Pan.bg

Екипът на военния сайт Pan.bg се срещна с д-р Силвия Сиракова, за да ни разкаже за премиерата на новия филм „Каймакчалан“ на ВТК (Военния телевизионен канал)

Силвия Сиракова е доктор по история и антична археология. Журналист в Информациония център на Министерство на отбраната. Автор на редица документални филми на патриотична и историческа тематика, сред които „Един срещу девет“, „Дрангов: Сладко е да се мре за България“,„Изповед на шпионина“ – трилогия и др. Водещ на рубриките „Балканите днес“, „Балкани и сигурност“, „Балканика“, „Исторически графити“, предаването „Щрихи от миналото“,„Войнишките паметници“ и др. Общественик и член на Военноисторическата комисия и др.

-Д-р Сиракова, в самото начало на 2026 г. сме и в навечерието на премиерата на новия Ви филм „Каймакчалан”. Моля разкажете на нашите читатели по-подробно за този проект, как стигнахте до идеята за реализацията му, какви са основните послания на продукцията?

-Благодаря за интереса на вашата редакция към проекта „Голготата – Каймакчалан“. Задачите, които си поставих, когато започнах този проект, бяха няколко:

1. Да разкажем за историческите събития при Каймакчалан (1916 г.) – България губи позицията, но българският войник не е победен.

2. Да съхраним и предадем паметта за този подвиг като вечен пример за дълг, чест и морална устойчивост за днешната Българска армия и младите поколения.

3. Да разкрием бурята в душата на войника– страхът, моралната борба, съмненията и готовността за саможертва пред лицето на явната гибел.Тази, според мен беше и най-трудната задача.

За първи път се качихме с оператора Борислав Василев на Каймакчалан през септември 2016 г., когато се отбелязваха 100 години от епичните боеве. Делегация от Министерството на отбраната (МО) и военнослужещи от Съвместното командване на силите за специални операции (СКСО) беше за първи път на този връх. Никога няма да забравя и винаги разказвам какво се случи там: изкачихме върха в средата на септември, но беше, като през зимата – пронизващ студ, леден дъжд, преминаващ в суграшица и мъгла. Едва издържахме панихидата, отслужена от свещеник. В момента, в който свещеникът прибра кандилото, изгря слънце. Невероятно преживяване. Тогава някой, каза, че душите на хилядите мъртви най-сетне са опяти 100 години по-късно и са намерили покой.

Друг момент, който няма да забравя, е когато по време на военната церемония прозвуча националния ни химн. Всички запяха заедно, а по-късно, когато гледах кадрите, видях сълзи в очите на силни, закалени български мъже. Тогава си казах, че емоцията на това място трябва да бъде споделена и за първи път с оператора Борислав Василев се размечтахме за филм за Каймакчалан - толкова чутовен връх за военната история на България.



Тогава с нас беше и Красимир Узунов – „Поручика“, с когото се познавах от времето, в началото на работата ми в Националния исторически музей, в битието ми на археолог и уредник. Попитах го защо е написал книгата „Каймакчалан“. Той ми отговори просто: „Защото съм длъжен! Сто години не можем да ги оставим така. Рових, рових, рових много дълго, оказа се, че дали ще бъде Завоя на Черна, дали ще бъде Кубадин, Исакча – всичко е забравено. Избрах Каймакчалан, защото е изключително тежко сражение, с изключително тежък резултат за нас и незаслужено забравено и натикано в ъгъла на историята ни. Сега на Каймакчалан става нещо добро. Днес на Каймакчалан няма място за гняв, а само за опрощение.“ Тези думи записах и ги слушах многократно по време на работа по филма. Сега ги знам наизуст и мога да кажа: "С колегите направихме този филм, защото бяхме длъжни!"



На 30 септември 2025 г. година отново се качихме на Каймакчалан – заедно с оператора Борислав Василев и военнослужещи от Сухопътните войски. Този път се питахме само едно: дали отново мъглата, която може да се реже като нож, ще се разсее след панихидата? И се случи. Отново!

-Представете накратко екипа, с който реализирахте продукцията. Какво бе участието на командира на Сухопътните войски ген. Деян Дешков и председателя на Военноисторическата комисия полк. доц. Станчо Станчев?

-Да, участващите във филма – застанаха зад камерата с честта, с познанията, с паметта и пагона си. Дълбоко съм признателна на генерал-майор Деян Дешков, о.з. полковник доц. д-р Станчо Станчев, о.з. генерал-лейтенант Кирил Цветков и г-н Георги Анадолов, които чрез участието си в проекта „Голготата – Каймакчалан“ показаха своя пиетет към българските войни, дали животите си на този връх през септември 1916 г.



Генерал-майор Дешков говори не само като командир на Сухопътните войски, но и като български генерал от пехотата – за хода на боя, за терена, за решенията и за цената, която се плаща с човешки живот. Генералът обясни съвременните измерения на героиката - Каймакчалан.

О.з. полк. Доц. Станчо Станчев, който е и консултант на филма даде безценна експертиза за Южния фронт и боевете за Каймакчалан през Първата световна война и сподели редки снимки от личния си архив. О.з. генерал – лейтенант Кирил Цветков – командвал Сухопътни войски, изследовател и познавач на българските полкове – помогна за възстановяването на ролята на 11-и Сливенски пехотен полк, който е понесъл основната тежест на боевете. Генерал Цветков и доц. Станчев неведнъж са участвали в предаванията ми, посветени на годишнини от боевете при Каймакчалан.



„Новият“ глас в екипа е Георги Анадолов, военен психолог и общественик. За първи път в документално произведение си зададохме въпроса не само „Какво и къде се е случило?“, а „Какво се е случвало в душата на войника?“, „Как се ражда героизмът?“, „Миг ли е или резултат от дълго възпитание, вяра и дълг?“ И можем ли днес да го разберем и повторим?

Това е вторият ми филм, реализиран в тясно сътрудничество със Сухопътните войски. Първият беше документалният филм „Просто войник“ във възстановките, на който участваха военнослужещи от 61-ва Стрямска механизирана бригада. Тази приемственост не е случайна – тя е доказателство за доверие и за разбирането, че паметта за войника се пази чрез живото присъствие на днешната Българска армия.

Двама военнослужещи от Трето бригадно командване също взеха участие във филма, а те са старши лейтенант Йордан Стойчев и младши сержант Ангел Васев, които категорично, там, горе, на върха заявиха, че са готови на същата саможертва, като дедите си и на тях може да се разчита. Приемствеността за мен в този проект е много важна.

Това са хората пред камерата. Зад камерата стоим тримата с оператора Борислав Василев и монтажиста Антон Вътев – доказан във времето екип, без когото филмът беше невъзможен.

Благодаря на Информационния център на Министерство на отбраната за възможността да работя по този проект!



-Какво означава за нас, българите битката при Каймакчалан и какво за сърбите?

-За България Каймакчалан е военна позиция на Южния – Солунския фронт. Ключов връх в отбранителната линия от Вардар до Струма, където българската армия спира настъплението на Антантата и нашите воини заплащат с кръвта си цената на този рубеж.

Скъпа. Кървава. Осветена с много жертви. Позиция, „покрита с бели кости и с кървав мъх“. Там и в подножието на този връх остават около 5000 български войници, мнозина полудяват от нестихващия барабанен огън, стотици остават инвалиди.

За Сърбия Каймакчалан е тяхната Шипка. На 30 септември 1916 г. те символично си връщат държавата.

-Пазим ли паметта на героите от битката при Каймакчалан?

-Надявам се, че паметта за героите от Каймакчалан ще бъде пазена не само от Министерството на отбраната и Българската армия. Много сливенски, айтоски, бургаски и други български семейства, могат да кажат, че имат прадядо или дядо, паднал на този връх.

Знаете ли, когато правих филмите за полковник Дрангов, за полковник Пеньо Върбанов Пенев – „Един срещу девет“, не успях да си отговоря на въпроса „Как и защо са издържали“. Днес, след „Голготата – Каймакчалан“, мисля, че намерих отговора.

Истината защо Дрангов, Пенев и тези български герои, които издържат 45 дни във вятър, студ, виелица, сняг, мъгла и непрекъснат огън е проста, но непреходна. До дълг, чест и безусловна преданост към България може да се стигне само чрез едно незаменимо обстоятелство – възпитанието в преклонение към Родината. Но, не формалното възпитание, а това, което се дава от истински отдадени на работата си родители и учители-будители. Само те могат да подготвят духа на човек способен да срещне смъртта с хладнокръвие, да понесе лишенията, да се изправи пред ужаса на бойното поле и да извърши саможертвата, без колебание. Но, това не значи, че трябва да готвим децата си за война, този вид възпитание е дало на дедите ни, освен саможертвата и желание за градеж, за съзидание, за национално самочувствие.

Каймакчалан е не просто географска позиция или бойно сражение. Това е бурята в душата на войника, където страхът, съмнението и болката се смесват с честта и дълга. Там се ражда героизмът – не мигновено, а след години на възпитание, обучение, вяра и любов към България. На това са учели през Възраждането и след Освобождението нашите деди и на идеала, че всички българи заедно трябва да живеем в едно обединено Отечество.

С нетърпение очаквам втория том на книгата на Красимир Узунов „Каймакчалан“, която семейството му ще публикува скоро. Първата част ме разтърси – действието е само до 12 септември 1916 г. Жалко, че Поручика си отиде толкова млад – перото му можеше да остави още безценни страници в славната история на Българската армия. Той е роден на 26 януари 1963 г. С настоящия филм отдаваме почит и към неговото дело.



-Вече знае ли се кога ще е телевизионната премиера на филма?

-Да, „Голготата – Каймакчалан“ ще бъде излъчен в събота, 17 януари, от 18.30 ч. по Военния телевизионен канал.

-Вие сте член на Военноисторическата комисия. През м. октомври Военноисторическата комисия организира мащабна научно-приложна конференция „Участието на България в Първата световна война през 1915 г.“ Разкажете за отделните издания на конференцията в Благоевград, Видин, София и Чирпан. Кои са новите лица на конференцията?

-Да, участвах с доклад на тази научна конференция на тема „Българската медийна стратегия и образът на врага през Първата световна война (1915–1918)“, който представих на Софийския панел. За съжаление не можах да присъствам във Видин и нямам пряко наблюдение върху работата там, но останах силно впечатлена от панела в Чирпан и от откриването на войнишкия паметник в село Спасово, Чирпанско.

Освен познатите ми и утвърдени историци, „голямото откритие“ на тази конференция бяха трима млади колеги от Чирпан и Свиленград. Георги Анадолов, с когото се запознахме на конференцията, впечатли с доклада си и по-късно го поканих да участва в проекта „Голготата – Каймакчалан“. Учителят Димитър Гилев, обявен за будител на България за 2022 г., водеше свои ученици и впечатли всички с личния си пример. Третият колега, Стефан Стефанов, също учител, изправи на крака цял Чирпан с доклада си и вдъхнови всички гости при откриването на паметника в Спасово, разказвайки за Спасовци, участвали във войните за национално обединение и Втората световна война.

Тези млади историци са уникални – не само знаещи, но и ковящи умовете и сърцата на младите българи. Сигурна съм, че имената им ще чуваме още дълго като строители на една по-добра България.

В заключение мога да кажа, че от всички конференции през последните години, тази е може би най-въздействащата и вдъхновяваща.

-Какви са творческите Ви планове за 2026 г.? Работите ли по проекти за нови документални филми? Какво си пожелавате в личен план, както и на нашите читатели?

-Само да сме живи и здрави, през 2026 г. продължавам „Щрихи от миналото и настоящето“ – за да разказвам не само за историческите събития, но и за съвременните военнослужещи, за избора им да служат, за дълга и предаността към Родината. Надявам се да мога да участвам в отбелязването на 100-годишнината от рождението на легендата на българското военно разузнаване – полковник Пеньо Върбанов Пенев, и да работя по нови документални проекти, отдаващи чест на героизма на българския войник.

На читателите желая да помнят историята си и да пазят паметта за героите, защото народ без памет няма бъдеще. Желая също на всички 2026 г. да бъде мирна и щастлива!