Изборите на нашето недоволство. Когато всички крещят – ти трябва да мълчиш.Мълчаливо трябва да кажем, че това бяха избори, от които никой няма да е доволен. От победилите няма да сме доволни, от падналите няма да сме доволни, дори от липсата на националистите няма да сме доволни. Особено недоволни няма да сме от новия балансьор. А пък сме ужасно недоволни, че старите десни вкараха цял човек.
Ние така се научихме – става, каквото става – айде всички на недоволството. Господ да слезе на земята – всички ще сме недоволни, защото ни е събудил. Или не е добре облечен.
Пиша тия редове, за да питам – българите са недоволни и не гласуваха. Турците и циганите, обаче, гласуваха най-чинно и дисциплинирано. Те доволни ли са? В друга държава ли живеят или невидимо благоденстват в съседния двор?
Аз не гласувах с ясното съзнание, че не мога да избирам между нещо като десен шериат и лява светска диктатура. Стари комунисти и ченгета-лайт. Но днес се замислям – някой у нас живее добре, знае какво иска и гласува, така щото да се изравни даже с комунистите. Пак ще ви посоча парадокса – българите, дори старите комунисти, не пожелаха да гласуват, но турците и циганите го направиха. Защо?
Защото се мразим. През последните години политиците съсипаха мозъка на тази нация. Недоволството и омразата са общият гювеч, в който ни се даде да живеем. Гювечът на омразата и непродуктивния разговор, на псувнята и нарисувания кур на бюлетината, под който пише „за всички“.
Подивя народът. Разсъхна се нацията. Вече всеки, който иска да работим заедно за някаква цел, ще изглежда смешен, жалък и излишен. Всяка алтернатива ще ни се струва платена, задкулисна, неистинска, проклета. Живеем на принципа, че всичко е счупено и всичко е купено.
А журналистиката – леле, майка – това вече е професия, в която трябва да гониш някого по стълбите и да го псуваш. Наказателни отряди с микрофони. Така се почва. Ремонтирайте стадионите, за да има къде да се раздава справедливост.

В тази ситуация най-страшната новина е: никой няма да ви свърши работа. Никой. Ще правим един и същи репортажи. Доживот. Аз си правя един репортаж вече двадесет години – репортажът е от село Мечка – там циганите се женят и не знаят, че има избори, а една бабичка подпира вратата си с тръба опипом. При последния обир в къщата й бабичката е ослепяла с едното око. Е, мама му да еба – това ли ще правя цял живот? Точно този репортаж???

Бяс. Приличаме на хора, които са болни от политически бяс. И всеки, който вика „успокойте се малко…“, ще бъде ухапан пръв.

Затова, когато всички крещят – ти трябва да си мълчиш. Историята се пише, не се говори.

Мартин Карбовски - afera.bg