2015-06-01
Валентин Цветанов, списание „Клуб КРИЛЕ”
Тъжен е споменът!
През 1999 г. предстоеше да завърша обучението си, като офицер-слушател във ВА „Г. С. Раковски”.
Почти два месеца пред завършването обаче съдбата поднесе горчив, непрежалим хап. Георги, когото помнех още като курсант във ВВВУ „Г. Бенковски” „отлетя” завинаги!
Заедно с него, завинаги отлетя и Сашо.
Сякаш по зла прокоба, именно на святия ден 2 юни, през 1999 г. летците от авиобаза Граф Игнатиево - капитан Георги Богданов Русев и старши лейтенант Сашо Димитров Николов изпълняват тренировъчен полет с МиГ-21. За съжаление, поради грешка в техниката на пилотиране, допускат загуба на височина и самолетът се забива в земята, близо до село Драгомир, Пазарджишко.
Горещо беше времето, горещи бяха и сълзите. Не можах да се сдържа. Свързах се с началник-щаба на корпус ПВО, полковник Динчо Карамунчев, и в деня на поклонението заминах със служебния им автобус за погребението в Хасково. Там, в гробището накрай града трябваше да бъде положен Георги, а колегата му - в Дупница.
След няколкочасово пътуване пристигнахме край вечното жилище. А на отсрещния хълм имаше сватба. Едного изпращахме, другиго посрещаха! Живот, съдба!
Именно тогава, там на хълма, до ковчега с тленните останки на Георги, написах едно стихотворение, което докато не отшуми поне малко мъката у най-близките му - не посмях да оповестя!
След година помолих съпругата му за разрешението й и публикувах написаното!
Спи спокойно, Жоро!
Самолетите на стоянката те чакат!




-------------------------------------------------------------------
Посмъртно
(посветено на капитан Георги Богданов Русев)

Животът
- за едни е сватба,
а за друг
- печална брадва.

Сбирал досега
имот, пари и къща
- остави на света сами:
деца, жена,
родители и тъща.

Скърбиме всички
- Жоро бе добър пилот!
Изпратихме го с мъка,
изпратихме го в друг живот!

Написано от мен, Валентин Цветанов, в 16 ч. на 5 юни 1999 г., след погребението в Хасково

----------------------------------------------------------------------------------------------

На майор Георги Богданов Русев
и капитан Сашо Димитров Николов

Колко малко пролети и зими
има в тридесет и три години!
Колко малко обич и мечти!
Самолетът в миг ще излети,
ще забравиш майка и любима,
ще си вятър, птица, свобода.
Още няма да си нечия сълза,
още си Икар и към звездите
пътят е далечен и суров.
Силите след час ще те напуснат,
после пък кръвта ще изтече,
за последно жадно ще поглъщаш
твоето, най-синъото небе.
Падайки, какво ли ще си спомниш -
майчин дом и ласка на жена,
детски стъпки ли ще те догонят,
за да те спасят от вечността.
Може би в последната минута,
много млад, не стигнал до звездите,
ще надрастнеш всички ни в смъртта.
Първо удар, взрив и тъмнина,
после си тревога във очите,
после ще се връщаш във съня,
в глъдката вода изпита.
Майчице, дали ще ни простиш,
че не се завърна у дома.
С вятъра синът ти ще долита.

Даниела Александрова