На 20.11.1944 г. при полет със самолет Авиа Б-71 “Жерав” загиват подоф. Манол Николов Дойчев (пилот), оф. канд. Атанас Николов Раденски (наблюдател) и подоф. Цаню Димитров Николов (борден радист). Няма сведения за причините за катастрофата.
--------------------------------
Според нови сведения пилотите може да са оцелели!



Здравейте г-н Николов,

Благодаря за бързия отговор. Прилагам пълното описание на инцидента под номер 147 във Вашия списък.

Както ще прочетете в описанието, според свекър ми инцидентът е станал на 21 ноември 1944 г., а не на 29 ноември 1944 г. (както е в списъка). Името на свекър ми е неточно в списъка - той се казва Атанас Ангелов Раденски, а не Атанас Николов Раденски. Аварийното приземяване е извършено в землището на с. Старо Железаре, Пловдивско.

Описанието е от ръкописа на неговата все още непубликувана книга с условно заглавие "Повест за моя род и моя живот". В момента със съпруга ми работим по редактирането ѝ и очакваме да бъде издадена на хартия, а също и на Интернет до края на следващата година.

Атанас Ангелов Раденски е бил в авиационна школа първо в Пловдив, а после в Казанлък. Избрах за Вашата страница тази част, която е конкретно свързана с принудителното кацане и причините за него - 6 страници. Ако желаете, можем да Ви уведомим, когато книгата излезе в Интернет, за да сложите препратка и към нея.

Прилагам също и три негови снимки от 1943-1944, когато е служил в авиацията.

Пишете дали имате нужда от повече информация.

След уволняването си от военна служба Атанас Раденски учи в Аграрно-лесовъдния факултет на Софийския университет. Трудовия си живот прекарва като лесовъд в Родопите и в комитета по опазване на горите в Пазарджик.

Автор е на три книги, две от които публикувани.


Пишете, когато добавите във Вашия списък материалите, които Ви изпращам. Надявам се, че няма да имате нищо против да сложим линк към Вашия материал на страницата на свекър ми в Интернет.

С уважение,
Румяна Раденска





Самолетен инцидент на 21 ноември 1944 г. край село Старо Железаре, Пловдивско

(Извадка от ръкописа на автобиографичната родова хроника на Атанас Ангелов Раденски

"Повест за моя род и моя живот", с. Павелско, 1989 г.)

...
Наскоро след установяването ни във Враждебна ни бе съобщено, че нашият "Пети въздушен бомбардировачен полк" ще трябва да вземе участие във войната срещу немските окупатори. До вчера, докато беше на власт правителството на Муравиев, Багрянов и др., те бяха наши съюзници, а днес са врагове. Щом са врагове, ще ги биеме. Впрочем, те вече отдавна бяха напуснали пределите на България и през Югославия пълзяха към Германия.
Аз бях определен да летя с "Жерав" - стари шведски бракми, въведени на въоръжение у нас. Двумоторни, едноплощни бомбардировачи. Имаха място за четири-пет бомби от по стотина килограма, които се закачаха в туловищата им. Всеки член от екипажа - пилот, наблюдател и радиотелеграфист, сядаше в отделна кабина /сандък/, последователно един зад друг. Кабините бяха плътно преградени една от друга, така че между екипажа можеше да се осъществи "връзка" само с помощта на "духало", по което трябваше да се изпраща бележка чрез продухване, или чрез светлинни сигнали: бяло, зелено, червено. В същност духалото бе неизползваемо. Аз използвах светлинните сигнали, за да показвам на пилота посоката за движение на самолета. Бялата светлина означаваше право, зелената в дясно, а червената вляво. Пилота можеше да установи с мен само "видима" връзка, като се обърне назад и обясни нещо с мимики, ако може. Радиотелеграфистът нито се виждаше, нито се чуваше, изгубил се някъде в опашката на самолета.
Екипажите за всяка машина бяха предварително определени. В случай на сигнал за атака да не се губи време, всеки да отива веднага на мястото си. Нашият Жерав имаше следният екипаж: моя милост - наблюдател и командир на самолета, фелдфебел Манол Манолов- пилот и подофицер Цоньо Николов, - радиотелеграфист. Разбира се, никакво радио не съществуваше и в случая Цоньо изпълняваше само ролята на бомбопускач. Излетяхме за фронта не повече от два-три пъти. Преследвахме и бомбардирахме немските ешалони закъсали по Косово поле, по гарите на градовете Прищина, Митровица и Вучи трън - Югославия. Противникът беше безпомощен, макар и да е имал още някаква техника - изтребители и др. Нямаше бензин и представляваше куче с избити зъби - не можеше да хапе. На една от горните гари пуснахме бомбите си върху неговите части. Освен някакви хилави противовъздушни оръдия, нищо друго не се обади. Летяхме на голяма височина и противовъздушната артилерия трудно можеше да ни достигне.
На 21.XI.1944 година полкът ни пак бе вдигнат в тревога. Трябваше да продължим преследването на противника. Летяхме групово - по три машини. Едната с по-опитен екипаж е водач. Ние следвахме. Разбира се, аз си следях маршрута по картата и знаех всеки момент къде се намираме. Бяхме навлезли доста дълбоко в Сръбска територия, когато Манол разклати "Жерава" и се надигна от седалката си, като с ръката посочи нещо към десния мотор. Забелязах, че от там излиза някакъв пушек. С мимики Манол ми обясни, че трябва да се връщаме. Машината не е в ред и има опасност да катастрофираме. Взе обратния курс. Като знаех с какъв курс сме дошли до тук пресметнах набързо с какъв трябва да се върнем и започнах да насочвам машината със светлините. Манол обаче не изпълняваше указанията ми и поддържаше курс с доста големи отклонения от необходимия. Минута, две, пет се мъчех да го "вкарам" в курса, но той все упорстваше. Убедих се, че е безсмислено да подавам повече сигнали, а и самият аз не знаех вече кой е верният курс и го оставих. Мина половин час и повече след завръщането ни, но аз не знам къде сме. Допусках, че Манол може окомерно да ни заведе във Враждебна и чаках каквото направи той. Манол пак разклати машината и с мимики ми обясни, че се налага принудително кацане. Под нас - поле, черни угари, меркат се селца. Вдигнах и аз ръце, което означаваше: "Не знам. Прави, каквото считаш за необходимо". Хванах се с двете ръце здраво за перваза пред мен и запънах краката в основата на предната преграда на кабината. Завъртя се Жерава един-два пъти над нивите, накрая се спусна надолу и след три-четири подскока "заора" в чернозема и се закова. Моторите занемяха, въздушната струя изчезна и изведнъж настана гробна тишина. След няколко мига отпуснах ръцете и краката си. Опасността бе преминала - каквото бе станало, е станало вече. Чувствах се невредим и затова най-напред си помислих: "Дали не се е случило нещо с другите?" Отлепих се от седалката и се надигнах. Никой не се виждаше още. Отворих слюдения капак над главата си, покатерих се и се намерих на крилото. Манол търсил вратичката и едва когато се убедил, че тя не може да се отвори, поради счупване на колесника и клякане на машината, потърсил също горния капак. Слезох аз, измъкна се и той. Гледа Жерава и тюхка "Тюх, дявол да го вземе! Счупи се машината" "Какво си се затюхкал за тая верания? - го питам. Ти здрав ли си?" "Здрав съм бе, ама какво ще правим сега?". Щом чух, че е здрав, пък го и видях, че нищо му няма, веднага го зарязах и затърсих Цоньо, който до момента не издаваше никакви признаци за присъствието си. Приближих се до най-близкото и удобно за проверка място и извиках с все глас: "Цоньо!". Мълчане. Повторих: "Цоньо!" Вместо отговор, чух отвътре въпрос: "Как излезахте, бе!". Не му отговорих, а от своя страна му зададох най-нетърпеливия въпрос: "Здрав ли си?". "Нищо ми няма, но как да се измъкна?". Тази негова дребна грижа ме караше едновременно и да се смея и да плача от радост, поради което думите, които изрекох след това се задавяха в гърлото ми: "Отгоре, през капака!". Измъкна се и той - също невредим, пообъркан малко. Манол продължаваше да обикаля около машината и да цъка.
Попитах го, защо се наложи връщането и принудителното кацане. Въпросът ми го стресна и вместо да ми отговори, се качи на "жерава" и започна да рови нещо в десния двигател. След две минути слезе и обясни: "Когато дадох сигнала за връщане, от десния мотор излизаше значително количество дим. Не можех да определя точно повредата, но се опасявах от експлозия на резервоара, запалване на машината и т.н. Сега, като се качих гледам, капачката на радиатора /с вода за охлаждане на мотора/ не е затворена, изобщо я няма. Заврялата вода плискала по повърхността на нагрятия двигател, изпарявала се бързо и създавала впечатление, че двигателят пуши. А на въпроса ми: "Защо не следваше курса, който ти подавах", обясни: "Гледах да минавам над гористи /ненаселени/ райони, та Цоньо като пуска бомбите, да не падат в населено място. С бомбения товар не биваше да кацаме, защото можеше да експлоадира при кацането, на самото летище". Цоньо действително беше изръсил бомбите. Основните положения около нашето премеждие, се поизясниха.
Като се събрахме тримата, Манол пак най-загрижено изрази тревогата си: "Какво ще правим сега? Какво ще стане с нас?". Аз вече бях абсолютно наясно и съвсем чистосърдечно им заявих: "Момчета, - не бойте се! Нали кацнахме живи и здрави?" Мълчание, след което Манол пак изказа безпокойството си: "Все пак, кацнахме принудително и се върнахме, без да сме стигнали до фронта. При това катастрофирахме, счупихме самолета. Как ще се оправи всичко това?!". Отначало по лицето на Цоньо бе изписано плахо безразличие, дори удовлетворение, че все пак сме останали живи, но като чу опасенията на Манол, клюмна и той. "Не бойте се! - повторих аз. За това, което се случи, ние нямаме никаква вина, а останалото оставете на мене. Само се успокойте, всичко друго ще оправя аз." Манол ме погледна, усмихна се като дете, което е направило беля и задавено попита: "Как?" "Ще видите. Само бъдете спокойни и изпълнявайте каквото ви кажа. Нищо повече не искам от вас." След туй добавих, вече във вид на устна заповед: "Аз и Манол отиваме в селото /бяхме се приземили в землището на село Старо Железape - Пловдивско/, а Цоньо ще остане да пази машината, докато изпратим хора да го заместят. И нека не са притеснява, защото това ще стане скоро. Но да внимава, понеже ей сега ще дотичат цяла сюрия сеирджии!". Цоньо прие със задоволство нареждането ми и заяви, че няма да допусне никого да пипа "Жерава". Манол ме последва, вече малко поуспокоен. Отидохме в общината и влязохме при кмета. Обясних му какво ни се е случило и поисках от него съдействие за опазване на машината, докато дойдат нашите хора от летището и я приемат. Бях намислил да оставя писмено искане за целта, но готовността, която той изрази веднага, разгони всякакви съмнения у мене. Без да се бави, разпореди да се изпратят веднага пазачи, по двама души на смяна. След това стана дума за квартира - нощта наближаваше, а и студът беше доста осезателен. "Квартири имаме много. Чудя се къде да ви настаня, къде ще-ви е най-добре" - обясняваше кмета и мислено прехвърляше в главата си стопаните, у които евентуално би могъл да ни прати. В този момент пред него застана възрастен мъж oт селото и с две думи разреши проблема: "Кмете, нека дойдат у нас бе! Хем ще ми гостуват, хем ще си поприказваме за моя син". Кметът успя само да произнесе: "Ха! Виж, как не съм се сетил за теб!".
Разделихме се с кмета и селянинът ни поведе към дома си. Сетих се за Цоньо и се върнах при кмета. "Нека, - рекох, хората, които ще отидат да пазят самолета, да обяснят на нашия човек в коя къща сме и дори ако е възможно, нека го доведат при нас. "Разбира се, не ще и казване" се засмя той.
Нашият "хазяин" се оказа баща на наш колега-летец, но в друга въздушна част. Фамилното му име беше Налбантов, а малките им имена съм забравил и на бащата и на сина. Но това не е важно. Важното беше, че кмета имаше за задача да пази само счупена машина, но не и тела на загинали летци. По пътя стария Налбантов ни предложи да се отбием в кръчмата да пием по нещо. Моите момчета се позапънаха, почувствуваха се доста неудобно. Не се сещаха, че това е малък тактически ход, необходим на хазяина ни. Домашните му не знаеха, че ще им заведе такива "важни" гости. Не биваше да ги сварваме как да е. Докато ние се почерпим в кръчмата, някой "вестоносец" ще изтича до дома му и ще ги предупреди. Това ми мина през ума. И затуй казах: "няма да е лошо. Предполагам, че във вашата кръчма ще има хубаво винце?" "Ще го видите, пък после ще видите и мойто и ще кажете кое е по добро". Забравих да кажа, че при кмета оставих телеграма, която трябваше да се изпрати в летище Враждебна, за да бъде уведомена частта ни за станалото. Значи бях направил всичко необходимо. Нямах никакво задължение в момента и с удоволствие влезох в задимената Старожелезарска кръчма. Знаех си, че ще бъдем обект на много голямо внимание и че ще ни наблюдават с огромен интерес. Бях се подготвил психически и се стараех да бъда спокоен и да не покажа ни най-малко смущение. Масата ни се запълни на минутата. Желаещите да седнат при нас бяха много, но вече нямаше место. Почнаха почерпките. По едно време поискахме и ние да почерпим. Обидиха се: "Вашите пари тук не вървят" - казваха и предупреждаваха кръчмаря да не взема от нас пари. Колко сме стояли в кръчмата, не помня. Но когато хазяина ни счете, че у дома му вече всичко е наред, помоли събеседниците ни да ни освободят, че трябва да почиваме. Още не бяхме напуснали кръчмата и Цоньо пристигна.
У семейство Налбантови заварихме голяма подготовка. Стаята бе добре подредена и украсена. На средата бе поставена маса, а на нея чаши, шишета, мезета и други подобни атрибути, говорещи за едно тържествено посрещане. Шетаха две жени. Едната беше майката на нашия колега, а другата бе по-млада - нейна снаха или дъщеря. Вероятно в тази къща имаше и деца, но те бяха изгонени в друга стая, а може и в друга къща. Малко по-късно пристигна и съпругът на по-младата жена. Аперитивът, който взехме в кръчмата, ни подейства успокоително, дори ни повдигна малко настроението. Поканиха ни пак на "чашка". Пийнахме, после започна вечерята. Не, не беше вечеря. То беше банкет. Цял банкет, по случай нашия втори живот! Аз осъзнавах много добре това, затуй нито се въздържах, нито се стеснявах. Мойто поведение "зарази" и другите двама от екипажа. Прекарахме великолепна вечер. За нея винаги си спомням с дълбока почит за Налбантов - баща и казвам: "Ако е жив - от здраве и добро да не се отърве, ако вече е заминал на оня свят - мир на праха му!"
На 22.XI., след като порядъчно се наспахме, се добрахме до влака и се отправихме към Враждебна. Докладвах, както си му е редно, но там вече знаеха всичко и много много не ме разпитваха. Дори ми се стори, че проявяват слаб интерес към случилото се. Немците се бяха поизтеглили нататък и за нашия бомбардировачен полк изглежда, нямаше повече работа. Така че за нас този злополучен полет се оказа последен. Доколкото си спомням и другите престанаха да излитат за фронта.
Наскоро бяхме освободени от запаса и заминахме за домовете си, за да започнем отново цивилния живот. Този живот очаквах с надежда. За казармата не съжалявах. Мечтата ми да полетя бе осъществена и то не как да е, а със значителни преживелици и с повече от стотина полета зад гърба ми, от които последният едва не се оказа фатален.
Вече се бях наситил на лудории, а като че ли и малко бях поумнял.
До преди десетина-дванадесет години се числях към запаса, с чин капитан и длъжност - адютант на Въздушна ескадрила. От 1977 г.насам съм отчислен и от запаса.