Генерал-майор от резерва Йордан ЙОРДАНОВ:
Пускахме бойците в отпуск, не стигаха парите за храна

Лятото на 2011 г. Ген. Йордан Йорданов посреща в София тогавашния шеф на Генщаба на армията на Сърбия ген. Милевое Милетич. До него са вицеадмирал Минко Кавалджиев (вляво) и ген. Атанас Самандов.
През 90-те години, както и сега, в армията имаше сериозен недостиг на финансови средства.
За тренировките и ученията в професионалната армия са необходими немалко материални средства и парични ресурси.

Лятото на 2011 г. Ген. Йордан Йорданов посреща в София тогавашния шеф на Генщаба на армията на Сърбия ген. Милевое Милетич. До него са вицеадмирал Минко Кавалджиев (вляво) и ген. Атанас Самандов.
През 90-те години, както и сега, в армията имаше сериозен недостиг на финансови средства.


Евгени Генов
в.ПРЕСА

Генерал-майор от резерва Йордан Йорданов е роден на 24 октомври 1954 г. в с. Пожарево, община Тутракан. Завършил е ВНВУ „Васил Левски“, Военната академия „Г. С. Раковски“ и Генералщабната академия на Бундесвера в Хамбург. Преминал е през всички възлови командни длъжности във войската. Командвал е 61-ва бригада в Карлово и Първи армейски корпус. Служил е на различни длъжности във Втора и Трета армия. Бил е и аташе по отбраната ни във ФРГ, Берлин.




Ако военен министър не може да осигури средства за армията, трябва да си ходи


Гледам сега финансовото дередже на армията и си мисля, че когато един министър на отбраната не може да осигури пари за нормални условия за живот и подготовка на войските, трябва да си ходи. Той е политическо лице и това му е основното задължение. А отговорност на генералите е да подготвят армията и ако не се справят, следват наказания. А щом министърът не може да защити в парламента достоен бюджет за отбрана - следва оставка. Ако разчетите за сегашния бюджет са били правени от служебния военен министър Велизар Шаламанов, да му удържат от заплатата в Брюксел. Тя и без това му е доста голяма.



Вече втора година съм в резерва. Но продължава да ме дразни несигурността в армията. Политиците, които управляват държавата, трябва да гарантират сигурност за военнослужещите и техните семейства. Бил съм дълги години в бойния строй и зная как тази несигурност, постоянните реформи се отразяват на мотивацията за служба. Кажете ми, може ли военният да отива с желание на работа, след като не знае какво ще е днес или утре. След като не е сигурен дали утре поделението му ще го има или не. Такива подобни стресови ситуации се отразяват и на бойната готовност на войската.


Има и друго - не бива постоянно да се спекулира с това дали да не се намалят или отнемат напълно еднократните парични обезщетения, т.нар. 20 заплати, при пенсиониране. Военният си ги е заслужил. Ами той


десетилетия е бил с ограничени граждански права


без да може да развива странична дейност или да има други допълнителни доходи, да членува в партии или профсъюзи, без право на стачки и митинги и т.н. Сега му завиждат на тези заплати, а те са малка компенсация за изтърпените лишения. Затова си мисля, че е крайно време да има правилно разбиране за социалната политика в армията. А тези, които говорят, че все още сме зависими от Русия при поддържането на бойната техника и въоръжението, следва да вземат спешни мерки, като се постараят да осигурят поне 2% бюджет за отбрана от брутния вътрешен продукт на страната.


Казвам това, защото в такъв финансов колапс, какъвто е днешният, армията ни никога не е изпадала. През 1998 г. станах командир на 61-ва Карловска бригада, която командвах близо четири години. Дотогава не се чувстваше осезаемо липсата на пари за войската. От тази година започна да става трудно. Личният състав на бригадата бе около 1800 души, от които 1200 бяха наборните войници. Имаше случаи, когато се принуждавахме да пускаме в събота и неделя повече войници в отпуск, за да пестим пари от храната, защото не достигаха. Иначе не сме ги лишавали от това, което им се полага като порцион и калории. Давахме редовно и добавките за денонощния наряд. Именно по това време висшето военно командване даде приоритет на развитието и попълването на бригадата с личен състав и бойна техника. Според тогавашната реформа основните сили на армията се


разполагаха
в центъра
на България


Затова се взе решение 61-ва и 2-ра бригада на пехотата да се разположат съответно в Карлово и в Стара Загора. Освен по географски признак град Карлово бе избран и защото там вече имаше изградена инфраструктура. Там се намираше 11-а танкова бригада и в съседство до нея бе дислоцирана ракетна бригада - в местността Марино поле. Които бяха закрити. Вярно, казарменият сграден фонд не бе в добро състояние, защото, след като закриеш поделението и там никой не живее, всичко


започва да запада и да се руши


Но по-важното е, че ги имаше, вместо да се започва строителство от нулата. Командирите преди мен - полк. Кръстев и полк. Самандов, бяха положили немалко усилия, за да ги ремонтират и потегнат. Току-що бях поел бригадата - имаше вероятно два месеца, и дойде проверка от инспектората.


Пристигна комисията, настани се в града и на следващия ден ми звъни генерал Николов - командирът на тогавашните сили за бързо реагиране. Попита ме как съм спал, в смисъл бил ли съм притеснен, след като знам, че ще идва да ме проверява инспекторатът на МО - най-висшата контролна инстанция на министерството. „Как спах, ами легнал!“, отговорих му механично, без да влагам смисъл в думите. Толкова беше голямо напрежението. Но все пак му обясних, че не съм притеснен, тъй като съм отскоро и едва ли мога да нося вина за някакви евентуални негативи.


Бригадата тренираше на армейския полигон „Анево“ до Сопот. В съседство до него се намираше и изпитателният полигон на Вазовските машиностроителни заводи (ВМЗ) в града. Министерството на отбраната имаше сключен договор със завода и с други оръжейни фирми да изпитва продукцията им. Така че моите войници изпитваха на полигона продукцията на „Оптикоелектрон“-Панагюрище. Тествахме прибори за дневно и нощно виждане за бойни машини и за стрелково оръжие. Изпитвахме и автомат „Калашников“ с подцевен гранатомет. Този автомат е много удобен за пехотинеца, когато води реален бой.


Вместо да вади гранатата и да я хвърля с ръка, което изисква немалко усилия, войникът просто насочва автомата и чрез спусъка изстрелва подкачената граната от гранатомета. Бързо и удобно, освен това гранатата отива на много по-голямо разстояние. След изпитанията давахме препоръки ефективно ли е оръжието, върши ли работа и т.н. Това е много важно, защото една фирма, за


да си продава оръжията


трябва да има сертификат, че даден образец е преминал войскови изпитания на полигон и е приет на въоръжение в Българската армия. Иначе никой няма да купи опитен образец, за който не се знае каква ще е ползата от него.


Като командир на бригадата в Карлово няколко пъти в гарнизона идва тогавашният министър на отбраната Бойко Ноев. Веднъж ми нареди: „Тази постройка да я събориш. Иначе


след няколко дни ще те уволня


И сочи сградата на един стар склад. Обясних му, че не е бракувана, в армията си има ред как това да стане. „Ще те уволня.“ И си тръгна. Веднага се обадих на началника на Генералния щаб генерал Михо Михов и му разказах всичко. А той ме успокои: „Ти си гледай бойната готовност, бойната подготовка и дисциплината, а ако реши Бойко Ноев да те уволнява, ще ми се обадиш.“ Тогава ген. Михов постъпи много мъжки. Въобще той много ни защитаваше. Като началник винаги можеше да разговаряш спокойно с него, да споделяш, да разискваш умно и интелигентно по всякакви теми. Уважавам го, защото генерал Михов е достоен човек.