Полк. о.р. Кънчо Михов
Пловдив

Някои спомени от срещите ми с генерал Симеонов
Бях 5-годишен, когато бях при баба ми в с. Шейново. Разчу се, че в някакъв двор, катастрофирал самолет и аз я помолих да отидем да го видим. Отломките от катастрофиралата машина бяха вече прибрани, а по земята се виждаха петна от моторно масло. Двамата летци били откарани в тежко състояние до Казанлъшката болница. Излетели от летище Казанлък по маршрут с. Шипка – с. Шейново и обратно. Чувал съм различни версии за причините, предизвикали произшествието, но официалната е тази, която генерал Симеонов е описал в своите спомени, озаглавени „Закалени криле“. Книга, която препоръчвам на всеки любител на авиационната тематика.
Там, горе, човекът и моторите,
в единна сплав щурмуват висините,
и с бистър ум, със мъжество и дързост,
трасират пътища към бъднините.

Мечтаех и аз да бъда един от тези мъже, но рязкото повишаване на изискванията към здравословното състояние на кандидатите за авиатори ми изигра лош номер. Навлизаше реактивната авиация и за нея не се правеха компромиси.
И все пак, когато завърших военното свързочно училище , което от град Силистра беше прехвърлено в района на Военната академия – град София, пожелах и бях изпратен да служа във ВВС.
Бях курсант V курс, когато един ден осъмнахме с развърнати край парка на академията полеви автомобилни канцеларии за участие в някакво командно-щабно учение. До една от тях висок снажен генерал веселеше група офицери с очевидно комични остроумия. Някои от моите колеги, с които наблюдавахме веселата компания, каза, че това е генерал Симеонов – най-младият по това време генерал от БНА. Така за първи път видях военачалника, с когото съдбата щеше в бъдеще да ме среща нееднократно. Вече бях чувал, че е родом от историческото село Шейново, което беше и мое родно село. При това се оказа, че сме от една, т.н. Порой махала. През нея, от север на юг, течеше малка река, която в горния край се образуваше от два потока. Единият се спускаше от Балкана, а другият водеше началото си от микроязовир, изграден в южния край на т.н. Шейновска кория, високите дървета на която защитаваха селото от северните ветрове. Там, в подножието на водоема, в образувания ъгъл от вливащите се един в друг потоци, бяха къщата и градината на генерала, а по-надолу – и къщата, в която се бях появил и аз.
От майка ми по-късно научих, че Монката /така тя наричаше генерала/ бил умно и буйно момче и ми показваше белег на главата си от детските години, когато при една „престрелка“ в коритото на реката той я уцелил с камък.
Завършвайки военното училище, бях преведен да служа в 10-и свързочен батальон, който осигуряваше въздушната и наземна радиосвръзка за управление частите на 10 САК. Командир на корпуса беше генерал Симеонов и първият непосредствен контакт с него стана на едно фронтово учение. От построената вишка на един полигон, с автомобилна УКВ радиостанция, аз осигурявах управлението на участващите в учението самолети. На вишката имаше много официални лица, между които и генерали от Сухопътни войски. А те задаваха различни въпроси на нашия командир и с един от тях за кратко отклониха вниманието му от указанията, които даваше на екипажите във въздуха. В този момент две двойки МиГ–17 се разминаха над вишката на опасна близост, но не се стигна до сблъсък. Забелязах, че командирът леко пребледня, но бързо се овладя, а един от сухопътните военачалници, който очевидно реши, че тази маневра е умишлена, попита: Абе, Симеонов, как ги правите тези работи? Отговорът беше в стила на нашия командир. Включи трупката и се обади на отлитащите екипажи: Браво, момчета, направихте го, както предвиждахме да го правим през 80-те години. /Учението се провеждаше някъде около 1970 г./
Всяка година на празника на авиацията – 16 октомври, целият ресторант „Тримонциум“ се запълваше с офицери и техните съпруги от пловдивския авиогарнизон. Генерал Симеонов обикаляше масите с микрофон в ръка и вдигаше наздравица с всеки от присъстващите. Когато се прибра на своята маса, към него се приближи известният със своите шеговити закачки летецът от Граф Игнатиево капитан Ерев. Генерал Симеонов познаваше неговия маниер и знаеше, че шегаджията идва да разговаря с него, а след това да го имитира, което правеше безупречно. Усмихвайки се, той попита: Другарю генерал, може ли да кажа и аз нещо по микрофона? Генерал Симеонов му отвърна: Ерев, разрешавам, но само две минути. В този момент съпругата на командира, типично като за жена, каза: Ерев, не слушай генерала. Говори, колкото искаш. Сега аз командвам. Разбира се, целият ресторант беше утихнал и всички с интерес очакваха комичната развръзка.
Бяха минали 5 години от службата ми в свързочния батальон, когато Министерството на отбраната разреши на офицерите, завършили висши учебни училища, да продължат образованието си във ВА „Г.С. Раковски“. Аз не се поколебах, защото виждах шанс да осъществя, макар и ненапълно, отколешната си мечта. Явих се в приемния ден на командира на Корпуса да поискам разрешение от него. Седнете, другарю старши лейтенант. Кажете сега какво Ви води при мен. Обясних, че съм започнал редовната военна служба като танкист в ШЗО, завършил съм висше свързочно училище, а сега имам желание да уча в авиационния щабен профил, като така смятам, че ще бъда по-полезен във войските. Одобрявам – беше отговорът. Кандидатствайте в авиационното класно. А след това ме попита: А Вие откъде сте? Изненадващо за него, отговорих, че съм роден в Шейново. Че коя е майка Ви? – попита развълнуван генералът. Разговорът продължи вече по земляшки, което видимо му харесваше.
За съжаление от свързочния отдел към щаба на ПВО И ВВС отговориха категорично да кандидатствам само свързочен профил. Аз отново се явих при генерал Симеонов, но той още от вратата ми каза: Знам за какво идвате, но сега не мога да Ви помогна. Завършете академията, а после ще решим какво да правим.
По това време по върховете на властта се провеждаше чистка. Генерал Симеонов беше незаслужено оклеветен и понижен в длъжност. От зам.-командващ на ПВО и ВВС беше понижен и върнат като командир на корпус. Беше в немилост и наистина не можеше да помогне.
Бързо минаха трите години и в едномесечния отпуск, който се полагаше след завършване на академията, отидох да навестя баба ми в Шейново. Разходих се и в корията, която беше оформена като парк със заведение, дансинг и жива музика, която в празничните дни се пълнеше с хора, а заведението изстудяваше бирата във водите на микроязовира. Спуснах се по язовирната стена и съзрях генерал Симеонов, който вече беше повишен в звание и в длъжност – командващ ПВО и ВВС. Беше по спортно облекло и с мотика в ръце, поливаше от вадата посадените от него вишневи дръвчета. Поздравих, както се полага, а той, след като ме позна, попита: Завършихте академията и къде желаете да служите сега? Обясних, че на съпругата ми предстои да учи в Художествената академия, където няма опция за задочно следване и ако е възможно, да служа някъде около София, а когато тя завърши, ще отида там, където ме изпратите. Съдбата на жената на офицера е съдбата на нейния съпруг. Вие ще служите в нашия елитен полк на летище Граф Игнатиево. Там ще се запознаете с тънкостите на авиацията, а след това ще видим. – Така ми отговори командващият и рязко смени темата. – Я вземи мотиката да ми помагаш. Засадил съм 17 дръвчета да цъфтят, да връзват, цяло село да бере и да ме споменава. Нямаше как да знаем, че само след година той щеше безвъзвратно да отлети към небесата, на които беше посветил живота си. Баба ти има ли петел? Хайде да ги сборим и да видим кой ще победи. И още: Баща ти нали беше от Ясеново? Там има много добри ловци. Обади им се да организираме лов на сърни.
След академията продължих да служа като НЩ на 19 обсрсто в летище Граф Игнатиево, където наистина в ежедневната динамика на авиополк, поддържащ висока бойна готовност, придобих опит, който тепърва щеше да ми бъде полезен в работата.
В един мъглив пролетен ден се обадиха от щаба на авиополка. Всички офицери от авиогарнизона и жените от женсъвета трябваше да се съберем в техническия стол за среща с генерал Симеонов. И когато стройната му осанка се появи на входа, последва команда „ Другари офицери.“ Високият гост огледа аудиторията и попита командира на авиополка: Леонидов, откога се свършиха кавалерите в този гарнизон? Момичета, минете на първия ред! Изчака жените да се настанят и тогава даде „Свободно“. Близо час и половина той говори за бъдещето на военната ни авиация. И накрая приключи: Сега заминавам за Москва, а след това в България ще дойде нов свръхзвуков самолет. Ще видите какъв звяр е! Ставаше въпрос за МиГ–23 в двата му варианта.
За съжаление тази среща се оказа последна. Научихме, че по време на лекция получава припадък и след наложителната операция в московска болница му предлагат да се възстанови в Сочи. Той обаче отказва и продължава лечението си в България във Военния балнеосанаториум – гр. Хисаря.
Беше месец май, в разгара на пролетта. Генерал Симеонов се обади по телефона от Хисаря на своя бивш адютант майор Васил Стоянов, с когото в момента бяхме в една канцелария и аз станах неволен свидетел на разговор, който цитирам дословно:
М-р Стоянов: Здраве желая, другарю генерал! Как сте? Как е здравето?
Ген. Симеонов: Добре съм, Стоянов, а как са жените по улиците на Пловдив? Разсъблякоха ли си вече?
М-р Стоянов: /шеговито/ Вие, оставете жените, а гледайте здравето, защото, като взема една пръчка и дойда в санаториума…
Ген. Симеонов: Стоянов, Стоянов, спрете! Изпратете една газка в село да ми докара кошница шейновски череши, че много ми се приядоха.
Нещо беше възбудило носталгията му по родния край. Дни след това прескочих до Шейново. Посрещна ме един разплакан съсед: Ти знаеш ли, че генералът е починал? После в Пловдив научих, че здравето на командващия рязко се влошава. Превозват го с вертолет до София, където издъхва на операционната маса. Така си отиде легендата на българската военна авиация, харизматичният генерал полковник Симеон Симеонов.
С автобус до София офицерите от щаба на Корпуса бяхме превозени, за да се поклоним пред тленните останки на незабравимия командващ. След като се завърнахме, аз застъпих дежурен по щаб и станах отново свидетел на безпрецедентно по своята същност високо признание. Дежурният телеграфист ми донесе телеграма, адресирана до командира на Корпуса, и изпратена от борда на прелитащ турски транспортен самолет, в който пътуваше командващият турските военновъздушни сили. Лаконичният текст гласеше: „Скърбя за загубата на летец №1 на България!“ По това време отношенията между НРБ и Република Турция бяха доста обтегнати.
Ето това си спомням от онова доста различно от сегашното време, когато по един или друг начин имах срещи с генерал Симеонов. Много по-късно ми се отдаде възможност да се докосна до друга информация, касаеща неизвестни моменти от биографията на генерала. При една командировка в София гостувах на познато семейство, където се запознах с внучката на загиналия при катастрофата в Шейново летец инструктор на курсиста Симеон Симеонов. Момичето ме представи на своята майка – дъщеря на загиналия, с която се разбрахме да посетим вдовицата на фелдфебел Краличев, която живееше в Карлово. Вече на преклонна възраст жената често се отклоняваше от темата на разговора, но дъщеря ѝ умело ѝ помагаше да възвръща паметта си. Говорихме за много неща, но две особено много ме впечатлиха. Госпожата спомена, че, когато съпругът ѝ заминавал в командировка, заръчвал, ако в дома им дойдат непознати и оставят нещо за него, да го приема, без да се интересува кои са и къде отиват. Вероятно е бил член на нелегална антифашистка организация. Особено впечатляваща беше информацията, свързана с генерал Симеонов. Когато той се излекува от травмата след катастрофата и завършва летателната школа, предлага на вдовицата на Краличев /очевидно от някакво угризение/ фиктивен брак, за да може да ѝ помага в отглеждането на трите ѝ деца. Това, разбира се, е високо хуманна постъпка, но той получава откъс с думите: Млади момко, Вие имате друг път в живота, а за мен това е съдба и аз ще понеса всичко, което тя ми поднася.
Преди да се разделим, жената ми показа последното писмо на съпруга си, което от многото препрочитания, беше пред разпадане. Повече не се видях с никого от това семейство, макар че имахме идеята да се срещнем и възстановим още моменти от миналото.
Това е всичко, което мога да споделя, и се надявам да съм полезен в благородното начинание за обогатяване паметта на поколенията за моя командир и земляк генерал полковник Симеон Симеонов.


Послеслов към спомените ми за генерал Симеонов

Спомените са като тръпка по миналото, която съпровожда всеки човек през целия му живот. Въпросът тук е: Вълнува ли се някой друг освен само този, който ги споделя? Легендата генерал Симеонов отдавна си отиде от нас, оставяйки опит и познания, натрупани по трънливия път на неговото извисяване. Ползват ли се те от неговите крилати наследници? Изкушавам се дори да попитам: „Знаят ли младите авиатори за него и прави ли се необходимото в това отношение?“ Защото ние, които сме имали привилегията да го познаваме, вече сме участници в обратното броене и от нас ще остане само написаното.
Когато беше командир на 10-и САК, в района на щаба се спортуваше. Имаше спортни полудни. Едни играеха футбол, други – волейбол, трети бягаха по алеите, жените играеха федербал, а той яздеше велосипед. Беше любител и на свободната борба и организираше турнири с участието на седемте авиогарнизона, подчинени на 10-и САК. Дори когато вече го нямаше, учредиха купа на негово име и турнирите продължаваха. Къде ли събира прах тази купа и дали някой се е сетил да я съхрани?
Преди известно време се разходих из неговото и моето Шейново. Микроязовирът отдавна е пресъхнал. Дъното, стената и преливникът са обрасли в бурени и храсталаци. Вишните, засадени от него, които поливахме заедно, ги няма. Само паметната плоча пред къщата още стои, но не видях някой да е оставил цветя, които в определени дни красят паметниците в знак на уважение към някой, който го е заслужил. Къщата, според съседите, е препродавана и отдавна не е малък музей, какъвто беше в онези, вече отхвърлени, като ретроградни, времена. Реката, ако изобщо има вода, е вкарана в кюнци, защото някой си хвърлял боклуците в нея. Можем да воюваме с природата, а не можем с нейните замърсители?!
Редуват се кметове, има читалище и други обществени институции, но няма кой да поддържа мястото, за което най-известният шейновец полагаше грижи да изглежда добре. „О, времена, о, нрави!“ – възкликвам и аз като древния мислител с надеждата, че в народната памет винаги тлеят въглени от миналото, които рано или късно ще се намери кой да разпали.