На 13 ноември е починал Йордан Момчилов -ДАНЕКА випуск 1965 година.
Започнал е службата си в 21 иап Узунджово, летял в 1-ва иае на МиГ-19с до март 1970 г., след което продължава в 18 иап Доброславци.
Съавтор и на книгата "Нашето летище Узунджово".

ВЕЧНА МУ ПАМЕТ! От екипа на списание КРИЛЕ.
..........................................................................................

О. з. полк. инж. Йордан Владимиров Момчилов
(откъс от книгата "Нашето летище Узунджово")

Роден на 9.04.1942 г. в с. Сиришник, Пернишко. Там завършва средното си образование. Още като ученик постъпва като пилот-курсант в ДОСО. Лети 2 години – 1959 и 1960 г. На 1.09.1960 г. е приет за курсант-пилот във ВНВВУ “Г. Бенковски” – Д. Митрополия. Завършва го като инженер-пилот през 1965 г. От 1966 г. до 1970 г. служи в летище Узунджово. След това в лет. Доброславци – до 1978 г. През март 1978 г. напуска БНА и започва работа в ИВТ (Институт по въздушен транспорт) при СО БГА “Балкан” като инженер-проучвател. От 1980 г. минава на летателна работа като летец-пилот и летец-щурман на самолет Ил-18. Лети като такъв до 30.09.1998 г., когато спряха самолета им и беше пенсиониран.
Семеен от 1963 г., съпругата Мария работи в БГА. Имат две дъщери. Живее в София.
Летял е на самолетите Як-11, ЛАЗ-7м, МиГ-15, МиГ-15бис, МиГ-17, МиГ-19с, п, МиГ-21 мф, Ил-18.

Късмет
Този летателен ден беше малко по-необикновен от другите. Под крилата на самолетите бяха окачени не учебни, а истински, 250-килограмови бойни бомби. Летци, техници, оръжейници, всички свързани с полетите, този ден отчитаха отговорността, с която трябваше да се отнесат към подготовката и изпълнението на задачата.
Ицо, един от добрите летци-бомбиери, винаги усмихнат и весел, сега отиваше към самолета малко замислен. Предстоеше му да полети в първата четворка за бомбомятане. Мисълта, че този път никой нямаше право на грешка, че всяка безотговорност може да струва много скъпо, го караше да бъде по-различен от друг път.
Техникът, младо момче – лейтенант, го посрещна с рапорт пред самолета. След доклада за готовността той си позволи да забележи:
– Другарю капитан, днес май зорът ще бъде по-голям. Като гледам тези “прасета” под крилата не е шега работата...
Ицо, усмихвайки се на сравнението, стрелна лейтенанта, поклати глава и, оглеждайки тежките бомби промърмори:
– Те наистина са като прасета, а виж какви малки взриватели имат. Дали вие, инженерите, сте ги изчислили точно за нашите скорости и претоварвания?
– Ще издържат, ще издържат, всичко точно е пресметнато – обади се изпод крилото майорът-оръжейник, проверяващ за последен път окачването. – Всичко е изчислено, всичко е проверено, сега само вас да видим как ще ги хвърлите в целта – продължи той с шеговит тон.
– А бе, аз не се съмнявам в окото на капитана, ама всичко си е до късмет, нали другарю капитан? – разви своята теория младият лейтенант, придържайки стълбата за качване в кабината.
– Няма късмет в нашата работа, всичко се свежда до това, кой как се отнася до задълженията си, до отговорността – почти сърдито му отговори капитанът, настанявайки се в кабината.
Първите самолети се отлепиха от пистата и на малка височина взеха курс към полигона. Ицо беше в тази двойка. Точно свърши последния оглед на кабината, дали всичко е включено, когато чу командата на водача:
– Маньовър!
Двата самолета се стрелнаха вертикално нагоре. На върха на маньовъра изведнъж нещо ослепително блесна, чу се страхотен взрив. Самолетът се преобърна като листо от взривната вълна и когато Ицо отвори очи, видя как машината без крила пада към земята.
– Напусни самолета! Катапултирай! – крещеше водачът на втората двойка.
Без да губи време, още не осъзнал какво се беше случило, Ицо изтегли щорхата за катапултиране. След кратко претоварване изведнъж почувства, че олеква и виси на парашутните колани. Огледа бързо купола и за голяма изненада видя, че над главата му като дамоклев меч се полюлява 80-килограмовата катапултна седалка. Една от ролките се беше оплела във въжетата.
– Ето ти късмет – премисли Ицо, – да се измъкнеш от такава сложна ситуация, а на земята да те смаже седалката.
Започна бързо да тегли въжетата, за да се освободи от нея. На около 100 метра от земята тя профуча край него, удряйки го по рамото. Преди да се приземи, подготвяйки се за допир със земята, Ицо видя, че е бос. От силната струя и въртенето при скока обувките му бяха изхвръкнали. Още по-голяма беше изненадата, когато видя че трябва да се приземи на място, осеяно с шипкови трънаци.
“Добре се наредих, бос в тръните. По-голям късмет от това здраве му кажи” помисли той и в същия миг тупна на земята, уцелил еднометрова площадка между храстите. Разкопча бързо парашута и започна да се опипва дали не е потрошен някъде.
Още не отдъхнал от преживяното, усещайки само ударите на сърцето си, той чу шум изпод храста. Злобно съскане го накара да скочи. Дребна змия, вдигнала глава, се насочваше към краката му. Всеки момент пепелянката можеше да го клъвне и отмъсти за нарушеното си спокойствие.
Време за губене нямаше, бързата реакция му помогна и скоро беше на километър от негостоприемния храсталак. Когато обърна глава назад, не повярва на очите си. Как е могъл бос през тръните да пробяга това разстояние, без да усети нищо.
След време, разказвайки преживяванията си, с усмивка допълваше, че нищо не го е уплашило така – нито взривилите се бомби под крилата, нито катапултирането, както съскащата змия.
– Не можете да си представите какъв ужас изпитах, когато видях да се насочва към крака ми. Абе голям късмет извадих този ден...
За ужаса, наистина не проумявахме кой бе най-голям, но за късмета – спор нямаше.



НА МиГ-19 ЧЕТВЪРТИ КИЛОМЕТЪР – ПИЛОНА

Ой, МиГ, мой славни МиГ,
на теб 10 (десет) години
от младостта си посветих.

Когато край теб минавам,
аз винаги ти се покланям,
винаги от теб се възхищавам.

Ти беше звяра за нашата авиация,
на много летци-колеги.
беше взел страха,
Много пилоти-приятели
не ни – погреба.

Беше като тигър с нас,
ръмжеше в тези сини небеса.
От теб страхуваха се много,
не смееха с тебе да летят.

Малко силни – смели бяхме,
които с достойнство –
умело, без уплаха
до края долетяхме.
Не стреснахме се от
легендата – фантома.

Но ето времето ти мина.
Поставиха те на пилона.
Сега макар и остарял
за мен си ти на пиедестал.

Ако ме попитат
искаш ли да полетиш
на изтребител пак?
ДА ще отговоря, но при условие,
На моя скъп, любим ДЕВЕТНАДЕСЕТАК.

О. з. полк. Й. Вл. Момчилов, летец-пилот и на МиГ-19