pressadaily.bg


Операта подари роял на 170 години и пет тира с книги на войниците в Смолян; на снимката - парад в края на 60-те години на миналия век в Смолян

Полковникът от запаса Борис Раков е роден на 4 май 1944 г. в пловдивското село Йоаким Груево. Завършва висшето артилерийско училище в Шумен със специалност „зенитна артилерия и радиолокации“ и Военната академия. Служи дълги години в армията, а след това и в Организацията за съдействие на отбраната (ОСО). Майстор на спорта по самбо и борба. Председател на областния и на общинския съвет на Съюза на офицерите и сержантите от запаса и резерва (СОСЗР) в Смолян. За 70-ия му юбилей министърът на отбраната Ангел Найденов го отличи с грамота, а председателят на Съюза на офицерите и сержантите от запаса го удостои с медал „100 години от обявяването на независимостта на България“. Руск­ият посланик у нас Юрий Исаков го зарадва с поздравителен адрес.




Искам да кажа, че армията в Смолянския регион не е участвала във възродителния процес в Родопите, макар че има хора, които твърдят обратното. По време на събитията през 70-те години на миналия век бях командир на зенитнокартечен взвод в Девин, а после служих в поделението в смолянския квартал „Устово“. Всички знаем, че през 1972 г. родопското село Барутин даде две жертви, а около десетина души бяха ранени при смяната на турските имена с български. Но войската не се включи в събитията. Това го твърдя със сигурност. Нито съм чул, нито съм видял, а още по-малко съм участвал в каквито и да е действия, свързани с т.нар. възродителен процес. Бунтовете на хората бяха потушавани от поделения на милицията и МВР и ако станеше нещо, властта пращаше тях да се справят със ситуацията.

От поделението в Девин често ходехме в командировка в Барутин, само че не за да провеждаме някаква асимилационна политика. Напротив,

войската помагаше на цялото село

за добив на дървен материал - в товаренето, разтоварването, извозвахме трупите и хората бяха доволни. Войниците помагаха при нужда и в работата на урановия рудник край селото. Затова по онова време армията ни се наричаше народна - грижеше се за хората.

Освен отбранителна функция армията изпълняваше и социални задачи в държавата. Войниците и командирите първи се включваха при бедствия, аварии и други кризисни ситуации. Сега в Родопите това прави единственият у нас 101-ви Алпийски батальон в Смолян, който винаги изкарва техниката си през зимата за разчистване на снежните пътища. В батальона има около 40 бойци, много тренирани, които могат без проблем да се спуснат по най-стръмните писти и да подготвят терените в зимните ни курорти за състезания от най-висок ранг.

Преди години войската също подготвяше пистите в Пампорово за надпреварите, само че тогава пренасяхме снега в одеяла. Тъй като след няколко спускания пистите се оголваха, войниците тръгваха с одеяла из планината. Пълнеха ги със сняг и ги носеха през урви и камънак. Беше трудно. После го изсипваха и утъпкваха. И така многократно, докато не се получи плътна снежна покривка. Трудът е много тежък, изисква се голяма физическа издръжливост. Така армията спасяваше от провал туристическите сезони в родопския курорт.

Като млад офицер служих в Девин, бях командир на зенитнокартечен взвод с 12 войници. Всички научих да спортуват самбо. Всяка сутрин се събличах гол до кръста с тях за физзарядка - каквото правеха те, това правех и аз. Нямаше никаква разлика - нищо че аз бях офицер, а те войници. Във военното училище ни учеха, че командирът трябва да е пръв във всичко и не може да иска от своите подчинени нещо, което той не може да направи. Ненапразно командирският девиз в армията по мое време беше

„Прави като мен“

Ако не можеш да кажеш това на войниците, не ставаш за офицер. Та аз обещавах награда за този войник, който ме изпревари на кроса, успоредката или лоста, но това не се случваше. Но винаги моят взвод изкарваше отлични резултати на стрелбите. Бойците бяха спечелили толкова много награди като домашен отпуск, че не можеха да го ползват. Нищо че по устав се полагаха по 20 дни отпуск, моите войници бяха натрупали по 80 дни. Точно заради това бях първият офицер у нас, който поиска разрешение от командира да заведе войниците си на екскурзия в страната, за да посетят исторически забележителности. Моите войници бяха първенци в цялата армия на стрелбите на зенитния полигон в Шабла, затова им разрешиха 10-дневно пътуване. Високите резултати се постигат трудно, трябва да се раздаваш за войника, за да те обикне. Може да звучи шаблонно, не мога да намеря други думи, но е вярно. Преди 40 години на Шабла стреляхме със зенитни оръдия по самолети, като преди това винаги правехме предварителен лагер от един месец в Граф Игнатиево. Но тогава имахме силна армия и авиация.

През 1969 г. ме преместиха в поделението в смолянския квартал „Устово“. Бях старши лейтенант в зенитния полк и станах комсомолски работник в армията. Три години служих като политически офицер и бях член на бюрото на окръжния комитет на комсомола. Популярните днес музиканти и певци Кирил Марич­ков и Мустафа Чаушев бяха мои войници. С тях правехме много забави в казармата. Близо 380 бойци от четири поделения пеша съм ги водил на забава чак до учителския институт в Смолян. А това са осем километра само на отиване. И толкова на връщане. Цялото това разстояние изминавахме пеша. Нито един от войниците не създаваше проблеми, никой не се напиваше.

По онова време в армията се развиваше богата културно-масова дейност. По една щастлива случайност през 1970 г. снабдих поделението с оборудване за киносалона и библиотеката. Така се случи, че трябваше да закараме войскова техника за ремонт в София. Минавахме покрай операта и видях, че изваждат навън някакво имущество от сградата. Спряхме колата, аз слязох и разпитах - правеха ремонт и сменяха мебелите вътре. Представих се като офицер от Българската армия и поисках да вляза при директора на операта. Прие ме една дама, чието име не си спомням.

Изпънах се като струна

и козирувах като на генерал. Тя се смая, остана очарована, защото към нея за първи път се обръща офицер от армията. Това я поласка страшно много. Обясних, както е по устав, че се явявам по служба и че бих желал да взема оборудването за поделението, ако не им е нужно - столовете и библиотечния фонд, които подменяха. Жената не очакваше такава молба, развълнува се, защото знаеше, че ще помогне на български войници. В онези години армията имаше престиж и уважение в обществото. Само ме попита дали си имаме транспорт. Отговорих: „Съвсем, не.“ Тя дори ни подари роял на 170 години. Обърнах се кръгом и си тръгнах. След няколко дни в поделението пристигнаха пет тира имущество и оборудване, дар от операта. Това бе отдавна. Каква е неговата съдба сега, не ми е известно. Казармите в Девин и Устово отдавна са рухнали, след като закриха поделенията.

Като шеф на Организацията за съдействие на отбраната (ОСО) в Смолянския регион организирах военното обучение на хиляди младежи. Заедно с образователното министерство полагах много усилия и грижи за военната подготовка и уменията за отбрана на страната както на средношколската младеж, така и на цялото население.

Отговарях за над 2000 пистолета пушки и автомати, с които хората се обучаваха. Олимпийската шампионка по биатлон Екатерина Дафовска е моя възпитаничка, като пионерче започна да тренира с оръжията на ОСО. Във всяка община имаше общински съвет на ОСО, имахме преподаватели във всички училища и организацията беше на ниво. Военното обучение беше интересна дейност, при която младежите живееха по устава на армията.

Тогава имахме истински врагове

които сега са ни съюзници. Но такива бяха времената. Сега са други. И все пак си мисля, че народът трябва да има някаква военна подготовка, да може да стреля и да се отбранява, в случай че стане война. Никой не може да ни гарантира, че ще живеем вечно в мир. Една държава се превзема най-лесно, след като има слаба армия. Сега искам да направя стрелкови клуб в Смолян по линия на тракийските дружества.

В ОСО давахме много професионални знания за цивилния живот, особено на ромите. Пращал съм ги да завършват шофьорски курсове, за да има какво да работят. На обикновените хора от ТКЗС и АПК също съм провеждал различни обучения, най-вече по стрелба. А за децата организирахме операция „Българска слава и чест“. Обучавахме ги и те можеха да стрелят с няколко вида пистолети, та чак до картечница.