desant.net


Изоставих лозето си. С какъв мерак някога с баща ми засаждахме лозичка след лозичка! Няколко години подред следяхме всеки корен и пъпка – да израснат правилно, за да плододават добре, че лозе се засажда веднъж за няколко поколения напред. Но дойде „демокрацията“ и всичко отиде на кино.

Ето каква се оказа българската демокрация. Рязах, колтучих, копаех, пръсках... Отиваме на гроздобер и що да видим – гроздето обрано. Останали само разни недоузрели, позагнили или изпокаляни чепки. А предния ден на пазара, като гледах какво грозде продаваше една циганка, си помислих: „Хм… откъде ли е взела такъв памид – точно като моя, дето ще го събирам утре?!“

На следващата година, когато наближи гроздобера, реших да си пазя лозето. Една ранна утрин пристигам там едновременно с две коли, от които се измъкват няколко циганки с кошници и кофи. Двамата мъже шофьори набързо разпореждат да се избира само едрото и хубавото.

„Ама чакайте, какво правите?! Това лозе е мое“ – направих опит да ги спра. Но ранните слънчеви лъчи се отразиха в един лъскав дълъг нож, който и сега пред очите ми прилича повече на турски ятаган. Изгубвайки и ума, и дума, аз се отдръпнах назад и бежешком стигнах до полицейското управление на града.
„И какво искаш сега от нас? Какво можем да направим ние? – стопира възмущението ми дежурният полицай. – Та това си е ежедневие. Мене ли да убиват вместо тебе? Напиши ако искаш тука една жалба, но… не можем да ти помогнем – веднага ни обвиняват в дискриминация“.

От разговорите с тоя и оня разбрах, че пустеещите земи в България пустеят най-вече заради това. Иван, дето няколко години произвеждаше и продаваше корнишони, ми разказа защо е сега в Германия. По същия начин му обирали сутрин краставичките. Събрал веднъж група „охранители“, но и те се уплашили и избягали от циганската банда, на която за нула време й дошли подкрепления. А в полицията само повдигнали рамене.

Чета по вестниците, чета в интернет, понякога и по телевизията обявяват, че български роми осъждат България за дискриминация. А кой всъщност е дискриминираният?
На мен ми прекъснаха тока в гаража, защото имало да се плащат 26 стотинки, за които не знаех. На един съсед му бяха прекъснали елснабдяването, когато закъснял да го плати по време на лятната си почивка. А в ромската махала гледам - пуснали електрическа печка и в двора си. Защо не? Те електричество не плащат.

След избирането на Симеон Сакскобургготски за премиер, много англичани понакупиха недвижимости в България. Дотогава английските вестници и телевизия представяха страната ни като някаква дивашка африканска колония. Показваха как мечкадар качва в трамвая вързана мечка, окичена с червени и сини мъниста, последвано от съответен протест на английското Дружество за закрила на животните. Преповтаряха една световна новина - видеоклипа за взривяването на мавзолея в София, окачествявайки го като варварски акт на нецивилизовано племе. И изведнъж – братовчедът на кралицата, някогашният цар, не само че го пуснали да се върне в България, ами по законен път го избрали за премиер!

Всичко в медиите се преобърна на 180 градуса още на следващия ден. Вестниците и телевизията започнаха да представят красотите на България, добротата и толерантността на българското население. Набързо се нароиха фирми и фирмички, предлагащи недвижимости в нашата страна на баснословно ниски за британците цени. Англичаните започнаха да изкупуват по цели села.

Веднъж с една англичанка заговорихме в самолета на тая тема. Тя идваше в дома си, който купили предната година в някакво старозагорско село. Много им харесвала България, но като хванали зимните студове, решили да се върнат за два-три месеца в по-топлия Лондон. Оказа се, че в британската столица живеем в един район, та си разменихме и телефонните си номера.

„А не са ли ви обрали циганите къщата?“ – полюбопитствах аз. „И ти ли си расист? Защо българите сте все расисти?! – изкрещя в лицето ми тя и накратко ме осведоми, че техни приятели били именно циганите. Те били тук най-добрите хора, защото им помагали в пренасянето на мебелите…

Когато след време потърсих връзка с нея, тя не искаше да говори. Само спомена, че в обраната им къща дори кабелите били измъкнати, а полицията нищо не направила.
В Лондон пък често и англичаните не смеят да противоречат на чернокожите. Нито плаща билет, нито слиза от автобуса африканецът. Ако и шофьорът е черен, просто ще се престори, че нищо не е разбрал – автобусът не е негов, той е на заплата и не е лично засегнат… Ако шофьорът обаче е бял, само ще го помоли да си закупи билет. И черният като не си закупи – водачът на буса нищо повече няма да посмее да направи.

Мен ме блъсна с колата си на пешеходна пътека в центъра на Лондон млада черна африканка, току-що получила шофьорска книжка. За съжаление, на това кръстовище нямаше видеокамери. Докато полицаите и линейките се занимаваха с мен и с останалите участници в движението, виновната шофьорка повикала чрез мобилния си телефон неколцина лъжесвидетели. Опита се да ме изкара едва ли не, че съм се хвърлил пред колата й, макар че пред мен и след мен е имало и други пешеходци по пътеката.

Само някои неволни признания следствие вълнението й са ме спасили да не плащам и щетите по колата й. Нищо че лежах цял месец в болницата с изпочупени ребра и кости.
„Най-лошото е, че те е ударила чернокожа – възкликна адвокатката ми. – Те винаги намират лъжесвидетели и всеки опит за обвиняване в лъжесвидетелство го таксуват за расова дискриминация“.

„Чернокож да си в Лондон!“ – сподели ми един източноевропеец, вече пенсиониран лондонски емигрант. Втора година чакал за общинско жилище, а през това време го прередили десетина африканци. Ами то – в комисията предимно черни, в общината – също. На кого да се оплаче човекът?

Нали гледам разпространените из Лондон пропагандни плакати с нарисувани три мозъка. На двата еднакво големи от тях има надписи: „Мозък на бял човек“ и „Мозък на чернокож човек“. А на третия, един дребен-дребничък мозък, пише „Мозък на расист“. Иди че рискувай да те идентифицират като такъв.
Толерантност, толерантност, ама толерантността също трябва да има граници. И най-важното е, че тя трябва да е взаимна. А не докато от едната страна се проявява толерантност, от другата да се настъпва до безкрайност.