На 15 март 1945 г. завършва първият процес на Четвърти върховен състав на „Народния съд” срещу 142 офицери от командването на войската - 30 смъртни присъди и 26 присъди доживотен затвор. Почти всички смъртни присъди са изпълнени същата вечер на Софийските гробища. Председател на Четвъртия върховен състав на народния съд е Георги Патронев, членове са полк. Добри Джуров, полк. Здравко Георгиев, Александър Междуречки, Свобода Атанасова, Миленко Иванов, Васил Модев, Василка Пешева и др. Между убитите е ген. Константин Лукаш-почетен председател и дарител на АС 23. Подобна съдба имат и другите двама почетни председатели на АС 23 ген. Иван Вълков(смъртната му присъда не е изпълнена поради напреднала възраст) и ген.Никола Карагьозов. Дейставщият председател на АС23 ген.Димитър Айрянов е получил доживотна присъда, която е намалена, но е убит в затвора. Съдени и осъдени са и д-р Тодор Зъбов и Асен Диков(син на ген.Вичо Диков). Константи Лукаш е роден на 16.09.1890г. в Пловдив. През 1909г. завършва като първенец на випуска Военното училище в София, Участник във войните, което е причина да не се сбъдне мечтата му да учи военно дело в Чехия, родината на баща му. Награждаван неколкократно с орени и отличия за доказан героизъм. Заемал е различни длъжности във войската, най-високата, от които началник на Щаба на войската, генерал-лейтенант. Високо образован и интелигентен, войскови теоретик, спортист и атлет. Нееднократно е дарявал АС23, подпомагал е дарителските им кампании, техен привърженик. Къщата му е иззета и предадена на Руси Христозов-комунист, по-късно министър. Наследниците му са принудени да приемат фамилията Лукашеви по обясними причини.

НАРОДНИЯТ СЪД
Народният съд е извънреден съд, действал в България в периода от декември 1944 до април 1945 година като фактически орган на левия революционнен терор (Червен терор). Той е създаден с Наредба-закон в разрес с действащата Търновска конституция от установената след окупацията на страната от Червената армия и последвалия Деветосептемврийския преврат от 1944 година власт на т.н. Отечествения фронт (ОФ). Официално Народният съд е създаден за съдене на управлявалите страната от 1 януари 1941 до 9 септември 1944 довели страната до участието и във Втората световна война. Заедно с тази цел се преследва узаконяването на извършените вече убийства след окупацията от страна на Червената армия и ОФ, както и планиране на неутрализирането на политическия и интелектуален елит на Царство България и ликвидирането на неблагонадеждни и евентуални противници на режима установен след окупацията и преврата.
От 20 декември 1944 до 2 април 1945 г. са организирани 135 масови процеса в цялата страна. Арестувани са 28630 души. Срещу 10919 от задържаните са повдигнати обвинения, съдбата на много от останалите е неизвестна. Процесите се извършват в Софийския университет, в съдебната палата и в цялата страна. За около 4 месеца са издадени 9550 присъди, със които осъдени на смърт са 2730 души, а 305 души получават доживотен затвор. Така спасителя на българските евреи Димитър Пешев е осъден от Народният съд на 15 години затвор „за фашистка дейност и антисемитизъм“, а Константин Муравиев е единствения оцелял министър-председател на България от преди 9 септември 1944 г. За сравнение на Нюрнбергския процес са осъдени 19 души, от които на смърт 12.
Чрез народния съд е ликвидиран политическият, военният и част от интелектуалния елит на България. Присъдите се произнасят в името на „Симеон Втори, цар на българите“, тъй като все още действа Търновската конституция, въпреки че тя не позволява извънредни съдилища, какъвто е народният съд.
На 1 февруари 1945 г. т.нар. “Народен съд” осъжда на смърт тримата регенти на Царство България, министри, народни представители, царските съветници и цялото висше ръководство на българската войска – общо 147 души. Същата нощ хората са разстреляни и заровени в изкоп от паднала авиобомба край Софийските гробища.

Припоммняме някои имена на осъдените на смърт летци:

13.03.1945 г. пилот - подпор. Жельо Неделчев Желев - осъден от Народния съд
13.03.1945 г. пилот - капитан Марин Грозев Петров - осъден от Народния съд
13.03.1945 г. пилот - поручик Васил Пантев Шишков - осъден от Народния съд
13.03.1945 г. пилот - полк. Васил Петров Вълков - осъден от Народния съд
13.03.1945 г. пилот - капитан Никола Милошев Виденов - осъден от Народния съд
.... 1945 г. пилот - поручик Борислав Маринов Семов - осъден от Народния съд
.............. пилот - полк. Тодор Йорданов Роге - осъден от Народния съд
............... пилот - капитан Васил ..... Стрезов - осъден от Народния съд
.................. пилот - майор Христо Вълев Илиев - осъден от Народния съд

Още за Христо Илиев:
http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A5%D1%80%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BE_%D0%98%D0%BB%D0%B8%D0%B5%D0%B2_%28%D0%BB%D0%B5%D1%82%D0%B5%D1%86%29

Посичат цвета на българското войнство ( Част 1 )

(Калоян Томов)


Без съд и присъда са избити 350 български воини

Две хиляди са уволнени с клеймото “монархофашист”



“Отново вървят септемврийци” пеят на глас и наум членове и активисти на “обновената” лява партия. Вече са готови да ни облъчат с мощен заряд от стари лъжи и от нови измислици за “славната” дата, коренно променила съдбата на България. Мозъчният им център е измътил парализиращи аргументи: на 9 септември страната ни се присъединила към антихитлеристката коалиция, смъкнала “монархофашизма”, станала съюзник на световната демокрация и тръгнала към ускорена модернизация.

По-късно се случили “някои” деформации, но датата 9 септември няма вина за тях. Защото е порив към нов живот, търсене на спасителен път за Отечеството. И т. н., и т. н.

Безпристрастната история казва друго

Още на 8 септември 1944, след влизането на съветски части в невоюваща България тръгва вълна от комунистически терор. По примера на болшевишката революция от 1917 без съд и присъда са избити между 23 000 и 30 000 българи – полицаи и жандармеристи, търговци, банкери, адвокати и журналисти, кметове и областни управители, чиновници или просто заможни селяни и граждани, станали трън в очите на мързеливи завистници. Вартоломеевите нощи са съгласувани с Москва, откъдето дава указания за революционна непримиримост към класовия враг “вождът и учителят” Георги Димитров.

В армията са избити десетки офицери и подофицери, но комунистите имат по-гъвкав план за войската. Тя и главно нейните командири трябва да бъдат използвани в заключителната фаза на Втората световна война. Чрез участието си в разгрома на хитлеристка Германия правителството на ОФ разчита страната ни да получи статут на съвоюваща държава и да бъде третирана по-благосклонно от победителите. Затова репресиите са отложени. Никой обаче не ограничава особено нахъсени партизани и други бъдещи активни борци да претрепят онзи, комуто имат зъб.

Вероломно е убит командирът на артилерийския полк в Хасково полк. Велико Маринов. Партизани и политически затворници приканват военното командване да организират съвместен митинг за побратимяване между войската и “народните синове”, които довчера са воювали, но от утре заедно ще се сражават срещу хитлеристите. Доблестните офицери приемат предложението за чиста монета. На 13 септември 1944 полкът и партизаните се строяват заедно. Отеква команда за среща на полковия командир. А когато командирът и офицерите от щаба му тръгват към строя, са покосени от партизански шмайзери. Полкът преминава под командването на “народните” партизани.

През периода 1944-1945 са уволнени 956 офицери. Ала краят на войната е още далеч. “Шумкарите”, обирали мандри и убивали селски кметове, нямат кадрови потенциал, знания и боен опит, за да се изправят срещу вермахта. Нужни са им професионални командири. Българското войнство е призовано в името на Родината да се бие срещу вчерашния съюзник. И то се принася в жертва. В бойните действия срещу Германия убити и ранени са 34 548 българи. Офицерският състав дава два пъти по-голям процент убити, отколкото всички други категории участници във войната.

Докато армията воюва, комунистическата власт се окопава и подготвя кървавия си танц. До бойните командири са поставени политически надзорници – т. нар. помощник-командири, които са съгледвачи и комисари на комунистическата партия. Според оцелели ветерани, повечето помощник-командири са ограничени хора, без военна подготовка и обща култура. Нарушават принципа на единоначалието и скоро влизат в конфликти със строевите офицери. Занимават се главно с интриги и с изграждане на войнишки комитети. Пак по болшевишки образец.

Усетил готвената разправа, военният министър генерал Дамян Велчев се опитва да помогне на сражаващите се офицери, като издейства прословутото 4-о постановление на Министерския съвет. Смисълът на постановлението е, че офицерите, участващи във войната, се освобождават от отговорност за минали деяния. Но БКП свиква митинги, подлага министъра на остри атаки и “по волята на народа” постановлението е отменено.

След края на войната героите, кавалери на ордени и медали, проливали кръв за по-добро бъдеще на страната си, са ударени с червената секира. Над две хиляди офицери – цветът на българското войнство, са уволнени без предупреждение и без обяснения. Повечето от първите 1887 уволнени прочитат имената си през 1946 във в.“Работнически дело" и в останалите глашатаи на комунистическата пропаганда. Мотивите са “за груби фашистки прояви” и “в интерес на службата”. За широката публика изгонените са “царски офицери”, “монархофашисти”, “кръволоци” и какво ли не.

Чистката е предшествана от трагикомедията “народен съд”

напълно противоконституционно по правомощия и по състав творение на учениците на Вишински. Допълнено с българска специфика: десетки “осъдени” военнослужещи вече са избити през есента на 1944. Тогава само юридически оформят гибелта им, постановяват отнемане на имуществото и бележат роднините им за десетилетия напред. “Народният съд” осъжда 292 офицери, сред които регентите принц Кирил и генерал Никола Михов, министърът на войната ген. Теодоси Даскалов, началникът на Щаба на войската ген. Трифон Трифонов, командирът на 1-а армия ген. Никола Наков.

Без съд и присъда са избити 350 български воини. След като през 1945 “народният съд” приключва епохалното си дело, разправата с воините продължава в обикновените съдилища. Там също не си поплюват. Стотици офицери и подофицери получават тежки присъди за “антинародна дейност”. За да бъде в крак със Сталиновата мисъл за разгарянето на класовата борба, властта инспирира шумни процеси срещу антикомунистически военни организации като “Цар Крум”, “Неутрален офицер” и “Военен съюз”, в хода на които продължават репресиите. В процеса срещу “Неутрален офицер” обвиняеми са 120 души.

По-късно началникът на ВКР (военно контраразузнаване) ген. Петър Вранчев признава пред Радой Ралин: “Никакви организации “Хан Крум” и “Неутрален офицер” не съществуваха. Провокирах ги аз чрез подставени лица, за да проверим кои офицери не са лоялни към нашата власт”.

Общото ръководство на монтираните процеси се осъществява от отдел “Военен” на ЦК на БРП (к) (БКП), чийто шеф е членът на политбюро Георги Дамянов, участник във въстанието от 1923, възпитаник на съветската военна академия “Фрунзе” и дългогодишен завеждащ отдел “Кадри” на комунистическия интернационал точно в апогея на сталинските чистки.

По-късно, по време на “историческия” априлски пленум на БКП от 1956, началникът на Генералния щаб на БНА ген. Бъчваров изрича истината, че “в продължение на няколко години основният команден състав на армията бе морално смазан. На 80 процента от бившия команден състав бе обявено политическо недоверие”. Комунистическата върхушка прави нещо, което ще повтори след 1989: хвърля вината върху изпълнителите от специалните служби, главно ДС, съзнателно пропускайки ролята на генерала от НКВД на СССР и протеже на Берия Филатов, който наблюдава и насочва работата на българските си колеги. За особени заслуги Филатов е изтеглен в Ленинград, става шеф на КГБ в града и организира т. нар. “ленинградски процес” срещу противници на Берия. След като покровителят му е арестуван и разстрелян през 1953, идва часът на възмездието и за Филатов. Екзекутиран е година по-късно.

“Народната” власт винаги е подхождала избирателно към офицерския корпус. Ценните специалисти, които не могат да бъдат заменени веднага, остават по-дълго на служба, докато подготвят заместници. Другите са освобождавани по късата процедура. Последните “царски” офицери получават заповедите си за уволнение през 1958. Така българската комунистическа власт прилага идеята на Ленин от 1918: максимално да бъдат използвани уменията и опита на командния състав от старата армия, докато червените командни кадри наберат сили и знания.

Ходенето по мъките не свършва дотук

Уволнените български воини са пращани в концлагери, изселвани, уволнявани, унижавани, лишавани от средства за препитание. Върху най-близките им хора завинаги е лепнат етикетът “роднина на народен враг”. Децата им не са допускани да учат в университета, а служебното им развитие има твърде нисък таван.

През периода 1951-1953 през преизподнята на лагер “Белене” минават 92 офицери. Сред тях са ген. Иван Вълков, бивш министър на войната, ген. Васил Баларев, полковниците Игнат Младенов, Светослав Будинов, Георги Преславски, Димитър Младенов, адютантът на цар Борис Трети Христо Бърдаров. Около триста офицери се сблъскват с комунистическите концлагери, с побои, гаври, подлост и предателства. Повечето не се завръщат или излизат отвъд телените мрежи с разбито здраве. Героят от две войни, кавалер на два ордена “За храброст”, командвал и спасил от разгром и унизителен плен своята дивизия през септември 1944 полк. Димитър Младенов, издъхва мъченически в Белене до последната си количка с пръст. Непрекършен, горд, почтен.

Ето и орисията на полковник Гено Генов. Първенец на випуска. Герой от сраженията при Дойран и Завоя на р. Черна. Кавалер на орден “За храброст”. През 1941 основава и командва до 9 септември 1944 бронираните части на България, днешните танкови войски. През октомври 1946 е изселен в Троян, после е задържан от ДС и пращан в лагерите “Росица”, “Куциян” и “Богданов дол”. През 1947 е осъден от Софийския градски съд по скалъпено обвинение за унищожаване на руски паметник от 1877/1978. Председателят на съда, наскоро завършил в СССР военен юрист, признава пред адвоката му: “Наредено ми бе да го осъдя”. От януари 1948 до март 1954 създателят на броневата мощ на войската ни е зад решетките: Софийския централен, затворите в Стара Загора, Сливен, Пазарджик. Излиза с разбито здраве, с отнето жилище, без пенсия, без грош. Оттегля се в Троянския балкан и пет години до смъртта си води живота на отшелник.

Не по-малко трагична е съдбата на храбрите летци

защитавали небето на България през 1943-1944, излитали на неравни битки срещу многократно превъзхождащите ги въздушни крепости на Великобритания и САЩ. Майор летец Николай Бошнаков, капитан летец Руси Русев и поручик летец Йордан Йорданов през август 1948 са застреляни на метри от турската граница при опита им да напуснат комунистическия “рай”. Майор Бошнаков командва въздушен орляк и печели 4 въздушни победи през март 1944, ставайки кавалер на орден “За храброст”. Капитан Руси Русев е командир на изтребителния орляк в Божурище от 1942 до 1946. Отстранен е от длъжност след бягството на двама колеги в Италия. Поручик Йордан Йорданов служи в Ямбол.

Тримата са уволнени при чистките през 1946. После ги разпитват, унижават, уволняват даже от мизерните временни длъжности на хамали, каруцари, бояджии. Организират бягство, но попадат на провокатор от ДС, който ги завежда срещу дулата на граничари и милиционери.

Оцелелите от комунистическата месомелачка воини са принудени да дирят прехрана с каква да е работа като хамали, каруцари, строители, земеделски или общи работници.

По-късно, когато жестоката хватка на режима малко се отпуска, повечето възпитаници на военните на Негово Величество училища завършват второ висше образование, стават лекари, инженери, икономисти, юристи. И дочакват краха на строя, ограбил младостта и кръвта им. Дочакват морална реабилитация за незаслужените унижения, за чистите си пориви, за неуниващата си българщина.