След 1945 г. Никола Гешев е живял в Москва!

Pan.bg 16 юни 2014 | 10:04 views (10426) commentaries(0)
img Анна Заимова: Никола Гешев е живял в Москва!
Моят баща е бил поканен да се срещне с него, но е отказал
БЛИЦ

- Людмила Живкова беше голяма приятелка с личния астролог на Индира Ганди и съм убедена, че е знаела какво ще се случи с нея - Духът на шпионина Иван-Асен Георгиев ми каза истинското си име, което е било пазено в строга тайна Анна Заимова е родена в София. Дъщеря е на ген. Стоян Заимов, дипломат и офицер от разузнаването, син на разстреляния като съветски шпионин царски генерал Владимир Заимов, и правнучка на възрожденския поборник и обществен деец Стоян Заимов. Неин първи братовчед е бившият шеф на валутния борд за България Мартин Заимов. Завършила е Художествената академия, живяла е със семейството си в Индия и Судан, имала е бавачка – китайка. Омъжена е за известния журналист международник и дългогодишен кадър на БНТ Николай Конакчиев. Имат две деца – син Николай и дъщеря Виктория.
image

Анна Заимова е била кореспондент на в. „Век 21” от Прага, завеждала е отдел „Изкуство” във ВТО „Хемус”, а в момента е председател на синдиката на охранителите в КТ „Подкрепа”.

- Анна, ти обикновено не даваш интервюта, но се съгласи да разговаряш с нас за събитията в Украйна, за миналото и настоящето на вашата фамилия. Малко хора в България знаят, че твоята прабаба Клавдия Корсак е от Лвов. Ти следиш непрекъснато ставащото в Украйна, твоята „прародина”, и се вълнуваш – родово, исторически и, разбира се, политически, от съдбата на тази страна. Всички Заимови ли са сплотени около тази проблематика?

- Аз имам брат Бранимир Заимов, който в момента е посланик на България в Дъблин, Ирландия. Имам двама братовчеди – Мартин и Михаил, които са деца на моята леля Клавдия Заимова. За съжаление много малко роднини имаме, тъй като моят дядо Владимир Заимов е имал само две деца - баща ми Стоян и леля ми Клавдия. Моят прадядо Стоян Заимов също е сам, защото е бил син на един богат търговец от Чирпан, който на връщане от Истанбул е ограбен и убит, и оставя невръстния си син и младата си булка. Затова моят прадядо е бил кръстен на баща си. По-късно майка му се омъжила, Стоян Заимов е отгледан от втория си баща, който много го е обичал, и смятам, че тази обич е била взаимна, имал е други природени братя и сестри, но те вече са с друга фамилия – Крачунови. Така че от рода Заимови остава само той. Винаги съм съжалявала, че имаме малко роднини. Винаги.

- Но пък количеството е рефлектирало в качество. А какво знаеш за полско-украинската линия в твоето родословие?
- За съжаление знам много малко за моята прабаба Клавдия Корсак, която е родена в Лвив, Лвув или Лвов, както решим. В тази част на Украйна, която е била ту полска, ту руска, а сега е изцяло украинска. Винаги съм имала някакво кръвно влечение, някакъв сантимент към тези места и може би с годините човек си търси повече корените. На младини сякаш не се усещаме толкова. Като започнаха събитията на Майдана, аз постоянно ги следях. Не знам къде са били моите роднини, те са дворянски род, военни, казвали са ми, че след болшевишката революция един племенник на прабаба ми е успял да избяга в Краков, после е идвал в България, канил я е да отиде да ги види, но тя вече е била на години... Не знам дали ще видя всички мои роднини от страна на прабаба ми Клавдия, но всички в Украйна са мои роднини. Някакси може би защото нямам конкретен човек, се вълнувах за всички, и бях убедена, че моите роднини и близки са на Майдана. Когато загиваха, когато се биеха, все едно, че биеха мен. Моето сърце беше на този Майдан.

И се чувствах, повярвай ми, украинка!

- Пречи ли ти демонизирането на твоя дядо – ген. Владимир Заимов?
- Нека всеки, който малко разбира от славянство, да каже коя майка полякиня, украинка как ще си възпита сина! Моят дядо е говорил за славянството, което не е комунизъм, и е оставил предсмъртно писмо на роднините, което никога не е публикувано. В него казва: „Аз преди всичко съм царски генерал и българин”, и отрича всичко. В последните си земни мигове едва ли би лъгал най-близките си хора. Така че едно е славянство, друго е някаква шпионска дейност.

А баба ми Анна, лека й пръст, на която съм кръстена, казваше: „Така и не доживях след толкова време да почука някой на вратата, да дойде да звънне и да каже: „Аз работех с него!”. Така и не доживях!”.

Не разбирам, щом моят дядо е бил толкова голям шпионин, защо, когато се е сменила властта в България, никой не е дошъл да каже: „Здравейте, ние работехме с него!” Така и не разбрах какво е правил. Разбира се, аз не познавам дядо си, но никой от моите роднини не вярва в тази теория.

Сега моят братовчед Михаил е започнал едно дело, което леля ми Клавдия не можа да го свърши. Тя работеше много над всякакви документи, търсеше, вадеше, искаше да напише за баща си... Но почина и не можа да довърши замисъла си. Затова пък моят братовчед Михаил е събрал много документи и заедно с добри професионалисти – историци, иска да издаде една книга, и то въз основа не толкова на разкази, а предимно на фактологична основа. Едва ли ще бъде бестселър, но Михаил е подбрал много документи, които никога не са били публикувани, и нека хората сами да си направят преценката кой какво е правил.

- Когато твоят дядо е бил в болница...
- ... но не се е разболял, а е направил опит за самоубийство...

- ... благодаря за уточнението, не ми беше известно, ти каза, че неговата стая била на партера, с отворени врати и прозорци, а пък самата болница се е намирала в центъра на София, и никой не е дошъл да го „открадне”, тоест – да го спаси. Нямам доказателства, но подозирам, че дядо ти може да е станал жертва на Москва, на тогавашните й тайни служби, които са обичали заблудата, и са решили да го унищожат с чужди ръце, а да прикрият истинската си агентура в България... Замисляли ли си се над такава хипотеза?
- Дядо ми се опитва да се самоубие. Спасяват го и тогава баба ми, всичките пари, които е имала, всички бижута, дори венчалната си халка, е продала и е дала сумата на лекарите, за да може да го сложат на партера на отворен прозорец и някой, тя не знае обаче кой, но след като е работил, би трябвало да има такъв човек, да дойде да го открадне, да го изведе или нещо да му помогне... Но понеже никой не е дошъл, дядо ми получава бронхопневмония, а трябва да се подготви за съда... И лекарите казали на баба ми Анна: „Всичко направихме, но...”

- ... никой не дойде да го открадне! И да го заведе в Москва примерно.
- Да! /смях/. Имало е много интелигентни хора, които са били т.нар. антифашисти. Било е коалиция от хора, които са се борили срещу една тоталитарна система. Кои са били привърженици на англичаните, кои – на французите, може да е имало и на американците...
От баща ми знам, че дядо ми е бил голям тактик и от самото начало е казвал, че тази война е загубена. Просто е виждал, че България върви към загуба.

- Тайната история на строежа на Паметника на Съветската армия в София, за която си ми споменавала, също се предава от човек на човек във вашето семейство...
- Този паметник, честно казано, не седи добре. От гледна точка на изкуството, а аз съм изкуствовед, нещо не е както трябва. Той е построен именно защото в един момент не са искали да полагат венци пред паметника на руския цар и са решили да направят един такъв паметник. По това време е имало великолепни български художници, но интелигенцията е била подлагана на гонения, на лагери, и на някои от тях са им казали: „Или в лагер, или ще правите паметници!”

- Безплатно?
- Честно казано, не съм виждала фактури. Той затова е измъчен този паметник. Разкошни български художници са работили като колектив, но когато твориш нещо, трябва да го обичаш. Между другото прадядо ми Стоян, който също е бил една много интересна личност, освен че е бил апостол на Враца, след Освобождението е бил един от първите директори на Народната библиотека. И в един момент са го избрали за министър на мястото на Иван Шишманов. Когато отидох да си приравнявам моята диплома, ми отвориха една голяма книга, в която са писали всички министри, и аз видях какво е написал моят прадядо. „Аз Стоян Заимов, поемам поста министър на просвещението от професор Иван Шишманов, да кажем, в 10 часа и 11 минути, и в 11 часа и 5 минути, явно е имало някакви технологични неща да се извършат, се отказвам, защото Стоян Заимов на посрано кресло не сяда”. Подпис.

По-късно Фердинанд го приема и подарява един прекрасен сребърен часовник на първия българин, отказал се от власт. Направил го е директор на всички музеи на България и тогава са построили храм-паметника на връх Шипка, паметника на царя освободител и много други паметници, посветени на освободителната война...

- А каква роднина ви се пада Жени Заимова, поетесата, която дълги години е живяла в емиграция и почина в САЩ?
- Тя е била първата жена на моя баща Стоян Заимов. С нея са имали син Владимир, който за съжаление почина много млад. Били са в Италия, но баща ми са го привикали, той е бил царски офицер и военно аташе в Италия, знаел е, че ще го арестуват и няма да се върне. Затова Жени с брат ми е останала в Италия.

Тя е била изключително ерудиран човек, много е пеела, добре е рисувала, писала е стихове... Но остава съвсем сама в чужда страна и тогава баба ми успява да я убеди, че на това дете ще му бъде много трудно и отива да го вземе. Жени остава в Италия и има един много труден и тежък живот.

Аз не знаех, че Владимир ми е полубрат и много го обичах. Той беше изключително талантлив математик, един от първите шефове на конструкторското бюро и се надяваше един ден да правят български компютри, но за съжаление през 1972 г. , на 20 и няколко години, почина. Работейки над един много голям проект на СИВ, както той ми обясняваше - все едно на „машина с мозък”, заминава на командировка в Харков и там е паднал самолетът.

- За твоя баща, който е бил посланик в Индия и Судан, ти си запазила много интересни спомени. И един от тях е свързан с... Никола Гешев. - И с Людмила Живкова. Познавах я, тя се гордееше, може би повече отколкото трябва, че е българка, навсякъде тръбеше за България и може би именно тази нейна гордост доведе до нейната гибел. Аз няма да повярвам, че това беше нещастен случай.

Докато баща ми беше посланик в Индия, тя няколко пъти е идвала и неофициално. Много се занимаваше с йога, с индийска култура, много се интересуваше от астрология, беше много добра приятелка с личния астролог на Индира Ганди... Той беше възрастен човек, в Индия са може би най-добрите астролози на света, които всичко знаят, и аз съм убедена, че тя е знаела какво ще се случи с нея.

- Да се върнем към „суперполицая” Никола Гешев. Много ме впечатли, вече постфактум, че малко преди у нас да излезе последната книга, претендираща да разкрие цялата истина за легендарния шеф на Обществена безопасност преди 9 септември 1944 г., ти спонтанно ми довери, че баща ти е бил... поканен да се срещне с Гешев!
- Баща ми беше обещал да напише книга, но така и не успя да го направи. Имаше страхотна памет, дори смяташе да ми диктува, един-два пъти сядахме и почвахме, но... След 9 септември 1944 г. той беше шеф на военното контраразузнаване на България и през него са минали страшно много документи. Той разчиташе обаче на паметта си, а не на тях, защото според него „документи страшно много се крадат”.

Навремето баща ми написа книгата „Бележникът Сампа” в съавторство с един негов приятел – Антон Антонов – Тонич. Това е книга за Гешев. От баща ми знам, че Гешев е бил изключително ерудиран човек, много умен, много предвидлив, смяташе, че той е избягал, отнесъл е със себе си всичко, което му е трябвало... Баща ми имаше някакви сведения, дори един път се смя и каза, че са му предлагали, ако иска, да се види с Гешев в Москва... Той е летял за Делхи с прекачване в Москва. Не мога да кажа обаче кой му е предлагал. Гешев е живял в Русия, вече е бил много възрастен, дори е казал, че и на него ще му бъде интересно да види баща ми, но той е преценил, че няма смисъл, че никак не е безопасно да се срещат по това време и да знае каквото и да е, затова е отклонил поканата.

- Мен ме изненадва обаче това, че Гешев е избягал в Русия. Защо точно там? А не на Запад, да речем? Освен ако не е бил отвлечен...
- Защото е преценил, че там ще му е най-добре. Според баща ми той действително е отишъл в Турция, в никакъв случай не е бил сладкар в Александрия, не е бил в никакъв случай толкова изпаднал...

- И все пак – как е пристигнал в Русия?
- Ако си толкова умен, ще направиш така, че никой да не разбере /смях/.

- Но преди това е бил в Турция?
- Да, цялата книга на баща ми и Тонич е построена върху това. Имало е труп на човек, който не е могъл да бъде идентифициран, всички вярвали, че това е Гешев, но баща ми е бил убеден, че не е той.

- Баща ти е познавал лично Никола Гешев?
- Не само че го е познавал, но е бил изпратен на мястото на катастрофата и беше категоричен, че Гешев е избягал.

След промените аз отидох да взема досието на баща ми. Беше много интересно. Фактически баща ми и неговият отдел са попаднали на много документи за немската агентура в България, почнали са да ги сортират, много хора са искали да ги разглеждат, звънели са им от милицията... В един момент получават писмо от Мирчо Спасов, в което той обяснява, че е бил шеф на групата, която е отишла да арестува военното разузнаване, но други са отговаряли за камиона, изнесъл документите, и оттам нататък продължава една преписка, че тези документи след това са изчезнали. Тогава се разформирова цялото военно разузнаване – Лекарски, Владимир Стойчев, започва един процес срещу царските офицери... Когато дядо ми е бил арестуван, на баща ми не се е случило нищо. Не е бил нито в затвор, нито е пострадал, докато след Девети близо година е лежал в затвора и са го разпитвали най-вече за тези документи. Баща ми каза, че са били огромно количество, щом са ги взимали с камион. Разделили са ги по папки в неговия отдел, но той не е успял да дочете своите. Никога не ми е казвал какво точно е прочел, беше решил да го напише, но в крайна сметка не успя.

Обвинявали са го, че във външното разузнаване е включвал царски офицери, но той е твърдял, че са нужни специалисти, които знаят поне два-три чужди езика, които имат маниери, имат стил... Тези хора са били бити, мъчени в милицията, вероятно да кажат какво са прочели и какво са видели. Много тежко е било. В крайна сметка може би тези неща трябва да се публикуват, защото, както се вижда от протоколите, нито един от тях не е издал нищо, никой никого не е натопил, никой на никого не е подлял вода, не е направил мръсно... Били са водени от офицерската си чест.

- Ти си живяла години наред в Индия и си запозната с източната мистика, но историята с духа на екзекутирания в края на 60-те години като американски шпионин български дипломат Иван-Асен Георгиев надминава и най-богатото въображение!
- Тогава бях студентка в Художествената академия и с мои приятели решихме да викаме духове. Всичко беше много тайно. Правехме някакви спиритични сеанси на различни места – в ателиета, по домовете... И в един момент, както ги питаме за различни младежки глупости – кой ще се ожени за гаджето, кой ще стане голям художник, идваше един дух, който почваше да псува и ругае, и то най-вече – хората от властта. Изригваше страшни проклятия и ужаси за тогавашното ръководство на партията и държавата. Всички присъстващи бяхме в ужас, че някой ще ни издаде и ще ни арестуват. Не можехме обаче да го изгоним. Появява се и не иска да си отиде. Един ден го питахме защо ни говори тези неща. И той каза: „Аз съм Иван-Асен, шпионинът...” Попитахме го с какво можем да му помогнем. Тогава той се обърна към мен и каза: „Ани, кажи на баща си какво говоря”. И аз се втрещих, защото бях единствената Ани в компанията.

На другата сутрин издебнах баща ми след закуска, защото майка ми изобщо не понася тези неща, и му разказах всичко. Баща ми започна да се смее: „Глупости, вика, не ги правете тези неща... И ако той е наистина шпионинът, за когото се представя, попитайте го какво е истинското му име”. И тръгна на работа.

На следващия сеанс, когато той пак се появи изневиделица, разваляйки задушевната сбирка, аз се сетих какво е поръчал баща ми и му казах: „Ако наистина ти си този, който говори тези гадни неща, кажи си името!” И той си изписа трите имена.

- Които не бяха Иван-Асен Георгиев?
- Не. Не мога да си спомня точно, но едното беше Христов. След това дадох листа на баща ми, той попита: „Какво е това?”, и аз обясних, че това е името на този шпионин. Баща ми просто пребледня. Каза, че много малко хора в България знаят истинското име на този човек и това действително е той. Каза ми: „Моля те, никога повече не викай никакви духове!” Аз толкова се уплаших, че ние действително сме извикали някой от дълбините, че реших да бягам от такива неща.


Едно интервю на Добринка КОРЧЕВА

Други публикации


Напиши коментар

Коментари: 0

Социални мрежи

Вход

Запомни ме на това устройство

Регистрирай се Забравена парола

Последни

НАЙ-ЧЕТЕНИ НАЙ-КОМЕНТИРАНИ

Морски архиви

Прочети още

Броячка