Д-Р СИЛВИЯ СИРАКОВА - БЪЛГАРИЯ Е ДЪРЖАВА НА ДУХА, ЛЮЛКАТА НА ЕВРОПА!

Pan.bg 12 яну 2021 | 15:58 views (2396) commentaries(0)
img
Доктор Силвия Сиракова – България е държава на духа, люлката на Европа!

Интервюто се посвещава на българското военно разузнаване - днес се навършват 113 години от неговото основаване

Кратка биография
Родена в София. Доктор по история и класическа археология. Работила в Националния исторически музей (НИМ), като археолог и уредник. Преподавател в НБУ (Нов български университет). Организационен секретар на „Балкански форум по сигурност”. Журналист в печатни медии и във ВТК (Военен телевизионен канал). Автор на редица документални филми на патриотична и историческа тематика, водещ на рубриките „Балканите днес”, „Балкани и сигурност”, „Балканика”, „Исторически графити”, „Щрихи от миналото”, „Българските пълководци” и др.
Общественик. Член на Военноисторическата комисия, Фондация „Културно –историческо наследство”, СОСЗР, Съюза на Тракийските дружества в България, Обединени за свобода и справедливост в Отечеството.


• По какви проекти работиш през новата 2021 година?

Благодаря за предоставената възможност да се срещна с вашите многобройни читатели още в самото начало на 2021 г. Интересът на вашата медия е огромна чест за мен, защото знам, че сте с богата традиция и много четени, особено в средите на Българската армия.
Та на въпросът ви. През есента на 2020 г. представих пред публиката третия филм - портрет, посветен на български разузнавач, а именно за полковник Вандов „Изповед на разузнавача 3”. Той беше част от трилогията за български разузнавачи от епохата на Студената война. Другите ми два филма са посветени на генерал Тодор Бояджиев и полковник Владимир Константинов. Това е мой проект, посветен на разузнаването.
В самият край на 2020 г. в ефира на ВТК беше представен и филма „Винаги готови!” за Съвместното командване на специалните операции и продължаващата им подготовка и обучение в условията на Ковид. Трябва да отбележа, че този филм, както и филма ми за Военна полиция „24|7” беше продуциран от Стоян Марков и стиковката и с Военна полиция и Съвместното командване беше абсолютна.
Огромни благодарности на генерал Явор Матеев за предоставената възможност и доверие. С втора част на този филм и конкретно обучението и подготовката при парашутните скокове на Специалните сили мисля да продължа и в самото начало на 2021 г., ако разбира се получа съгласие от страна на Ръковдството на ВТК. Видях усърдието и решимостта на тези храбри момчета да запазят високото ниво на натренираност
РАЗГЛЕДАЙТЕ ГАЛЕРИЯТА > > > и психологическа готовност дори в условията на пандемия и чувствам, че е мой дълг да довърша започнатото в първа част.
Заснет, и преди финализиране, е един проект посветен на Камбаната на Свободата или Слишова могила. Това е тъжната история за един паметник, непосредствено на един от входовете на България, потънал в забрава, полуразрушен, за който МО и Дирекцията за социална политика ще се погрижи. Този паметник е бил създаден с идеята да бъде като камбана, непосредствено след подписването на най- черният договор – некролог в новата българска история Ньойския. Той е издигнат, за да звъни камбаната и от двете страни на границата да се напомня, че макар и зад новите граници в Западните покрайнини, останали в границите на Югославия са част от свещената ни земя, а българите, останали зад тези граници завинаги ще бъдат свидни чеда на майка България.
Това е драматичната история на един паметник, който е като летопис на събитията на 20-ти век, защото след 1944 г. става паметник на партизаните, който в последствие е осквернен именно, заради това.
Предстои ми и заснемане на разширен репортаж за паметника на полк. Пенев, който ще бъде открит в края на януари в родното му село Дългач. Наред с това не спирам да събирам материал за един проект, отново свързан с разузнаването, за който съм дала клетва, че ще доведа рано или късно до край – каквото и да ми коства това. Продължавам работа по рубриките ми във ВТК, като първото предаване ще е посветено на празника на Военното разузнаване и огромна привилегия е, че първият ми гост за тази година е полковник Симеон Николов.
По покана на генерал Деян Дешков ми предстои в края на януари представяне в 61-ва Стрямска механизирана бригада на филма „Един срещу девет”, за което ще изготвим и репортаж.
Това е само за първите 2-3 месеца от новата година. Всичко се движи според Ковид-19, защото професията ми е свързана с работа на терен и следва евентуалните ограничения. За съжаление в този случай дългосрочното планиране е невъзможно.

• Разкажи за своето предаване „Щрихи от миналото“, какъв е замисълът му, каква е целта? Възпитава ли на патриотизъм?

Щрихи от миналото е рубрика, която е вече на около 6 години. Тя се роди на база на една по-стара рубрика - „Исторически графити”. В концепцията, която писах някога за тези рубрика желанието ми беше точно това – чрез моята експертиза на историк, да запознавам аудиторията с факти и събития от българската история, с които да дообогатя познанието на публиката ми за славната история и традиции на Българската армия.
Учители в дебрите на военната история ми бяха и са ми военни историци, като полковник Петко Йотов, академик Георги Марков, полк. доц. Станчо Станчев, полк. доц. Петър Ненков. Не спирам да чета и да се уча от тях, а познанието си - да споделям със зрителите на „Щрихите”. През всяка година за датите и събитията, свързани с военната история успявам да добавя нещо ново или да интерпретирам информацията чрез новооткрити данни или документи. Потапям се заедно с моите гости още по–назад във времето и показвам, че сме наследници и на огромно архитектурно и духовно богатство, завещано ни още от цивилизации, процъфтяващи по нашите земи от VI хилядолетие преди Христа.
Винаги ще повтарям, че ние сме люлка, а не периферия на Европа, и това че историята на Родината ни е силно драматична през последните 13 века не я прави изостанала в абсолютно никакъв, освен днес в икономически план, а напротив! Това не е празна патриотарщина, а можеш да го приемеш, като екпертиза на човек, докосвал се до артефакти на най-старите цивилизации, изровени в пръстта на нашата земя. Но, освен богати на многопластова култура - ние сме наистина и Държавата на духа, както казваше академик Лихачов. Държава, имаща своите цикли на падение и възход, но я има! За разлика от множество други славни, но вече забравени империи.
Вярвам, че моята България е Феникс-феномен. Тя винаги възкръсва от всяко пепелище!
Това казвам на моите зрители. За това е моето предаване.
За Фениксът, наречен България!

image

• Често се срещаш в работния процес с български офицери, съхраняват ли те бойния дух на Българската армия в тези трудни времена?

Това ми е любима тема, но към нея подхождам винаги на пръсти и с пиетет, и респект. Мога да я разделя на две, макар, че това деление ще е абсолютно условно. Работата ми и отношението ми към запасните офицери и тези от резерва, и сержантите от БА и тези, които в момента служат под Трикольора.
През годините съм се срещала и разговаряла още от работата ми в НИМ с много офицери от запаса и ветерани от ВСВ. Вече толкова години имам привилегията да черпя с пълни шепи познания, мъдростта на опита, уроци по чест, чист патриотизъм, вярност към клетвата – най-богатата съкровищница, до която един историк би могъл да се докосне, защото не е на книга, а реална, от самия извор. Но едновременно с познанието, аз се учех чрез реални примери на етика, на това че всяка постъпка е бумеранг, който задължително се връща… учех и продължавам да се уча на изкуството да бъда човек. По възможност – добър!
Приятели се шегуват, че едва ли не съм се превърнала чрез тази моя така любима комуникация с ветераните в „Дъщерята на полка”. Ако това наистина е вярно - след това да бъде дъщеря на родителите си и майка на дъщеря ми, може би това е най-важната ми отговорност, която, разбира се е подплатена с огромно чувство на благодарност.
А за срещите ми със сегашните офицери на служба в БА…Всеки път съм, като дете в сладкарница – не спирам приятно да се учудвам от момчетата и момичетата, които сега са на служба в БА. Искрено им се радвам!
Освен отличната експертиза – всеки на своят пост, всички, с които работата ме среща, те носят прекрасните качества, каквито са притежавали техните бащи, дядовци и прадядовци. Смелост, честност, отговорност и най–вече преданост пред клетвата и Родината. Вбесявам се – не, побеснявам, когато някой каже подигравателно „То сегашната армия не е армия”… Армия е! Армия и то каква!!!
Въпреки предателствата на политиците, въпреки конюктурата на времето, въпреки липсата на техника, въпреки липсата на социална адекватност с другите армии от страните ни – съюзници в НАТО, въпреки случващото се в политиката, което нормално би деморализирало всеки, въпреки всичко – българският войник и офицер е същият, като тези преди 100 години, заради които викът при атака „На нож!” още смущава сънят на враговете на България. Това е народопсихология. Това е българският войник!
Българинът заклел се и целунал Трикольорът. Българско „ноу хао” – народ от индивидуалисти, които притиснати до екстремума преминават чертата чрез саможертва. Българският войник - гладен, уморен, въшлясал, но се е предислоцирал за 3 дни от Южната на Западната граница и е преминавал в атака… Но, това е феномен, който ще бъде тема на втората ми голяма дисертация. Феномен на българската наропсихология, който ми направи впечатление, когато се готвех по темата за историята на Стремци, за да мога дълго да говоря с примери от историята на БА.

• Самата ти често правиш предавания от най-горещите точки по време на тренировки на Българската армия – ходиш по Военни формирования, директно участваш в техните учения, така каляваш волята в себе си или искаш да покажеш, че жените са равни на мъжете? Разкажи примери от работния процес.

Да, освен водещ на студийно предаване, заснимам филми и на терен. Аз не съм „кабинетен” журналист. Не съм с работно време от–до. Не съм чиновник. Още от работата ми, като археолог съм свикнала да съм на терен и метеорологичните условия не ме притесняват, ако ме питаш за това. А да съм на учения, или да снимам живота в армията е нещо абсолютно нормално за един журналист и автор, работещ във Военна медия. Ставам част от пейзажа, от момчетата и момичетата с униформи. На никого не показвам и не доказвам нищо - върша си работата, която обожавам. А това отговаря и на темперамента ми.
Но знаеш ли, когато пътувам по някогашните фронтове, където са се водили паметни битки за българската военна история или са били разположени позиции, не спирам да се учудвам. Говорим си често с Борето Василев – оператора, с който извършвам почти всички работи на терен, и приятел, с който работя вече повече от 6 години. Не спираме да се учудваме на силата, волята, решимостта на дедите ни. Тези, които са катерели оръдията по Каймакчалан, замръзвали в опазването на Шипченският проход, горели са като живи факли край Добро поле, гладували са в позиционни войни, яли са ги въшките и убивали болестите…
Човек, който познава тази фактология – няма значение дали е мъж или жена, тази фактология го възпитава. Имаш задача. Дълг. Изпълняваш. Аз по друг начин не знам как се прави…Не ставам за чиновник в канцелария от до…Не броя часовете, не гледам дали е ден или нощ, почивни дни …

image

• Как оцелява Българската армия при всичките тези промени в последните години? Как се съхранява духът и се предава на поколенията?

Българската армия я има и ще я има. Колкото и политиците да я подценяват и да се подиграват с нея и да я неглижират. Аз не вярвам в мантрите, че Българският дух е мъртъв, че няма кой да служи, ако се наложи.
Друг е въпросът, че проблем би било липсата на адекватна подготовка. Ти ме питаш за духът. Има го. Категорично го има. Когато някой измърмори нещо на тази тема, мигновенно се сещам за може би най- тъжният момент от Следосвобожденската българска история, когато на 27 ноември 1919 година в църквата „Света Неделя“ е отслужена панихида за загиналите по бойните полета през тежката Първа световна война. Участниците в нея решават, че трябва да се направи и шествие из града. Но накъде да се отправят? Някой сред събралите се провиква „При народния поет, при Иван Вазов!“ Идеята е радушно приета и хилядното множество се отправя към дома на Вазов, за да потърси у него отговор и утеха. При Народният Патриарх на духа! Докато хората шестват, военната музика свирела марша „Съюзници-разбойници“. Виждайки случващото се, Вазов излязал на ъгловия прозорец на „Юнион клуб“ и се обърнал към очакващия народ с думите:
„ С бодър дух трябва да посрещнем ударите на съдбата, без да се отчайваме, без да изпадаме в униние… Да бъдем всички убедени, че ще превъзмогнем нещастието си и ще създадем наскоро една нова, единна и мощно духовно България!
Не се отчайвайте!… Жив е българският Бог!“

image

И тогава, и днес: Жив е и ще живее Българският дух!
Като всеки мислещ и информиран човек, аз разбирам желанието на определени кръгове у нас и чужбина силната родна армия да е минало, но не е! Обикалям нон стоп и чувам как сърцето на армията бие. Да, няма го щитът Крали Марко, няма ги Трите армии, но българските момчета са същите и не очаквайте от мен да хленча само по „вехтата слава” на БА и да изпадам в носталгични настроения. Нашите момчета при участие в Международни учения са винаги първи. Във всичко! Най-подготвени! Най-натренирани! Въпреки лишенията! Въпреки нямането!
А, за „битката” армия - български политици. Тя не от вчера. Българската армия печели битките, политиците губят войните – този „мач” продължава вече повече от 100 години.
Ще ти кажа и друго. Още един пример, че по всяко време българските политици няма да спят спокойно и ще „сънуват танкове”.
Някога, преди години, бях още в НИМ и се случи това, което продължава да ми се случва и днес – да се отнеса в сладка приказка с някой от ветераните, от интересните, видели всичко белокоси офицери от БА. Тогава от приказка на приказка попитах генерал Ангел Цанев. „Кажете ми какво направихте след 1944 г. при обучението в БА? Какво променихте за да промените съзнанието на офицерството?”. А, генерал Цанев ми отговори: „Моето момиче, другарите в Москва ни извикаха и ни „посъветваха” до всеки млад, прохождащ български офицер, да сложим по едно ВКР – така офицерът ще мисли само за кариерата и семейството си, а не за политика! Политическите въпроси ще ги решава Партията! Вие, българските военни си падате превратаджии, казаха ни те. Е, ние изпълнихме „съвета” на другарите. Но, ще ти открия една тайна, дете – нас, политиците от ЦК, продължи да ни бъде страх от бай Добри Джуров и от армията, защото клетвата на българският офицер е пред знамето и Родината, а не пред политиците.”…
Аз не деля армията ни на различни формирования. Еднакво скъпи са ми и момчетата и момичетата от Сухопътни войски, и орлите и наземния персонал от ВВС и храбрите ни моряци. През последната година доста работих по историята на Стрямската бригада, която е наследник на славната бойна история на Стремци.
Почти цяло лято и есен снимах филм за Празника на Военна полиция и видях колко подготвени и необходима е тяхната работа. Сега и след като снимах при Специалните сили съм запленена от парашутните скокове и от видяното с очите ми потвърждение на девиза им „Там, където другите не могат”. Но, пак казвам – за мен цялата Българска армия е кауза. Кауза, посветена на религията ми – България.

• През изминалата година бе представен филмът за българския разузнавач Пеньо Пенев, разкажи за твоята патриотична идея – да научи България за този забравен и отхвърлен български герой.

Проектът за българският военен разузнавач Пеньо Върбанов Пенев, както и проекта за полковник Дрангов преди 3 години, го започнахме с оператора Борислав Василев преди около 2 години. Сам по себе си „пътят” беше малка епопея. Имаше някаква малка справка в уикипедия само срещу името му. Това - на първо четене. Имаше и две книги, написани от самият полковник приживе, но първата дори беше с агентурното му име Чолаков, а не с истинското - Пенев и беше част от легендата му. Не предполагахме какво предстои. Започна се голямото търсене. В първия момент, когато попитах тук–там, попаднах едва ли не на омерта. Като че ли някой беше наложил табу. Всички негови познати и колеги, които питах ”се разсейваха”. По- късно разбрах защо. Пазели са го. Пазели са паметта на героя на българското Военно разузнаване. Да не би някоя поредна неграмотна журналистка да търси поредната жълтения или пикантерия. Лека-полека явно хората, пазещи паметта му ми повярваха. Получих допуск до класифицираната информация на спомените им. Работих и в Комисията по досиетата. Бях и в родното му село Дългач. Срещнах се с негови приятели, които участваха и във филма. Пласт след пласт пред мен се разкриваше истината. Истина жестока, грозна, подла, но и мъжка, храбра, дълбоко човешка. Тази истинска истина, подобно на полковник Пенев ще отнеса и аз един ден със себе си… Така е решил той и съм убедена, че така е правилно.
Филмът е не само желание да разкажа за него и да изкрещя, че стигмата „доносник” и „ченге”, която Законът за досиетата наложи на тези „тихи герои”, трябва веднъж завинаги да бъде свалена. За да вдигнат високо глави техните деца и внуци. Защото без значение на политическия строй и конюктура, винаги е имало достойни български офицери, които са служили и служат на Майка България и ние им дължим благодарност.
Мисля, че времето на „опорките” от 90-те години приключи! В една моя любима песен се казва, че „времето раздава на някои безславие, а на някои безсмъртие”. Няма да бъда патетична! Тези хора заслужават най - малкото -Уважение!
Последната среща при снимачния процес на този филм бях оставила за дъщерята на полковник Пенев- архитект Валентина Върбанова – исках да съм готова да застана срещу нея, да бъда подготвена, и както всичко останало в този филм – срещата се оказа фатална. Открих истински приятел. Валя е истинска дъщеря на баща си. Тази среща е един от подаръците на съдбата, който този проект ми поднесе. Този филмов проект беше моята стигма в гилдията, но и благословия, моята алена буква, която никога няма да изтрия от себе си, защото той ме промени из основи.
Разбрах смисълът!

• Остават малко дни до откриването на неговия паметник, представи твоята идея за създаването му.

Да, по покана на жителите на родното село на полковник Пенев – Дългач, гостувах при тях, за да им покажем двете серии на филма и да им разкажа за някои факти и събития, които не са влезли в самото произведение. Спонтанно след прожекцията, кметът на селото г-н Алиш Лиотин предложи да бъде създаден Организационен комитет за да бъде поставен паметник в центъра на селото на техният съселянин-герой.
Речено – сторено. Събрахме се с кмета Лиотин, г-жа Димитричка Вълчева, местният краевед г-н Кнежевич и архитект Върбанова и започнахме организацията. Беше обявена банкова сметка, по която парите, необходими за поставянето на паметника се събраха за 2-3 дни. Благодарности към дарителите! Респект! Скулптор е Дамян Бумбалов от Велико Търново и паметника ще бъде открит с военни почести на 30.1 от 12 часа в центъра на с. Дългач. Нека всички, които имат възможност да дойдат!

• От предаванията ти се разбира, че имаш голяма страст към Тракия? Защо?

Да, Тракия е една моя друга обсесия. По линия да майка и баба ми, корените ми са от Къркларели – Лозенград. Дедите ми са се занимавали с винопроизводство и лозарство. Всички знаете за събитията от 1913 г. непосредствено след Междусъюзническата война и първият геноцид в Европа - този над Тракийци. Не знаех много, освен общоизвестната информация и това, което като семейни спомени бяха достигнали до мен – бягане през гори и реки от преследващата турска армия. Хвърлено в храстите пеленаче – прабаба ми, защото е плачела и да не издаде останалите от групата. Върналата се по-голяма сестричка, през нощта за да вземе пеленачето, което е моята прабаба Мария. Времената на търсене на дом… Странстването. Пускането на нови корени, но вечната мечта за онази златна, по-златна от най-златния Кивот - Тракия… Невероятната кухня на баба ми и традициите, за които тя ми казваше, че са от „вкъщи”- т.е. от Лозенград, от Тракия…Историята на над 300 000 прокудени от роден дом етнически българи през 1913 г.
Единствената ценност, която в онази нощ дедите ми са успели да вземат, от горящия си дом, освен дрехите на гърба си и една кесия алтъни на пра-прадядо ми, е една икона със сцената на „Възнесение Господне”, която винаги, наред с колана от затвора в Невшехир на полковник Пенев, който Валя Върбанова ми подари - ще бъдат най-ценните ми вещи…
Това беше моята Тракия. Моята приказка за бягството от Рая – Тракия. Стана така, обаче, че в един прекрасен ден генерал Тодор Бояджиев ме запозна с г-жа Божана Богданова – една напълно отдадена в сърцето и душата на Тракия дама, която представлява инициативата на Съюза на Тракийските дружества „Назад към корените. По обратния път на дедите” и се почна. И няма спиране. И така се „завърнах”, че направих 4 филма за Тракийци. Миналата година именно с експедицията „Завръщане към корените” стигнахме най-после и до Къркларели.
Беше дежа-вю. След над 100 години се върнах, но като скъп гост по местата, от където някога дедите ми с ужас са бягали. Дори кмета на Къркларели ни посрещна в Общината и ни нагости. 100 години по–късно – Балканите са вече други! Значи може! Донесох си пръст от моите „Свети земи”, завещани ми от предците. Част от тази пръст ще занеса някой ден на гроба на баба ми, която така и не можа да види.
Знаеш ли, ние Тракийци сме странни хора. Въпреки буцата в гърлото, заради ужасните зверства, причинени на дедите ни, не се обръщаме с гняв назад. Нашият девиз е да забравяме, но да не отмъщаваме. Такава е Тракийската душа. Топла и отзивчива, защото…защото дълбоко в ДНК- то ни е останало познанието какво е да скиташ немил и недраг по света и някой да ти подаде къшей хляб...
„Не забравяй, но не отмъщавай!”и „Винаги помни направеното ти добро!” – уроците на моите Тракийци!
Обожавам моите Тракийци, с които се събрахме преди около 2 години. Отново дежа вю. Като че ли са ми кръвни роднини! Сигурна съм, че в някой минал живот сме били роднини. Така наричам приятелите ми от нашата група в Ивайловград - там, при тях открих моят втори дом, а когато чичо Митко Димитров запее „Петко льо” – разбирам, че съм у дома.

image

• Лично ти какво смяташ по въпроса – какво може да обедини българите в следващите години? Отмрели думи ли са род, родина, патриотизъм. Какъв е новият идеал на България?

Живеем в страхотни времена. За добро или за лошо. Има една теория, мисля че беше на Полибий за Цикличността в човешката история и общества. Макар създадена преди повече от 2000 години тази теория не спира да ме учудва в своята абсолютна точност. В момента сме в абсолютното начало на нов цикъл. В тази теория цикълът е от 50-70 години. Светът се трансформира. Трансформира се не само заради Ковид-19 и реалностите - икономически и политически, свързани с него. Трансформира се, защото този цикъл е завършил, изчерпан е. Повече така не може!
Това в Световен и глобален мащаб. Но умаления модел, България е също част от този свят и няма как да остане настрана от тези процеси. Смея да изкажа своята теза на човек, боравещ с инструментариума на познанията си по история и наблюденията си като журналист, общуващ с много и различни хора.
От началото на протестите миналото лято - България тръгна по нов път. Винаги съм имала гражданска позиция и съм участвала във всички протести досега. Тези протести сега са други. Съзнанието е друго. Духът е друг. Целите са други. Досега протестите бяха само от типа „Горе” и „Долу”. Политически, макар, че имаше и срещу монополите, които пак са си политически по съдържание.
Тези протести сега са битка за съвсем различни цели. Тези протести са срещу свличането на България вече 30 години в пропастта. Долу под пропастта. Тези протести са за нов морал. За нов обществен договор. За нови правила. Повече така не може.
Второто главно нещо от тези протести, че за първи път ние, всички извън статуквото в Парламента бяхме заедно. Знаеш ли, всичко е всъщност много просто. Ние, днешните хора сме продукт. Продукт на тези преди нас. Тези, които сме слушали да казват покрай детските ни уши „Фашистите са виновни” или „Комунистите са виновни”… и така лека-полека в детските ни съзнания тези мантри са били инфилтрирани и станали елемент от нашето мироздание и лична митология защо нещата в Татковината не се случват.
Сега расте, обаче едно поколение, което не слуша тези мантри. То просто гледа на нас, като на обладани от зли духове, които не виждат прагматичната и съвършено ясна истина. Че „Разделяй и владей” не носи нищо добро на Отечеството и ако не се измъкнем от този модел и продължим да разделяме българите на комунисти, фашисти, бесепари, седесари, Левски и ЦСКА…просто много скоро последното ни дете ще напусне страната от Терминал 2.
А за род, Родина, патриотизъм… в интервюто до сега споменах доста неща. Говорихме за рода ми – на Тракийски бежанци, прогонени, защото са по–българи от българите. За свещенните, макар и невидими връзки с тези, преди нас.

image

Говорихме за мотивите „защо е всичко” – точно заради Родината. Заради буцата в гърлото, когато звучи „Мила Родино” или „На многая лета!”.
А, патриотизмът…той не е ли първите две неща, когато е истински и на дело? Род и Родина и къртовски труд! Градеж в името на тези две неща, защото го дължим на тези преди нас и носим отговорност за тези след нас! Така аз разбирам истинското значение на думата „патриотизъм”.
Истинският патриотизъм? Веднага се сещам за клетвата на Априлските въстаници, тръгнали на явна смърт „Заклевам се в Светото Евангелие и този револвер, че ще дам живота си за Българската свобода, пък после нека други се ползват от нея!”…Това е патриотизмът – саможертва. Другото е бизнес, бошлав, както казваше баба ми.
Ако това е краят?
Имам огромна надежда за моята птица- феникс, моята религия – България!
И… продължаваме!

pan.bg
П. Росенов
Снимки - личен архив на д-р Силвия Сиракова




Навигирайте с бутоните под снимката, за да разгледате галерията!


Д-Р СИЛВИЯ СИРАКОВА - БЪЛГАРИЯ Е ДЪРЖАВА НА ДУХА, ЛЮЛКАТА НА ЕВРОПА!

ПРЕДИШНА СНИМКА 1/15 СЛЕДВАЩА СНИМКА

loading...

Други публикации


Напиши коментар

Коментари: 0

Напиши коментар

Задължителни полета*

Социални мрежи

Вход

Запомни ме на това устройство

Регистрирай се Забравена парола
whitewater.bg

Последни

НАЙ-ЧЕТЕНИ НАЙ-КОМЕНТИРАНИ

Морски архиви

Прочети още

Броячка