trud.bg

През по-голямата част на първата половина на XVII век - 1618-1648 г., Централна Европа се раздира от серия въоръжени конфликти - Тридесетгодишната война. Тя е най-продължителната и най-пагубната преди световните сблъсъци през ХХ век.

Войната се води почти изцяло върху територията на днешна Германия като първоначално е борба между католиците и протестантите за хегемония в Свещената Римска империя. Но към края си вече е битка на национализма срещу доминацията на Хабсбургската династия.

След опустошаването на почти цяла Европа и фалита на повечето главни участници във войната се стига до Вестфалския мир - серия от мирни споразумения, подписани в Оснабрюк и Мюнстер между май и октомври 1648 г. С тях се слага край на религиозните войни на Стария континент и началото на Вестфалската система на международните отношения. Сред основните й принципи са приоритет на националните интереси над религиозната идеологизация, фундаментално право за самоопределение, равноправие между отделните държави, баланс на силите и взаимна ненамеса във вътрешните работи.

Тези принципи са на особена почит от привържениците на реализма като противовес на идеализма в международната политика. А един от най-изтъкнатите им представители е Хенри Кисинджър.

Ода за Метерних



В новата си книга - "Световен ред", бившият съветник по националната сигурност (1969-1975) на US президентите Ричард Никсън и Джералд Форд и държавен секретар на САЩ (1973-1977) се връща около 60 години назад към докторската си дисертация в Харвард. И в двата си труда Кисинджър пее хвалебствен химн за кумира си - дипломатическия ас на XIX век Клеменс фон Метерних.

Австрийският държавник председателства Виенския конгрес от 1814-1815 г., на който Великите сили преначертават картата на Европа след Наполеоновите войни. Те подписват документ, според който никоя държава няма право да променя тези граници без съгласието на останалите участници в конгреса. Равнопоставеността на силите е вдъхновена от Вестфалския мир от близо два века по-рано.

Тази система остава в сила почти цял век - до избухването на първата световна война през 1914 г. В англосаксонския свят тя се нарича Концертът (съгласието) на Европа, в Германия - Пентархия, а в Русия - Виенска система.

В книгата си 91-годишният реалист Кисинджър се опитва да внуши, че световният хаос, който се възцарява с все по-голяма сила през 25-те години на американска глобална хегемония след сгромолясването на комунизма, се дължи на това, че всички US президенти след Втората световна война са залагали на идеализма във външната си политика. Само Джордж Буш-младши (2001-2008) показал в началото признаци на реализъм, но след атентатите от 11 септември 2001 г. се обърнал трагично към идеализма.

Кисинджър критикува Буш, че с войните си срещу глобалния терор и авантюрите в Афганистан и Ирак се е опитал нереалистично да наложи американските демократични ценности в страни, където те просто не могат да пуснат корени. И провалът му е бил предизвестен. Обама пък е на мушката на съвременния Метерних заради това, че, макар и с друг подход, се оставя на същото течение и не само не може да запълни вакуума на международната политическа сцена, а безславно връща САЩ обратно в изолация.

Морал срещу стратегия

"Настоящото опасно разместване на пластовете в Близкия изток частично бе подпомогнато от САЩ с морално оправданата, но съмнителна стратегическа подкрепа за смяната на режимите в Ирак, Либия, Египет, Сирия и Афганистан и опита за износ на западна демокрация там", пише Кисинджър. И както и в някои от предижните си 16 книги посочва, че "революционните промени вътре в обществата могат да разклатят международното равновесие много по-силно, отколкото чуждестранните агресии".

За въстановяването на световния ред Кисинджър препоръчва любимия си Вестфалски мир, защото "той е представлявал практическо приспособяване към реалността, а не някакво уникално морално прозрение". Приспособяване към установените тенденции и промени в облика на международната сцена.

Сред тях Кисинджър посочва доброволното лишаване от национален суверенитет от членките на ЕС, което автоматично ги прави неефективен глобален играч, процеса на разпадане на националните държави в Близкия изток, и новия пик в цикъла на експанзионизъм в Русия, достигнат при управлението на Владимир Путин.

Кисинджър смята, че реализмът не може да властва еднолично в американската външна политика. Но все пак зове свръхсилата САЩ да постигне необходимия баланс между реализъм и идеологизъм, за да може да управлява световния мир заедно с останалите установени или развиващи се сили, вместо да води с тях обречена борба за идеологическо влияние.

Глобален балансьор

За тази цел Америка не бива да запълва стереотипа на имперски злодей като Наполеон или Бисмарк, а на героя манипулатор Метерних. Или, както пише биографът на Кисинджър Уолтър Айзъксън - на самия Кисинжджър, който с разведряването на отношенията със СССР през 70-те години и отварянето към Китай създаде триъгълно равновесие на силите, запазило влиянието на САЩ след изтеглянето от Виетнам.

"Светът продължава да е сбор от политически единици, никоя от които не е достатъчно могъща, за да победи всички останали. Много от тях се придържат към противоречащи си философии и вътрешни практики", пише Кисинджър. Той посочва, че Вестфалският мир и Концертът на Европа могат да се използват за избягване на конфликтите на новото време. И отрежда на САЩ ролята на глобален балансьор.