Симеон Николов*, otbrana.com

Обръщението на президента Плевнелиев по повод събитията от 01. 02. 1945 г. е с изместен фокус към разкриване на т.н. досиета и явно е писан от негови съветници, които не съзнават същността на проблема. Само така може да се обясни изключителната уязвимост на аргументите, използвани в него. Както насоките на обръщението, така и организираната от евродепутати на ГЕРБ конференция в Брюксел по същата тема свидетелстват, че пресконференцията от 02 декември 2013 г., на която бе представено писмото на една дузина организации начело с Асоциацията на разузнавачите от запаса и Съюза на офицерите и сержантите от запаса и резерва до Председателя на Народното събрание, с искане за закриване на Комисията, сериозно са обезпокоили някои среди.

Първата заблуда, която президентът внушава е, че имало стремеж документите на службите «да останат непрочетени». Както бившите служители от ДС, така и тези от Военното стратегическо разузнаване винаги са твърдяли, че закон за разкриване на дейността им трябва да има. Въпросът е, това да бъде подчинено на разкриването функционирането на системата, на извличането на исторически поуки, а не във вреда на националната сигурност. А нека си припомним и едно от предложенията на генерал Васил Зикулов, който аргументирайки се с това, че РУ–ГЩ никога не е било структура на ДС, посочи възможността разкриването на документите за това поделение на БНА да е част от закона за въоръжените сили.

Втората непростима грешка на президента е да си служи с измислени обвинения, изпадайки в положение, несъответстващо на високата позиция, която заема и изискванията към нея за висок морал, справедливост и защита на националните интереси. Става дума за твърдението му, че тази активност срещу Закона за досиетата била «за да се манипулира истината». Коя истина обаче има предвид президентът? Очевидно не осъзнава, че именно този сбъркан закон, скри голяма част от истината и набеди хора и структури, нямащи нищо общо с репресии, доноси и т.н. Но политиците именно с това извършиха престъпление срещу тези хора, изграждайки алиби за себе си, инструмент за междупартийни борби и надеждата, прехвърляйки вината другиму да не бъде забранена партията им. А щом президентът използва словосъчетанието «манипулиране на истината», то именно близките му по партийна линия евродепутати с организирананата в Брюксел конференция и изнесеното на нея наистина манипулират истината!

Третият автогол който си вкарва президентът е в слизането му на вестникарско ниво с познатите пропагандни похвати за «добрите» и «лошите», за безмисления спор, дали «не са работили за една партия, а за държавата». Ако е така, целият български народ ли трябва да бъде подложен на лустрация? Ако погледнем лозунгите и заглавията във вестниците от онова време, то излиза, че всички от тъкачки, зидари до учители и директори са работили за партията. Родителите на президента – също. И той самия като комсомолски деятел. Но дали партийните секретари, писали препоръки и преподавателите по марксизъм–ленинизъм не са имали повече вина от завършилите офицери във Велико Търново или във Военна академия? В какви репресии може да обвини президента работелите само зад граница външнополитечсеко разузнаване и научнотехническо разузнаване от структурите на ДС и военно–стратегическото разузнаване от структурите на БНА?



Четвъртият гаф на президента /но той ги произвежда непрестанно, та свикнахме/ е в нанасянето на обида на достойни хора, които наистина са били «професионалисти». Президентът използва тази дума с подигравателен и ироничен тон. Нещо повече, той им вменява колективна вина за «лагерите, затворите и тероризиране на народа». Излишно би било да се опитваме тук да променяме мнението на някои президентски съветници без историческа култура, без способност да си направят геополитически изводи от отминалата епоха, без да са прочели излизащите днес оценки за българското разузнаване. Такива хора сигурно въобще не могат да си обяснят защо бившите разузнавачи от западните служби имат днес такова високо уважение към бившите разузнавачи от България, защо има взаимоуважение между професионалисти. Защо те поставят българското разузнаване на трето място в Европа? А постигнатия баланс в сигурността осигури мирното съществуване на двата противостоящи си блока. Сигурно президентските съветници днес не разбират думите на министър Ерих Милке, който при размяната на Пеньо Костадинов на моста Глинеке в Берлин, казва, че би го разменил и за 100 американски шпиони. Сигурно и президентът ни не може да си обясни, защо, когато българският военен разузнавач Пеньо Пенев след 9 години прекарани в турските зандани и разменен срещу 10 турски разузнавачи, на българската граница турските служители му се покланят! Господин Президент, поклонете се на «доносника» полковник Пеньо Пенев!

В историята ни не е имало друг главнокомандващ, който да е се е обявявал така яростно срещу собствената ни армия и срещу офицерите от резерва, срещу приноса им за националната сигурност и мира в света. След изявлението на президента, в което свързва тези офицери с лагерите, затворите и тероризиране на народа, във форумите в социалните мрежи се появиха закани от рода «Те нямат права, а задължение да напълнят моргите. И това ще стане!» Ето как президентът и главнокомандващ се превръща в подсрекател на най– тъмните неонацистки бясове в клоаката на обществото ни.

Призивът на Президента „Нека да затворим тази страница по един достоен начин” всъщност го прави съучастник в престъплението, извършено от политиците спрямо десетки хиляди хора, нямащи нищо общо с репресии и доноси и прикриване на истинските виновници и не е никак „достоен начин” да се постави точка. Тези хора няма да се съгласят „да се затвори страницата” след като са били несправедливо обвинени и ще искат възмездие за нанесените им морални щети. На един президент по би му прилягало да стане инициатор за възстановяване на справедливостта– внасяне на изменения и допълнения в Закона за досиетата, закриване на Комисията по досиетата, предаване на документите в архивите и търсене на отговорност на сътворилите това безумие, разединило нацията, разпалило омразата и нанесло вече доста щети на националната ни сигурност.

*Авторът е бивш заместник-министър на отбраната, в момента - директор на Центъра за стратегически изследвания в сигурността и международните отношения.