в.ТРУД

Да се тълкува днес Украйна, да се изчислява случаят “Крим” и да се правят прогнози за окаяната перспектива на доскоро бодрото “Източно партньорство” - има ли по-неблагодарно упражнение? Затрудненията произтичат не от липсата на факти, а от изобилието им. Не от географската дистанцираност на конфликтните точки, а от разположението им под носа ни. И не от оскъдицата на познавачи, а от тяхната многочисленост, включваща при това и автори, закърмени с кримско мляко и изхранени с украински хляб.

По-комфортно се чувстват най-вероятно онези коментатори, които предпазливо се самоограничават с разсъждения в рамките на т.нар. междинни изводи (С. Ястржембски, в. “Труд”, 13 Март т.г.).

Но и междинните изводи не изглеждат достатъчно фиксирани. Те отразяват резултати, всеки от които може да отключи нова динамика, и то не в най-очакваната посока.

Например. Почти всички твърдим, че Западът (кой по точно - ЕС, САЩ?) е направил стратегическа грешка, но не сме единодушни кога се заражда погрешният западен подход, какви са фазите му, кои конкретни групи и личности стоят зад кулминацията. Светкавичният аргумент на привържениците на “грешката на Запада” е, че признаването на новата власт в Киев катализира събитията в Крим. Властта в Киев не е, разбира се, за чудо и приказ. И признаването не променя по принцип нейния профил нито за зло, нито за добро. А непризнаването? При изчезнал Янукович, неизчерпан потенциал за мащабен метеж и подстрекатели от различен калибър, нямаше ли да възникне оня вакуум, който за Кремъл щеше да има смисъла на покана не в Крим, а направо в Киев, или поне в Харков.

Вълненията около междинните изводи обаче никак не са излишни. Зад всеки от тях може да се открие друг, отдавнашен дискретно формулиран извод за една или друга тенденция, правен професионално и за дълъг период в Москва, Вашингтон, Брюксел. За никого не е било трудно да констатира, че

в Крим руското
е в изобилие

а украинското е формално, ситуационно. Знаем и рождената година на “ситуацията” - 1954, както и формалния баща - Н. Х. Хрушчов. Или кой не е бил наясно, че за да доминира Черноморско-Кавказкия регион, на Русия е крайно необходим Крим с военните бази и неоспоримата руска национално-културна и военно-историческа характеристика на полуострова. Не за такива изводи става дума.
Оказа се, че в навечерието на драматичната фаза липсва или никога не е бил огласяван извод - прогноза за най-естествената, предопределената, единствено възможната руска реакция - радикална намеса при удобно сервиран изчерпателен повод. Съмнително е дали някой се е занимавал сериозно и с дефинирането на “изчерпателен повод”, при това съобразявайки се с руските постсъветски рефлекси. Никога не е била огласявана хипотеза, при която не може да се очаква друго, освен руската държавна и военна машина да припали и тръгне фронтално. Вижте колко ясен е Путин: “поправихме историческа несправедливост”, казва той. Защо ли преди кризата малцина са допускали, че такава идея владее управляващите политически умове в Москва. Тези думи на Путин трябваше да се очакват, дълго преди да ги произнесе на глас.

Ето тук Западът, при цялата условност на това обобщение постъпи не безотговорно, според думите на президента Путин, а по-скоро глупаво, неекспертно, наивно. Безотговорността създава остра авантюрна ситуация, инцидент - прелюдия към тежка конфронтация или формен въоръжен сблъсък.

На запад от Русия имаше играчи, заредени с подстрекателски плам, това е безспорно. Някои работеха с намеци, други - с непремерени обещания. Възможно е това поведение да е стимулирало групи радикали, националисти и неонацисти. Такава “безотговорност” подлежи на критика и ответна реакция, ако бъде доказана. Но тя не е в основата на деформираната дилема “или - или”, която постави официален Киев под пресата на избора между споразумение за асоцииране с ЕС и руското евразийско споразумение. Никога досега “безотговорни” действия на отделни фактори в Европа след края на Студената война не са създавали повод да се заговори толкова категорично за… нова Студена война. Затова и твърдението за безотговорност на Европа е доста преувеличено.

Но в какъв смисъл

Западът постъпи
глупаво

Грузинският урок от 2008 г. (поучителен с откъсването на Абхазия и Южна Осетия от Грузия), конфликтът между Армения и Азербайджан, произвел огромен и траен бонус за Русия и класиката “Приднестровие”, равностойна на миниране на молдовската европейска цел чрез поддържане на вътрешно териториален спор - всичко това трябваше да се чете не както се четат отделни епизоди, а както внимателно се следи сериал.

Нещо повече, спестявайки си усилието внимателно да проследят руския сериал, в ЕС решиха, че всякаква оптика спрямо реалностите в Русия и нейните съкровени политически намерения е приложима. Отново пример. Украинското измерение на “Източното партньорство” в прословутия доклад на К. Билд и Р. Сикорски, преди няколко месеца, беше обилно илюстрирано с факти от… мъчителното битие на Юлия Тимошенко, хвалби за договорки с тогавашната власт в Киев как ще бъде изпратена на лечение в Германия Юлия Тимошенко и апели към цялата европейска среда за ангажименти към… Юлия Тимошенко. Стана ясно, че Юлия Тимошенко е легнала на сърцето на двамата докладчици, и че същинските точки от дневния ред на украинската европейска интеграция за тях изглеждат семпла функция на отношението към Юлия Тимошенко. Това

не е анекдот
със задна дата

Неколцината представители на Централна и Южна Европа се споглеждахме озадачено при представянето на този доклад и в следващите минути чрез изказвания и уточняващи въпроси опитвахме да върнем дискусията върху необходимата логична основа. И досега е загадка как някога е било преценено, че комбинацията от скандинавски манталитет и субективната полска исторически детерминирана гледна точка може да произведе вярно познание за украинско-руския феномен. Не съм учуден, че от началото на кризата Билд и Сикорски общо взето мълчат.
Източното тесто (из)бухна, като Западът не разбра кога е втасало. Днес е трудно да се каже кой какъв хляб ще изпече в украинската фурна. Отвъд факта на все пак подписаното Споразумение за асоцииране на Украйна стърчат грозните факти на окървавените сблъсъци, на териториално и психологически травмираната украинска държавност, на един силов геополитически дизайн, който сериозно разклати международния правен ред.

Откъм Русия се чува скърцане на молив по картата. Епичният Перекоп ще бъде украсен с нова граница. В Киев тракат на сметало - изчисляват колко ще им донесе евентуална национализация на руска собственост. Щурмовакът Ярош с поведение на трениран агент (чий ли?) се готви да взривява газопроводите към Европа.
Много тъжни, много “източни”, много нерадостни занимания. По-голямата част от тях се дължат на отказ от предимствата на устойчивия диалог, от философията на “меката сила” и от изкуството да се търси приемлив баланс между интереси, реалности и амбиции, което уж беше овладяно и на Изток, и на Запад.