Ирак или 10 години отчаяние

Pan.bg 25 мар 2013 | 20:53 views (2779) commentaries(0)
img e-vestnik.bg

Ахмад Саадауи*, в. Ню Йорк таймс

Иракска мъдрост гласи, че онзи, за когото днешният ден е също като следващия, има нерадостна съдба. През 90-те години на миналия век , когато бях 20-годишен, тази поговорка често се споменаваше. В онези времена на застой изглеждаше, че никога нищо не се променя, до такава степен, че сега едва успявам да различа 1997 от 1998 г.

Краят на тези дни настъпи на днешната дата преди 10 години, когато силите на САЩ нахлуха в Ирак. Противоречията, потулвани при Саддам Хюсеин, се проявиха с гръм и трясък. В този процес мнозина преживяха тежки сътресения. Нищо чудно, че десетилетие по-късно има хора, които копнеят за 90-те.

Опитвам да си спомня значими събития от последното десетилетие и се сещам веднага за едно: 80-ият рожден ден на кралица Елизабет . През 2006 г. шефът ми в бюрото на BBC в Ирак, където работех като репортер, ме прати в Зелената зона, за да присъствам на празненството в Британското посолство. Вървейки по ул.”Саадун”, чух от високоговорител, закрепен на покрива на такси, че са станали серия експлозии на коли бомби из целия град.

Молитвата за мъртвите и ранените бе станала рутинна. Това се случваше всеки ден: самоделни бомби, убийства, пожари от бомбите на радикалните екстремисти. Мнозина американци си мислеха, че са освободили Багдад от страха още преди три години; вместо това те отвориха врати, през които нахлу истински ад от небивали ужаси.

image

В залата за специални събития имаше климатици и беше прохладно, някой свиреше на пиано. Сервитьори обикаляха сред гостите - от президента Джалал Талабани до членове на новия сунитски, шиитски и кюрдски политически елит - и им предлагаха подноси с дребни хапки. Сцената нямаше нищо общо със случващото се на неколкостотин метра, където въпреки хаоса и липсата на сигурност хората се събираха на организирани протести и настояваха да получат основни услуги и електричество. Вътре в посолството политиците вдигаха чаши за здравето на кралицата.

Един оператор ми разказа подобна история. През 2005 г. снимал влиятелен иракчанин, някогашен съветник на американците при подготовката преди инвазията, когато на телевизионния екран се появила новина за трагедия на моста Аимма, разделящ квартала на сунитите на единия бряг на р.Тигър от квартала на шиитите - на другия. Слух за самоубийствен атентат предизвикал паника сред поклонниците, минаващи по моста - близо хиляда души били премазани или се удавили в реката. Съветникът тъкмо вдигал чаша кафе към устните си, когато видял новината. Ръката му спряла за миг и той казал “Горките хора!” И отпил от кафето.

Мисълта, която ми хрумна тогава, и която не ме напуска и до ден днешен, е, че новият политически елит не го е грижа какво се случва с хората. Той инвестира в хората, но не е свързан с тях по какъвто и да е съществен начин. Елитът винаги има план Б, докато хората нямат варианти за бягство.

Съветникът, както мнозина други видни иракчани, по-късно се премести в Щатите. Американците дадоха тази възможност дори на обвинените в корупция. В резултат на това иракчаните очакват повечето политици да прекарат времето, докато са на власт в подсигуряване на престижни назначения и корупционни сделки, за да съберат достатъчно пари за удобно оттегляне някъде извън Ирак.

Не е изненадващо, че иракчаните напускат страната, предвид бездната, разделяща очакванията за промяна, която окупацията трябваше да доведе и реалността 10 години по-късно. Най-жестоките кръвопролития от 2006 г. и 2007 г., когато Ал Каида нападаше цивилни шиити, а шиитските милиции отвръщаха на удара, отмина. Но насилието продължава да напомня за некомпетентността на иракските органи на реда и немощта на разузнавателните служби.

Напоследък религиозните вражди се изостриха заради събитията в Сирия. Засилват се и опасенията от конфронтация между централното правителство, контролирано от коалицията на министър-председателя Нури ал Малики, и вдъхновените от Арабската пролет сунити. Само на 18 март, в навечерието на годишнината от окупацията, експлодираха близо дузина бомби в предимно шиитски квартали във или близо до Багдад и причиниха смъртта на около 60 души.

През тези години иракският елит не успя да изгради политическа система, способна да устои на религиозните различия и да ги уреди в демократични рамки. Елитът не успя да укрепи държавата и нейните институции срещу ширещата се корупция, която се превърна в иракски специалитет.

През последното десетилетие съм стиснал ръцете на твърде много хора за последен път. Мнозина напуснаха страната. Други, като моя приятел поета Ахмад Адам, бяха убити. Често ме питат защо не си тръгвам и аз. Нямам прост отговор. Със сигурност не се радвах, че съм свидетел на случващото се, страдах, като мнозина други, от всекидневните вражди и проявите на насилие. Най-страшното бе да гледам със собствените си очи постепенното унищожение на надеждата и нахлуването на отчаянието. Но съм убеден, че ако остана тук, мога да направя нещо за себе си и за страната си. Въпреки всичко вярвам, че това е възможно.

Сега пиша това благодарение на електричеството от квартален генератор, който работи осем часа дневно. В Ирак няма надеждно електрозахранване от 1991 г., когато американски самолети бомбардираха нашите електроцентрали.

Повечето хора приписват вината за провалите на нашия “Нов Ирак” на американците - те го наложиха, те създадоха правилата. Но малцина са наясно какво постигат с това обвинение. Напоследък се появиха много въпроси във Facebook и Twitter за смисъла на събитията през последното десетилетие. Като: “Защо САЩ не подкрепиха светските нагласи в гражданското общество, за да се преборят с възхода на фундаментализма? Защо американците станаха съучастници в корупцията и загубиха бързо легитимността си в очите на иракчаните? Какво спечелиха САЩ, след като похарчиха над 2 трилиона долара за тази война? Ако всичко това беше заради петрола, защо тогава Китай като че ли ще има по-голяма изгода от разработването на богатите иракски нефтени находища? Наистина ли американските войски, които се изтеглиха през декември 2011 г., изтръгнаха Ирак от хватката на Саддам само, за да го връчат на Иран?”

Преди всичко защо за Ирак времето забави своя ход толкова скоро след първоначалния силен подем? Защо сме отново в застой, този път на политическа сцена, доминирана от шепа фундаменталистки партии, които не са никак благодарни за това, което Америка направиха за тях?

Внезапно токът спира и всичко наоколо угасва, освен потокът от безкрайни въпроси.

БТА

*Статията е публикувана за първи път на 19 март 2013 г. във в. Ню Йорк таймс. Ахмад Саадауи е писател, чиято работа е включена в сборника “Бейрут 39: Нови писания от арабския свят”.
loading...

Други публикации


Напиши коментар

Коментари: 0

Социални мрежи

Вход

Запомни ме на това устройство

Регистрирай се Забравена парола

Последни

НАЙ-ЧЕТЕНИ НАЙ-КОМЕНТИРАНИ

Морски архиви

Прочети още

Броячка