На 25 януари 1938 година в Москва се ражда изтъкнатият руски бард, поет, писател и актьор Владимир Висоцки
ЗА ВОЛОДЯ ВИСОЦКИ С ТЪГА
Петър Ненков


Китарата има своите трубадури, които са оставили светла диря след себе си. Един от тях е Владимир Висоцки. Него вече го няма в света на живите , но песните му и днес са живи. С тях той преодолява мълчанието, прекрачва през невидимата бариера, която го отделя от света на живите и идва при нас с гласа си, със стиховете си и с неумиращото си изкуство.
Със своите песни, в годините на застоя в съветското общество, той се превърна в предтеча на преустройството и в бард на гласността. Обикновените хора, които бяха герои на песните му, никога не ще забравят Володя Висоцки .
Не ще го забравят и неговите критици, които го представяха като кумир на търгашите и кебапчиите и като творец, който пише своите песни под въздействието на водката.
Той не се страхуваше да влезе в спор с апологетите на сладникавата, сантиментална лирика и да обори, с помощта на сатирата, своите опоненти, които го обвиняваха , че със песните си гъделичкал низките страсти на тълпата. Те оприличаваха лирическия му герой с алкохолиците и далавераджиите, а него го обвиняваха в дилетантство, безвкусица и пошлост.
Критикуваха песните му, че вулгаризирали живота и били като хибрид между зоопарк и закусвалня. И това бе естествено. Артистите от масовките винаги са завиждали на славата и таланта на солистите, които са законодатели на модата и любимци на публиката. На статистите, просто, им се струва, че не са могли да се доберат до лаврите, които незаслужено им са били отнети.Как всичко в живота се повтаря?
Някога и Владимир Маяковски е бил обвиняван в площадна декларативност . Филипиките на съветските културтрегери срещу лириката на Есенин поразително се приличат с тези срещу Висоцки. Интересно, че вкусовете на хората изпревариха вкусовете на ретроградните естети.
На Володя му стигаше любовта на обикновените хора , които го боготворяха.Той умееше да ходи по ръба на ножа и винаги се спираше пред оная невидима черта, която разделя волномислието от цинизма и дързостта от разложителния скепсис и деградацията. На него му беше чудна сладникавата представа за света. В иронията му просветваше вродения му аналитизъм и неизтощимата му страст да подлага всичко на съмнение.
Висоцки умееше да се превъплъщава в своите песни - монолози, влизаше под кожата на героите си от простолюдието и говореше с тяхната груба лексика. Затова често пъти го питаха хората не е ли воювал на фронта , не е ли бил алпинист, не е ли летял всред вихъра на височинния вятър. Толкова бяха автентични песните му, защото в тях то влагаше цялата си душа, цялата си страст и плам.
Висоцки излизаше пред микрофона, като на сражение , заставаше пред него като пред амбразура на бункер, преследван от прожекторите, достъпен за всички, окъпан в светлината .
Той пееше с пълно напрежение, с цялата си енергия , хвърляше в залата думите, взривяваше ги, за да ги възпламени и най- равнодушните.Неговите песни са стихия, полемика и борба, превземането на позиция, щурм и канонади от строфи, изстреляни в бесен, картечен ритъм. За него беше без значение дали пее в компания или пред публиката.



Той бледнееше от бледност и изпадаше в изстъпление. Челото му се оросяваше с пот, гърлото му се напрягаше, жилите му изскачаха, сякаш щяха да се скъсат. Целият беше в творчески екстаз, пределно мобилизиран и напрегнат. С вътрешно напрежение е невероятен огън, който излъчваше, той превръщаше всяка песен в спектакъл.
Неговите агресивни песни биха рязали ужасно, като трион слуха, възпитан в духа на старите мелодични романси. Те биха изглеждали като речитативно крещене в сравнение с ромона на тихите трели. Яростните му напеви биха предизвикали истинско раздразнение у моралистите със своя нравствен екстремизъм, непризнаващ компромисите със съвестта, идеологическото послушание и казарменото единогласие.
И докато в огромната съветска страна, хората пееха песните му, неговите закостенели критици не спираха хулите срещу него. Обвиняваха го, че в творчеството му имало пиянски нюанси, истерия и цинизъм. Смятаха, че търси евтина популярност, че спекулира с настроенията на неориентираните и че се е превърнал в кумир на лумпените. Така членовете на поетическия миманс се отнасяха със завист към неговите песни, които като магнит, привличаха хората по стадиони и зали. Това бе конфликтът между Салиери и Моцарт, между личността и безличието, между гения и множеството.
Висоцки не бе пасивен, когато защитаваше правдата, често порицаваше, постоянно осмиваше с оръжието на сатирата сладникаво сантименталната лирика на естрадните песни . Висоцки не се нагаждаше към масовия вкус и не измени своето верую до края на своя кратък живот. Затова обикновените хора в Русия го обичат и до днес, макар че отдавна вече не е между живите.
Така се ражда безсмъртието на твореца !