blitz.bg

На 21 януари 1968 г., след възникване на пожар на борда на стратегическия бомбардировач Б-52, екипажът аварийно напуска самолета в условния на полярна нощ над базата на ВВС на САЩ Туле в Гренландия и неуправляемата машина с четири термоядрени бомби се разбива близо до базата.Бомбардировачът изпълнява бойно патрулиране в рамките на операция „Хромов купол” с четири термоядрени бомби B28FI. При падането бомбите се разрушават и предизвикват радиоактивно зарязяване на местността. През март 2009 г. списание „Time” включва инцидентът в списъка на най-сериозните ядрени катастрофи.

Катастрофата става само 2 г. и 4 дни след инцидента над испанското село Паломарес, когато пак горящ Б-52 хвърля 4 термоядрени бомби в морето и на брега. Спомените са пресни и международният скандал е огромен.

Полетната задача

От 1961 г. Стратегическото командване на ВВС на САЩ провежда операция „Хромов купол” за постоянно бойно патрулиране във въздуха с термоядрено оръжие на борда, с готовност да се нанесат незабавно удари по територията на СССР.

От края на същата 1961 г. в рамките на „Хромов купол” е изпълнявана и задача под кодовото име „Хард Хед” за постоянно визуално наблюдение на радиолокационната станция в авиобазата Туле в Гренландия, представляваща ключов компонент от системата за ранно предупреждение за ракетно нападение BMEWS. Целта на „Хард Хед” е получаване на оперативна оценка на ситуацията при нарушаване на връзката със станцията, позволяваща да се определи дали това евентуално е резултат от атака от страна на СССР. След катастрофата в Паломарес операция „Хромов купол” е значително съкратена, а от 1967 г. единствено се изпълнява задачата по наблюдението на базата Туле.

Катастрофата

В ранното утро на 21 януари 1968 г. в 9:29 ч. (по Гринуич) от авиобазата Платсбург в щата Ню Йорк излита за поредно патрулиране по задачата „Хард Хед” бомбардировач B-52G с борден номер 58-0188 от състава на 528-а ескадрила на 380 бомбардировъчно крило на стратегическата авиация на САЩ. Командир на кораба е капитан Джон Хог. На борда, освен петимата щатни членове на екипажа, се намират сменният щурман (навигатор) капитан Крис Кьортис и резервният (трети) пилот майор Алфред д`Амарио.

Третият пилот при излитане заема мястото на щурмана-инструктор в кърмовата част на долната палуба. После разследването на инцидента се установява, че преди излитането д`Амарио поставя върху вентилационния отвор на системата за отопление под седалката три поролонови (дунапренови) възглавнички в калъфки, а скоро след излитането добавя още една.

По време на полета извършват дозареждане с гориво във въздуха. Около час след това командирът нарежда на втория пилот капитан Леонард Свитенко да се смени за почивка с майор д`Амарио. Тъй като в кабината е хладно, д`Амарио отваря клапана за горещ въздух от двигателния тракт в системата за отопление.

Поради техническа неизправност горещият въздух от турбината (600-700°С) при влизане в системата за отопление практически не се охлажда и скоро в кабината става много горещо. Поролоновите възглавнички под седалката се запалват. Замирисва на горяща синтетика.

Екипажът започва да търси източника на миризмата и щурманът, след като два пъти оглежда долната палуба, открива огнището на пожара. Опитите да загасят пламъците с помощта на двата пожарогасителя, не се увенчават с успех.

В 15:22 ч., когато самолетът се намира на 140 км от авиобазата Туле, капитан Хог предава сигнал за бедствие и иска аварийно кацане. В продължение на пет минути всички пожарогасители на борда са употребени, електроснабдяването е изключено, но кабината се изпълва с дим до такава степен, че пилотите не могат да различават показанията на приборите.

Командирът разбира, че няма да успее да приземи машината, и в 15:37 ч. дава команда на екипажа да се катапултира над Туле. Това правят шестима и се спасяват, макар и с различни травми. За втория пилот Свитенко обаче няма катапултна седалка и той се опитва да напусне самолета през долния люк, но смъртоносно си наранява главата.

Капитан Хог и д`Амарио се катапултират последни и се приземяват непосредствено на територията на базата. Те веднага уведомяват командването, че шестима са се катапултирали и че в самолета са останали водородните бомби.

Спасителите успяват да открият в полярната нощ оцелелите членове на екипажа. Най-продължително е търсен капитан Кьортис, който се катапултира първи и пада почти на 10 км от базата. Намерен е едва след 21 часа силно пострадал от преохлаждането (температурата на околния въздух е минус 31°), но оцелява, защото се е омотал в парашута.

Неуправляемият самолет продължава да лети малко в северно направление, след това завива обратно и след общо 2 мин. полет пада на леда в залива Северна звезда на около 11 км от пистата на базата. Ударът от падането и възпламененото гориво пробиват в леда отвор от с диаметър над 50 м и повечето отломки от самолета отиват на океанското дъно.

Ударът предизвиква детонацията на тротила в запалките на четирите бомби. Ядрен взрив не последва, но радиоактивни елементи и компоненти от бомбите (плутоний, уран, америций и тритий) са разпръснати на голяма площ. Концентрацията на плутоний достига 380 мг/ м?. Точното количество на плутония в бомбите и сега е секретно, но според съвременни оценки при взрива са разсеяни около 7,5 кг от него. Инцидентът е отнесен към категорията „Счупена стрела” (Broken Arrow), обозначаваща произшествие с ядрено оръжие, не създаващо заплаха за война.

Въздушното разузнаване е извършено практически веднага. То открива върху леда само шест двигателя, обшивка от тялото и малки радиоактивни отломки, разпръснати върху територия с дължина 5 км и ширина 1,6 км (3 на 1 миля). Части от бомбовия отсек са намерени на повече от 3 км северно преди мястото на падане на машината, което свидетелства за разпадането й още във въздуха.

Проектът „Крестед Айс”

Американските и датските служби незабавно започват работа по очистването и дезактивация на местността. Проектът официално получава малко странното кодово име „Крестед Айс” (Crested Ice, „качулат лед”). Целта на проекта е дейността да завършат до настъпването на пролетното топене на леда, за да предотвратят радиоактивното заразяване на океана.

За ръководител на операцията е назначен генералът от ВВС на САЩ Ричард Ханцигер. Неговото име носи лагерът с жилищни иглу, електростанция, свързочен възел и вертолетна площадка, създаден в непосредствена близост до мястото на падане на самолета, с цел да се осигури денонощна работа.

Операцията започва при екстремални метеорологични условия: полярна нощ, средна температура на въздуха около ?40°C (често падаща и до ?60°) и вятър до 40 м/сек (144 км/час). При тези условия хората работят, но уредите с електрически батерии не могат. Слънцето за първи път изгрява на 14 февруари.

Грейдерите остъргват от заразения сняг и лед слой с дебелина от 5 см, които са товарени в дървени контейнери, трактори ги издърпват до площадка за складиране на брега, след това съдържанието им се пресипва в стоманени цистерни и заминават за преработка в САЩ. Отначало американците искат да погребат контейнерите непосредствено до брега или да разтопят и дезактивират снега на място, като пуснат чистата вода в океана, но датчаните възразявят много остро.

Отломките от водородните бомби са изпратени за изследване в завода „Пантекс” в Тексас, останките на самолета заминават в Националната лаборатория в Оук Ридж (Тенеси), а цистерните за закопаване потъват в ядреното гробище Савана Рийвър в Южна Каролина.

Операцията приключва в края на лятото – на 13 септември 1968 г. и последната цистерна е натоварена на кораб за САЩ. Като цяло са събрани 6700 куб. м. заразен сняг и лед, както и голям брой контейнери с радиоактивни части от бомбардировача.

В края на проекта участват 700 американци и 1700 датчани, както и над 70 правителствени агенции на САЩ. Разходите се оценяват на тогавашни 9,4 млн. долара или на 58,8 млн. долара към 2010 г.

Търсене на бомбата

Важна задача на проекта „Крестед Айс” е откриване на четирите термоядрени бомби, компоненти или отломки от тях. През август 1968 г. е организирано търсене на остатъци от тях с помощта на обитаемия подводен апарат „Стар”. Операцията е засекретена под наименованието „изследване на океанското дъно в мястото на падането”.

През 1995 г. част от документите, свързани с катастрофата, са разсекретени и стават публично достояние. Това осветява инцидента в значителна степен.

В съответствие с отчета на датския Институт за международни отношения, публикуван през 2009 г., най-вероятната цел на подводното търсене е „урановата сърцевина на втората степен на една от бомбите”. Подводните работи са свързани с огромни трудности и са прекъснати без постигнат успех. Предполага се, че урановата сърцевина е някъде в камарата открити отломки на дъното на океана.

В резултат на търсенето на сушата и във водата са намерени един цял уранов модул от бомба и масата на тритий за още две бомби.

Последствия

След катастрофата над Туле операция „Хромов купол” окончателно е спряна, тъй като разходите и рисковете, свързани с нея, са преоценени като неприемливи. Веднага след катастрофата военният министър на САЩ Робърт Макнамара забранява полетите с ядрено оръжие на борда, наблюдателните полети без оръжие продължават до май с.г., когато изобщо са спрени. Междуконтиненталните балистични ракети с наземно и морско базиране стават основно средство на САЩ за осигуряване на ядрен паритет.

Инцидентът се случва само четири дни преди парламентарните избори в Дания и предизвиква небивала криза, тъй като полетите на американски бомбардировачи с ядрени бомби във въздушното пространство на Гренландия нарушават официално провъзгласения през 1957 г. безядрен статут на страната.

Непосредствено след инцидента премиерът Йенс Ото Краг и външният министър Ханс Табор правят остро изявление, като напомнят, че САЩ е осведомена за безядрения статут на тяхната страна. В отговор Държавният департамент възразява, че направеното изявление не съответства на взаимните договорености. След четиримесечни преговори е подписано ново съглашение за сътрудничество.

След катастрофата в Туле, при които тротилът разпилява радиоактивни материали, в САЩ са направени конструктивни изменения в термоядрените бомби с цел да се усили сигурността им при катастрофи. На свой ред Националната лаборатория в Лос Аламос разработва нов вид нискочувствително към удари взривно вещество за иницииране на урановия заряд.