов. След като се разбрахме кой кога е роден, се оказа, че може да ми бъде баща, беше набор на татко. После ме мотивира с две сентенции, с които сигурно съм омръзнал и на журналистите, а именно: „В морето всичко може да се случи“ и „След десет години служба на подводница сутрин, като се събудиш, ако не те боли нищо, значи си умрял!“
Първата бариера пред офицера подводничар е да изучи подводника до последния клапан. Системите на този клас кораби са над двадесет, а само система „Хидравлика“ има над три хиляди клапана! Добре че вече не важеха старите (от военно време) правила, изискващи всеки офицер да може сам да запусне двигателите и да произведе изстрел с торпеден апарат! Не че след две-три години служба не можехме и това, особено изстрела…
Тръгнах по трънливия командирски път. И не съжалявам. Защото годините, когато бях командир на същата тази „Победа“, не си ги давам за нищо, те са ми любими!

Защото когато отдадеш швартовите и лодката като змия тихо започне да се измъква от капана на пристанището, с теб се случва своего рода катарзис - излизаш от една кожа и влизаш в другата - тази, която те изолира от суетния свят с неговите дребнави проблеми, с убийствената врява на ежедневието, с камарата началници на главата ти, с телефони, предпоследни заповеди, „строй се“ и „преброй се“... Всички, ама всички глупости остават на брега.
Ти си там, в морето, за да изпълниш поредната задача и на това е посветено цялото твое „аз“. Точка. От всичко останало си „защитен“ от морето и закона. И никой няма право да ти се сърди. И макар че понякога ти се иска да си строшиш главата - било от яд, безсилие или от мъка, че и нечии други глави да трошиш, не може - не принадлежиш на себе си. Ти си на екипажа на субмарината мозъкът! И нямаш право на грешка. И всички гледат и слушат теб. И си силен, защото Той е с теб - твоят екипаж, събран и целеустремен като юмрук!
А всъщност си толкова сам, че повече не може да бъде!
Ще попитате: „И защо тогава ти липсва това?“
А, де? Липсва ми... Сега дори семейството си не мога да събера „в юмрук“...

Два пъти по време на службата ми на подводни лодки смятам, че срещах турски подводници. И двата не са регистрирани в аналите на флота по ред причини.
В края на лятото на 1981 г., когато бях още помощник-командир на „Победа“ (командир капитан трети ранг Николай Йорданов), на зачотно-тактическо учение слушахме турска подводница под РДП (устройство, позволяващо работа на двигателите за надводен ход под вода, шнорхел).

Тогава никой не ни повярва, но аз и до днес съм убеден, че беше така. За съжаление това бе предшествано от най-тежкото произшествие, което се е случвало въобще в дивизиона през цялата му досегашна история - пожара на подводна лодка „Слава“, бордови номер (тогава) 12.
Та участвахме ние с единичката в учението и през последната му нощ акустиците докладваха шум на корабен двигател на близка дистанция. Толкова силен, че не се чуваха винтове. След като анализирахме характера на шума, обороти и прочие, изплавахме под перископ, уверихме се, че в района надводни цели не се наблюдават, и командирът взе решение, че слушаме подводница под РДП. Донесохме на командния пункт на флота, но там не ни повярваха и получихме най-лесния отговор: „Следвайте съгласно плана!“ Заповедите не се тълкуват - прибрахме се в базата и участието ни беше оценено на „отличен“. Какво да си мисля? Ще кажа. Явно началниците се притесняваха от усложняване на обстановката, а може и да не им се е искало Николай Йорданов да се окичи с лаври.

Втората случка, която заслужава да бъде описана, се случи по време на същото плаване. През нощта на 27 март 1989 г. в процеса на зарядка на акумулаторната батерия в надводно положение на север от нас видях серия червени ракети!

Обявих тревога, „запалих“ втория дизел и със скорост седем възела тръгнах на север. По моя оценка дистанцията до мястото на ракетите беше не повече от осем-десет морски мили. Включих и единия електродвигател, за да достигнем ход девет възела. И в този момент на изток от мен забелязах нисколетящ обект, който бързо се насочваше към мястото на изстрелване на ракетите. Дотук нормално. В смисъл че е нормално всеки, видял в морето сигнал за бедствие, да тръгне към мястото на сигнала. Да, ама не.

Това нещо, оценено от мен като вертолет, не отиваше да спасява. Защото зависна над мястото, повися четири-пет минути, след което по обратния път си замина на юг. В главата ми вече се оформяше картинката. Тя се потвърди, когато пак по моя преценка стигнахме в точката - нито следа от бедствие, нито кораб, нито мазни петна или нещо друго. Впрочем, на екрана на радара от самото начало нямаше никой.

Убеден съм, това беше подводница. Турска подводница на служба пред нашите бази. За съжаление пак не ми повярваха. Казаха, че сигурно сме видели някакви стрелби, провеждани от колегите зенитчици на полигона в Шабла.

Не ме убедиха. Всичко говореше, че на „другата“ или е имало болен, който се е нуждаел от хоспитализиране, или им е трябвала важна резервна част. В противен случай не биха рискували, защото аз съм сигурен, че не са ни мислили за рибарска гемия! Когато години по-късно се запознах с бившия им командващ на подводната флотилия и го запитах дали това е възможно, адмирал Доган Хаджипоолу отговори кратко: „В морето всичко е възможно...“ „Гледай ти - рекох си наум, - този и Янкулов са си „плюли в устата“



(в. Преса, печатно издание, брой 53 (759 от 23 февруари 2014)
loading...

Други публикации


Напиши коментар

Коментари: 5

  1. #1
    Колега 23 фев 2014, 13:29
     
    0
     
    0

    Спомените са за тези, които сме преживяли подобни събития, може би ни дават повече самочувствие сега, но всичко е минало. Едва ли този разказ е ценност за младите които са в морето днес. Не се обиждайте капитан Станков, но да бъдем реалисти.

  2. #2
    Teraflop 23 фев 2014, 20:00
     
    0
     
    0

    Така толкова години не ми стана ясно що е туй "динамичен стереотип",Бе.Аз си карах на монотип.Монокини,монохромен,мономузика,монокъл и так далее друзья.И Бойко Борисов даже в добавка.

  3. #3
    Lysander 23 фев 2014, 21:29
     
    0
     
    0

    До Колега: Абе интересен ми беше разказа, нищо, че съм на 20

  4. #4
    Обективен 24 фев 2014, 15:30
     
    0
     
    0

    Добре, че турските подводничари не четат наши сайтове. Току-виж някой написал: "Не ме засякоха 22 пъти"

  5. #5
    Preslav 24 фев 2014, 15:39
     
    0
     
    0

    Четат...



Социални мрежи

Вход

Запомни ме на това устройство

Регистрирай се Забравена парола

Последни

НАЙ-ЧЕТЕНИ НАЙ-КОМЕНТИРАНИ

Морски архиви

Прочети още

Броячка