nabore.bg



Превъртелият аскер вероятно е осъден и екзекутиран, никой не знае съдбата му



В далечната 1967 година на погребите на “Голямата звезда”, на 30 км от Харманли и на 20 от Тополовград, премръзнал на пост войник в яда си застрелва с автомат “Калашников” почти от упор 14 свои колеги. Касапницата става в караулното помещение, седем от войниците умират, другите са ранени в различна степен и някои оцеляват по чудо. Част от простреляните е можело да бъдат спасени, ако не са били неадекватните мерки на военните, които не допуснали веднага лекарския екип.

Денят 19 декември 1967 година е снежен. Започналият да вали още през нощта сняг не спира през целия ден, трупа непрекъснато, все повече и повече. Същия ден в близкото село Черепово прожектират съветски филм със сюжет от Втората световна война. Гледат го осем от войниците, охраняващи военните погреби под “Голямата звезда”.

В съседното село Българска поляна в къщата на Ангел Кларнетиста е шумно и многолюдно, на първия етаж се намира местната сладкарница.

В Тополовградската болница пък вървят обичайните прегледи. За нощно дежурство се стягат младата медицинска сестра Станка Андонова, шофьорът на линейка Никола Василев - Кольо Гърчето. За дежурство се готви и тогавашният главен лекар на болницата д-р Чаушев.

Около 19 часа хората в къщата на Ангел Кларнетиста чуват викове ”Помощ, избиха ни!” и излизат да видят какво става. Пред вратата стои войниче, без шинел, цялото треперещо и непрекъснато повтаря:

“Избиха ни, избиха ни, помощ”, стискайки автомата в ръце.

Не може да обясни къде и какво точно е станало. Понеже и то, и другарите му редовно идвали да си купуват разни неща от сладкарницата, хората веднага разбрали, че момчето е от охраната на погребите и че нещо страшно е станало там,



имало е стрелба, убити, ранени.



Обаждат се в болницата и МВР в Тополовград. След това вдигат ловната дружинка на селото и доброволният отряд и тръгват към погребите.

Какво е станало в Тополовград разказват шофьорът на болницата Никола Василев и медицинската сестра Станка Андонова – две от основните действащи лица в тогавашната адска нощ.

“Беше студен и снежен зимен ден. Отивахме на смяна – тя започваше в 7 часа вечерта. Мина визитацията и някъде около 19.30 – 20 часа се обадиха от село Българска поляна, че е станала стрелба на погребите на „Голямата звезда” и има убити и ранени, обаче никой не може да каже какво точно е било – нападение ли е, диверсия или нещо друго.

Главният лекар д-р Чаушев беше дежурен и нареди да сформираме група и подготвим всичко необходимо за първа помощ и то в по-големи количества, защото не знаем какво е станало и какво ще заварим.”

В групата са докторът, медицинската сестра Станка Андонова и шофьорът на линейката “УАЗ” Никола Василев.

„Преди да тръгнем се обадихме на поделението на Вишеград, на заставата в Радовец и на полка в Симеоновград (тогава все още Марица). От там ни разпоредиха да не отиваме, тъй като



охраната на погребите била тяхна,



освен това било военна работа и те веднага щели да потеглят за Звездата с техника. Ние си останахме в пълна готовност в Тополовград…”

След два часа военните се обадили на медицинските лица да тръгват, тъй като те закъсали с техниката по пътя – не могли да пробият снега.

„На първите погреби тихо - няма нищо и никой. Продължихме към тези на Голямата звезда и там сварихме 50-100 човека от селото, които стояха на разстояние от бариерата към погребите. Спряхме и хората ни викат да не отиваме по-нататък, защото войникът ще ни простреля - този, който стоеше пред бариерата, а това бе същото момче, което се бе спасило, съобщило в селото, върнало се и застанало на пост пред бариерата и не пуща никой навътре, явно още в шок.

Пуснахме прожектора на покрива на колата, докторът и сестрата с бели престилки и аз с чантата полека се придвижвахме към него и му обясняваме кои сме, че идваме да оказваме помощ, непрекъснато и спокойно му говорехме, и лека полека се доближихме до него, но той пак



държи автомата насочен към нас.



В този момент аз сложих санитарната чанта пред гърдите и съвсем се доближих до момчето, каквото става да става – идваме все пак помощ да окажем. То малко се поуспокои и ни пусна нас тримата да влезем”, спомня си Василев.

“Наближихме към караулното помещение, което беше заедно със спалното. Гледам на снега нещо се чернее отпред и викам на другите това мина ли е, бомба ли – разсъждаваме на глас. Към този момент все още никой от тези, които сме отвън, не знае кой е стрелял, какво е станало. Отвътре чухме глас на едно от останалите по чудо живи, ранени, но живи момчета , че няма мина, а че техен другар ги е прострелял.

Чувайки този глас и виковете за помощ, аз се хвърлих през прозореца и влезнах вътре. Забравих и предпазливост, и всичко, а там тъмно, не се вижда нищо – няма ток, всичко изпотрошено. Същото това момче, което се обади, като наближихме и което се оказа със два счупени крака, ми даваше наставления къде е лампата, кибрита, печката, свещите, за да мога да дам светлина.

Влязохме вътре и не можем да видим и разберем къде стъпваме, само усещаме, че



стъпваме по човешки тела – трупове.



Запалихме лампата и свещите и какво да гледаш – ужас. Началникът на караула старшина-школникът, както полегнал на едно диванче, така и останал.

Всичко около него - надупчено от куршуми, но той улучен в главата само от един, а ръката му на пистолета. Явно се е опитвал да го извади при първите изстрели, но не е успял. В спалното по наровете, по земята - в различни пози убити или умрели от раните войничета. На едно от тях в коридорчето просто му бе отнесена половината глава, няма мозък, няма нищо – празен, като чаша, остатък от череп. ...”

Този, който ги е прострелял, е бил на пост – млад войник, а в казармата деленето на млади и стари беше едно от най-лошите неща. Забавили са се да го сменят, а той, афектиран и премръзнал, едвам издържал - това впоследствие е и обяснявал, когато са го заловили и разпитвали. В един момент подчасият, който също е бил в караулното помещение, бил пратен от старшина-школника, който е началник караул, да го повика, но не да го сменят, а само да го повика.

Влизайки в помещението със заредено оръжие, младият войник насочва автомата и първо застрелва в гръб подчасия и после започва наред. Като изпразва единия автомат, взема друг, зареден от пирамидата. Продължава да стреля, докато сметнал, че вече няма живи, което и твърдял, когато са го заловили. Думите, които са чули от него, били:



”Ваш’та мама, сега ми паднахте”.



След това грабва два автомата и изчезва, вероятно мислейки да мине границата.

Убиецът избягал покрай две цистерни, качил се на тях и излязъл през оградата. Заловен е на другия ден сутринта в една кравеферма край с. Младиново от двама гледачи на животните. Призори при гледачите отива премръзнал и уморен войник, като им разправя, че гонят избягал негов колега. Те му дават топло мляко да пие и той уморен задрямва край печката.

Единият от животновъдите отива до селото да вземе хляб. Там научава за станалото горе на Звездата и разбира за подадения сигнал до кметствата наоколо да внимават за въоръжен и опасен войник – беглец.

Не казва на никого, а се връща обратно във фермата, извиква другаря си, обяснява му какво е положението и двамата издебват задрямалия и отпуснал се убиец, хвърлят се отгоре му и го завързват, докато се обадят в кметството и дойдат военните да го приберат.

От разказа на капитан Вълчо Янакиев, който по това време е бил служител на Държавна сигурност, се изясняват още подробности. Той твърди, че е отишъл втори на мястото на инцидента, а преди него там е бил началникът на милицията от Тополовград.



“Подът бе целият в кръв.



В спалното леглата бяха на два етажа. Оцелелите бяха успели да скочат долу и да се скрият под леглата. Преди да избяга, убиецът беше скъсал всички кабели. Бе наблюдавал първите, които идват, и ги държал на мушка. При разпита казал: “Ако исках, можех да избия и други, но нямах мъст към тях. Само тези, които ме тормозеха.”

Момчето е било буйно, софиянче. Войникът е бил постоянно на пост, а когато почивал, го пращали до селото да им купува бисквити и други неща. Въобще много го тормозели. В пълно нарушение на устава за командир на караула изпращат старшина-школник, вместо офицер.”

Равносметката от цялата тази трагедия е 7 убити и умрели от раните и 7, заедно с убиеца, оцелели. По непотвърдени данни превъртелият войник, избил наборите си, е 47-и или 48-и набор, от с. Ловец, Старозагорско. Убиецът вероятно е осъден на смърт и разстрелян, но никой не знае съдбата му, както и тази на оцелелите.



www.e-vwstnik.bg

Снимки: Иван АТАНАСОВ