На 23 юни се навършиха 121 години от рождението на ген. Ганчо Манчев, командир на българските ВВС в едни от най-трудните им години - Отечествената война.
Интересното е, че на същата дата - 23 юни, се навършват и 47 години от смъртта му.
Нека си припомним за един от позабравените български генерали - генерали на честта и славата!

Командир на Въздушни войски и командващ бойните им действия през Отечествената война 1944-1945 г. (до 11 ноември 1946 г.)
Роден на 11 (23) юни 1894 г. в гр. Дряново. Завършва Априловската гимназия в Габрово. Завършва Военното училище с 38-и випуск като артилерист.
В Междусъюзническата и Първата световна война е редовно мобилизиран. Във въздухоплавателното постъпва през 1918 г. След това е една година на специализация в Германия и от 1919 г. е пилот-авиатор в Аеропланното училище в Божурище През 1926 г. е изпратен да организира прехвърлянето на училището от Божурище в Казанлък. Там е инструктор и обучава първата си група пилоти от пет души – добри Доневски, Борис Попов, Николай Александров, Руси Коларов и Антон Узунски. През 1928 г. участва в първата обиколка на България със самолети заедно с пилотите Христо Лазаров и Манчо Манов. От 1930 до 1934 г. служи в Божурище, където обучава своята втора група ученици-пилоти. От 1934 г. до септември 1935 г. по негова лична инициатива се строи прогимназията в Божурище, днес под името “Летец Христо Топракчиев”. През 1935 г. е арестуван във връзка с процеса Дамян Велчев и Кирил Станчев. Осъден е на 8 години затвор по Закона за защита на държавата. Уволнен е с чин капитан. От присъдата си Ганчо Манчев излежава 5 години и през 1940 г. е освободен.
Напуска авиацията на 30 септември 1935 г. Удостоен е с орден “За гражданска заслуга” за спасяване на горящ самолет на летище Божурище (вероятно през 1923 г.). Отново постъпва във военната авиация на 15 октомври 1944 г. като неин командир и командващ бойните действия през Отечествената война 1944-1945 г. Произведен е полковник, след това генерал-майор. Уволнява се на 11 ноември 1946 г. по собствено желание. След напускане на заеманата длъжност, в деня на уволнението си е арестуван и след няколко дни освободен. През 1948 г. отново е арестуван и два месеца е в неизвестност. На 16 април 1951 г. е арестуван в гр. Драново и престоява 6 месеца в държавна сигурност. На 9 ноември с.г. е изпратен в лагера Белене. Там прекарва до декември 1954 г. Съди го Военен съд и го оправдава като невинен по предявените обвинения.
Останалите години от живота си прекарва в Дряново и София. Отдава се предимно на внуците си, които възпитава в честност и патриотизъм.
Умира на 23 юни 1968 г. в София. Погребан е в алеята на летците в Софийските централни гробища.
(По биографични бележки от Дочка Сомова-Манчева, дъщеря на ген. Г. Манчев, предадени на автора от Найден Дичев, 1997 г.)



(
Ген. Манчев - вдясно, до сръбския си колега в центъра, в края вдясно се вижда и полк., тогава, Захари Захариев
Снимка - архив Капитан, форум Еър ГРУП 2000

Ганчо Манчев, генералът на честта, записа името си в историята със златни букви
В Дряново честват 120 г. от рождението на славния воин
Публикувано: 4 юли 2014

Дряново и Дряновският край са родните гнезда на трима генерали от българската армия, които с честта и делата си са оставили светла диря в историята на българската държава. И ако за генерал Иван Цончев - героят от Македоно-одринското въстание през 1903 г., и за генерал-лейтенант Митьо Кисьов - един от военните, които възродяват транспортни войски в България по времето на социализма, е писано в медиите по различни поводи, то за генерал-майор Ганчо Манчев малко се знаеше досега.

Ганчо Манчев е бил началник на Военновъздушните сили на армията в България преди и след 9 септември 1944 г. През 2008 г. излезе от печат книгата "Страдания през два режима", в която неговата дъщеря Дора Манчева - Сомова описва накратко, но изчерпателно и вярно житието и битието на своя баща - именития български военен летец генерал-майор Ганчо Манчев. Познавах добре г-жа Манчева - Сомова, която беше колежка на майка ми, а с нейния син Пламен Сомов (известен кинооператор) сме и днес близки, а може да се каже, и приятели. Той ми донесе книгата на майка си и с негово разрешение (защото леля Дора почина - вечна й памет!) помествам началната част на книгата за генерал Манчев, озаглавена "Дряново, Русе, Габрово, войни (1894-1926 г.)”.

"Баща ми, авиаторът, о.з. генерал-майор Ганчо Манчев Иванов е роден в красивото балканско градче Дряново на 11/24 юни 1894 г. В общинския регистър пише:

Роден в дома на родителите си в Черната махала - Ялията,

син на баща Манчо Иванов, на 28 г., и на майка Каля Манчева, на 22 г.

Родната му къща била в долната част на града, между черквата "Света Богородица" и реката. През 1981 г. отидох да я видя - все още беше там. Баща му, т.е. моят дядо, е бил обущар и същевременно изпълнявал службата конен стражар. Съвсем малък останал пълен сирак, той бил отгледан от някой си Иван Хайнаджиев, затова чичо ми носеше името Иван Манчев Хайнаджиев, а баща ми - Ганчо Манчев Иванов. Майка му, моята баба Каля, по баща Вълчева, е била домакиня, но се е занимавала и с полска работа, тъй като са имали ниви и лозя. Тя е имала три деца - чичо ми Иван, най-голям, баща ми и най-малкото дете, момиченце Стефанка, която починала от скарлатина на около три годинки. Баща ми завършва основното си образование в родния си град Дряново, като през лятото работили с брат му по новостроящата се презбалканска жп линия. В Русе живели сестрата и братът на майка му и затова баща ми отива да учи в тамошната гимназия. В Русе учи две години. През един студен зимен ден отива да се пързаля по замръзналия Дунав. Обаче ледът се пропуква и той пропада във водата. Благодарение на това, че бил добър плувец, се спасява. Когато се прибира вкъщи целият мокър, вуйчо му пише на сестра си, че не може да поема повече отговорност за "лудия й син" и затова да си го прибере. През това време учениците и гражданите

в Русе правят стачка заради женитбата на туркинята Саафет с българин

Баща ми взема участие в стачката. Не зная дали това, или пък писмото на вуйчо му стават причина той да се премести в Габрово в Априловската гимназия. Докато учи, се случва нещо интересно. През града минава пътуващ цирк. Възловият номер бил борбата на някой от публиката с пехливанина на цирка. Собственикът обещавал пари на този, който успее да го победи. Баща ми, сигурен във физическите си сили, се съблича, намазва се с мазнина и започва да се бори. Съучениците му също са там. За голяма изненада на публиката и за неудоволствие на собственика, баща ми побеждава, но не му дават обещаните пари. Резултатът е - надупчено шапито от ножчетата на възмутените му съученици. А на баща ми останала само славата на силен младеж, за когото дълго се говорело. През 1912 г. започва Балканската война. Баща ми отива доброволец в Червения кръст. След края на войната завършва гимназиалното си образование през 1914 г., а през 1915 г. постъпва във Военното училище. По данни от досието му в Държавна сигурност той казва следното - "За постъпването ми във Военното училище повлия Георги Занков”. Аз обаче зная от баба ми Каля, че министър Халачев, с когото тя е била в родствени или сватовски връзки, казал: “Кальо,

дай да пратим Ганча във Военното училище, че да го озаптим малко!,

тъй като тя му се оплакала, че е луда глава. През 1917 г. баща ми завършва училището като артилерист с 38-и випуск. От 400 души той е 14-и по успех. Бащата на баща ми Манчо почива през 1915 г. Започнала Европейската война. Братът на баща ми, чичо Иван, е мобилизиран. Според тогавашните закони двама братя не се изпращат на фронта. Предлагат на баща ми да служи във Варненския или Шуменския гарнизон. Той обаче заминава на фронта. На 1 февруари 1917 г. се явява в 4-ти артилерийски полк, Трета рота, Трета батарея на капитан Червенобрежки, където служи повече от година и половина. Произведен е подпоручик. И както сам разказва - "След привършване на епичните боеве, които се водеха от Осми приморски полк за овладяване на Яребичната, през 1918 г. бях уволнен, напуснах фронта и постъпих във Въздухоплаването”. След края на Първата световна война е предложено на тези, които са демобилизирани, ако желаят, да станат летци. От 1 април 1918 г. до август същата година завършва курс за летци и е определен за специализация от една година в Германия. През септември 1918 г. заминава за Германия, Хановер, но не специализира поради събитията, а именно края на войната. В Германия стои шест месеца и през 1919 г. се завръща в България по заповед на полк. Никифоров. През 1920 г. завършва още един курс. От 1 октомври 1919 г. баща ми е авиатор. Притежава свидетелство за правоспособност като пилот на транспортен самолет №22 от 31 март 1920 г.

При една екскурзия се запознава с Олга Тодорова Стоилова, най-голямата дъщеря на Тодор Стоилов Котупанов, основател на първата българска фабрика за сапун "Македония". На 30 октомври 1920 г.

младата двойка се венчава в църквата "Света Неделя” (Свети Крал)

Кумовете на младоженците са първият български авиатор Симеон Петров и съпругата му Елена. Веднага след черковния брак младото семейство отива да живее на летище Божурище. Баща ми напуска няколко месеца авиацията и работи във фабриката на тъста си. Но често ходи до Божурище, за да гледа как летят другарите му. При едно такова посещение се запалва аероплан. Баща ми скача в машината и успява да изгаси пламъците. Той остава невредим, обгаря само цивилният му костюм. За тази постъпка е награден с Орден за гражданска заслуга четвърта степен. На 1 септември 1922 г. Ганчо Манчев постъпва отново във въздухоплаването, то остава неговата любов за цял живот. През март 1933 г. генерал Манчев прелита над родното Дряново със своя самолет и прави уникални снимки на центъра на тогавашния околийски град, на Вагонната фабрика ”Здравина”, на квартал „Боюв яз” и на Дряновския манастир.



Любомир ДИМИТРОВ