Редакцията на сп.КРИЛЕ честити юбилея на големия Владо Попов! Нека ни бъде жив и здрав!

Визитка
На 13 март полк. ор Владо Попов навърши 80 години! От името на цялата авиационна общественост и сп.КРИЛЕ му пожелаваме да бъде жив и здрав! Напред и нагоре!
Прочутият летец е роден през 1936 г. в с. Оряховица, Старозагорско.
Още в ранното му детство семейството се премества в Казанлък, където тръгва на училище, завършва техникум по механотехника, започва да се занимава с авиомоделизъм. После постъпва в НВВУ “Г.Бенковски” –Долна Митрополия и го завършва през 1956 г.

Офицерската си служба започва като младши пилот на МиГ-15 в 25-и иап, Граф Игнатиево. От 1959 г. е преместен в 19-и иап, където лети на МиГ-19С и достига до длъжност щурман на ескадрила. През 1964 г. му е присвоено най-високото звание – военен пилот първи клас.
От 1966 до 1969 г. учи във ВА “Г.С.Раковски”, командно-щабен профил и завършва академията с общ успех от държавните изпити – отличен 5,66. След дипломирането си една година е в щурманския отдел на 10-и САК в Пловдив, а от есента на следващата е назначен за ЗКПЧ на ескадрила в 44-и ВАП, Пловдив. През 1972 г. става заместник-командир по летателната част на вертолетния авиополк и от следващата – 1973 г., поема командването на вертолетчиците в Пловдив.
Последно занятие преди пенсионирането - тема на занятието "Бойно използване на вертолетната авиация"
Есента на 1977 г. става старши преподавател в катедра ВВС към военната академия. Пет години по-късно защитава дисертация и придобива научна степен доктор. През 1985 г. е избран за доцент. Приключва военната си служба през 1990 г. като полковник, с офицерски стаж от 34 години и с нальот от около 3500 часа на 9 типа самолети и 3 типа вертолети.
След пенсионирането си пет години работи като хоноруван преподавател в учебния център на АК “Балкан” и четири години е преводач към научния отдел на военната академия. Владее руски, английски и международния език есперанто. С помощта на последния поддържа контакти със свои колети от редица страни от всички континенти. Имал е възможност да посети много държави, с които поддържа езикова връзка, като участва от 1992 г. редовно на международните есперантски конгреси.
На двете любими неща в живота си – авиация и есперанто – е посветил своята автобиографична книга “Небето и зелената звезда” издадена от ИК „Еър ГРУП 2000“ през 2006 г. Инициатор е за съставянето на сборника “Вертолетчиците разказват”, пак на същото издателство.




Септември 1989 г. - последния ми полет, с подп. Асен Буков от 44 ВАП
Като повече от хората, застанали пред прага на своята 80-та го-дишнина и аз все по-често си задавам ред въпроси и търся отговорите им. Между тези въпроси, един се откроява с особена сила и настойчивост: - удовлетворен ли съм от житейския път, който извървях до тук? Не бих желал да звучи като някакво самоизтъкване, а съвсем честно искам да отговоря на този въпрос, най-вече пред себе си: Да! Удовлетворен съм, въпреки тежките времена, които ни сполетяха през последните 25 години. Удовлетворен съм, защото можах да стана такъв, какъвто желаех да бъда още като дете. Удовлетворен съм, защото успях да осъществя и една друга, също детска мечта – да пътувам по широкия свят и да опознавам хората и природата от близки и далечни страни.
Навярно зараждането на първата ми мечта започна с това, че къщата ни в Казанлък се намираше близко до военното летище и аз от малък заживях с песента на самолетите, прелитащи денем и нощем над нас. Много често с моите връстници се катерех по покривите на новостроящите се къщи в махалата, за да видя още по-отблизо смелите мъже, които често ни възнаграждаваха с махане на ръка за поздрав.
Във втори прогимназиален клас направих първата си реална стъпка към подстъпите на малката авиация – към авиомоделизма. Приеха ме в кръжока по авиомоделизъм, организиран от Народния съюз за спорт и техника (НССТ). Нима може да се забрави трепета, когато виждаш как полита в синевата малкия самолет, изработен с толкова усилия от собствените ти ръце? Започнахме изработването на все по-сложни безмоторни и снабдени с малки мотори авиомодели за участия в ред състезания. Трудът и всеотдайността ми скоро бяха възнаградени – изпратен бях на 20 дневен конструкторски курс в летище Мусачево. В началото на есента ми възложиха да ръководя кръжок по авиомоделизъм към Пионерския дом. Бях вече в трети прогимназиален клас, с пионерска връзка на врата, когато започнах да предавам знанията и уменията си на по-малките от мен кръжочници. След не много време, те с радост следяха, как плавно се издигат в небето направените от тях хартиени балони, а аз не по-малко щастлив тичах заедно с тях. След приключване на учебната година, съвсем неочаквано, у дома пристигна директорката на Пионерския дом, с покана - веднага да замина на летище Баните, тъй като съм награден за добра работа с кръжока. Тази награда се оказа най-хубавата и незабравима в живота ми – 15 минутен полет със самолет над града и околностите му. С още един приятел, запален авиомоделист, ни настаниха на седалката зад авиатора и след няколко минути малкият “Пайпер” плавно се отлепи от земята. Сърцето ми лудешки затуптя. След всеки следващ метър набрана височина, разкриващата се гледка пред нас ставаше все по-голяма и красива. Прелетяхме над града и когато отправих поглед към Балкана, там, в неговите зелени пазви, ослепително заблестяха позлатените кубета на Шипченския манастир, а над него - легендарният Столетов връх с познатия на всички българи паметник. След плавния завой, на запад се открои водното огледало на язовир “Г.Димитров”, а на юг – река Тунджа и хребета на Средна гора. Всичките тези гледки, толкова познати от преди, бяха необикновено красиви и вълнуващи, гледани от височината на незабравимия полет - полетът, който окончателно предопредели по-нататъшната ми съдба.
Годината е 1950-а - вече съм ученик в Техникума по механотехника – един логичен избор, продиктуван от влечението ми към техниката. Като ръководител на секцията по авиомоделизъм към ДОСО (Доброволна организация за съдействие на отбраната) често посещавах със средношколските си кръжочници летище Баните. Там, в аероклуба, от няколко години усилено летяха безмоторни и моторни самолети, скачаха парашутисти и аз със зажаднял поглед гледах подготовката на аероклубските авиатори. Гледах и мечтаех, кога най-сетне ще дойде денят, в който ще мога да се запиша в курса за моторни летци. И този ден най-сетне дойде. Успешно преминах медицинските прегледи, след което започна теоретичният курс – едно напрегнато вечерно училище, в което жадно усвоявахме теорията на летенето. С пукването на пролетта през 1953-а настана и Големият ден – денят на първия опознавателен полет с инструктор на любимия български самолет ЛАЗ 7 (конструктор проф.Цветан Лазаров). След това започна усилено летателно ежедневие, докато настъпи другият Голям ден - денят, в който инструкторът ми каза:”Хайде момче! Готов си. Следващият полет ще изпълниш сам”. Само този, който е изживял трепетите при първия си самостоятелен полет, може най-добре да почувства неповторимия трепет на върховна радост и щастие през кратките 6-7 минути.
С настъпването на първите септемврийските дни, положихме и практическия изпит. На успешно завършилите ни предложиха да кандидатстваме във Военно-въздушното училище “Г.Бенковски”. Годините тогава бяха толкова напрегнати, че Родината имаше нужда от голяма и силна авиация. Първите ми другари, завършили вече гимназията или техникума, усилено застягаха куфарите си за Долна Митрополия. А аз какво можех да предприема, като нямах диплома, а само завършен трети курс и трябваше да уча още цели две години? Желанието ми да кандидатствам за пилотското училище бе толкова голямо, че просто място не можех да си намеря от мисли, какво да направя. След упорити молби, успях да получа от канцеларията на техникума отпусно свидетелство. Оценките ми по изучаваните предмети бяха много добри и с препоръките от аероклуба смело потеглих за Военно-въздушното училище.
Когато пристигнах в Д.Митрополия, се оказах един от 800-те кандидати за бъдещи летци. След много строгите медицински прегледи и теоретичните изпити, приетите бяхме 183-а. Така започнахме напрегнатите курсантски години, за да завършим през 1956г. само 67. Наистина, “ситото” бе неимоверно голямо, особено третата година, когато през едно много дълго и горещо лято, трябваше успешно да изучим и полетим на трита типа съветски самолети – витловият ЯК-11 и реактивните ЯК-17 ЯК-23. Излязохме щастлив випуск! Въпреки голямото летателно напрежение, не дадохме нито една жертва през трите години. Бе късна есен, когато, най-сетне, на 21 ноември 1956г., пристигна министерската заповед и випускът ни от 67 млади и напети лейтенанти се вля в частите на ВВС.
На желаещите да служим в елитното летище Граф Игнатиево, командването удовлетвори рапортите. Започнахме обучението си на по-модерния и скоростен изтребител МиГ-15 (конструкция на Микоян и Гуреевич). Тогава никой от нас не допускаше, че само след две години, ще полетим на първия сериен свръхзвуков изтребител МиГ-19 – самолет от съвсем ново поколение, с два двигателя и мощно артилерийско и ракетно въоръжение. Това бяха времената, когато т.нар. “студена война” с всяка измината година все повече се приближаваше към горещата (кризите в Ирак, в Куба, войната във Виетнам и тази между Израел и Египет и т.н.). Години, изпълнени с постоянни бойни дежурства, с учебни въздушни боеве и учения със стрелби по най-различни полигони. Така заякваха крилата ни и умението да летим, а ако се наложи - и да воюваме във всякакви условия на времето, денем и нощем. През 1964г., както аз, така и други мои съвипускници защитихме званието “Военен пилот първи клас”. За съжаление, през годините на студената война, при изпълнение на служебния си дълг, загинаха много прекрасни наши бойни другари, приятели и колеги. Випускът ни също даде първите си жертви.
През 1961г. майка ми излезе в пенсия и по този случай реших да й направя подарък, като отидем заедно на екскурзия в Съветския Съюз. И двамата бяхме много щастливи, че за 16 дни можахме да видим толкова хубави неща из необятната съветска страна. Когато се завърнахме, в мен вече се бе разгоряло голямото желание да видя и други непознати страни. Но времената бяха такива, че като военен можех да посещавам само страните от нашия, социалистическия лагер. В някои от тях пътувах по няколко пъти.
Междувременно, пристигна министерска заповед, според която, на офицерите, които нямат дипломи за средно образование, се даваше срок до две години да се дипломират. Оказа се, че от нашето летище не съм само аз “нередовният”. Нямаше как - сформирахме една група от “закъсалите ученици” и най-редовно, всяка неделя, в една пловдивска гимназия, започнахме да усвояваме пропуснатото. В техникума изучаваните предмети бяха предимно технически, затова, сега с подчертан интерес, слушах уроците по география и литература. Никак не ми беше лесно да съчетавам едновременно носенето на службата, младежките желания и целодневното неделно училище. Но и този труден период бе успешно преминат – на 24 години получих много добра диплома за средно реално образование.
Впечатленията от екскурзиите из посетените страни и получените географски познания в гимназията, ме подтикнаха да подам рапорт за задочно следване на география. Рапортът ми успешно премина всички командни инстанции, но при командващия ВВС засече. Получих отговор, че “… като млад летец, главната задача е да продължа да се усъвършенствам…” и т.н. Не мина много време и при една среща с командира на полка, той ме спря и без заобикалки, съвсем кратко, ми каза:”Попов, ти нали искаше да учиш? Щом е така, стягай се за приемните изпити във Военната академия”
За академията от 19 изтребителен полк заминахме четирима летци. С останалите седем колеги от авиационното класно отделение бързо се опознахме и станахме силен колектив. Колектив, който спази утвърдилата се традиция, класните отделения от ВВС да са първи по успех през трите години на следването.
След завършване на Академията през 1969г., авиаторската ми съдба неочаквано тръгна в друга посока. Вместо да се върна в родното летище, известно като Графа, бе решено да замина за 44 вертолетен авиополк, базиран в Пловдив. Не беше лесно утвърждаването на новото място и работата ми с непознати колеги, както и полетите със коренно различната и непозната машина - вертолета Ми-4 (конструкция на Михаил Мил). Като ЗКПЧ (зам. командир по политическата част) на една от ескадрилите, постепенно опознах хората и след година, те вече ме приемаха като “техен” човек. И “непокорния” в началото Ми-4 стана послушен в ръцете ми. След две години ме назначиха за заместник командир по летателната част на полка, а през есента 1973г. поех неговото командване. Заредиха се една след друга четири напрегнати години, през които полкът продължи да се утвърждава като все по-силна и можеща транс-портно-бойна част (тогава разполагахме с 28 броя Ми-4, 7 Ми-8 и 10 Ми-2 и пролетените часове за година надхвърляха 8 000). За голямо съжаление, през лятото на 1977-а не бяхме пощадени от най-лошото, което може да се случи в авиацията –простихме се със скъпи бойни другари.
С удовлетворение посрещнах решението на командването да бъда назначен за преподавател към катедра “ВВС” във ВА”Г.С.Раковски”. Имах голямо уважение и афинитет към преподавателската работа – нещо, което вероятно бе заложено още от младежките години, когато ръководех авиомоделните кръжоци и курсове. Сплотената творческа атмосфера в катедрата ми помогна бързо да се ориентирам и навляза в новата работа. Започнах разработването и на дисертация, която след три годишна усилена работа успешно защитих. След време, бях избран за доцент. През 13-те години преподавателска работа в катедра “ВВС” продължих да се уча и с любов да предавам натрупания опит на бъдещите авиационни командири. Когато празнувах 50 годишния си юбилей, сред скъпи приятели и другари заявих, че ако здравето ми позволи, ще летя още 5 години, след което по собствено желание ще се разделя с прекрасния колектив, за да дам път на по-младите колеги. Така и стана – през пролетта на 1989г. подадох рапорт и на следващата година преминах в запаса. Преди да изляза в разпореждане, изпълних последния си прощален полет с новия, още по-мощен вертолет Ми-17. С този полет прик-лючи една голяма част от житейския ми път – път, който след години описах в книгата “Небето и зелената звезда”.
Тъй като психически отдавна се бях подготвил за деня, когато след 34 години ще трябва да сваля сините пагони от раменете си, то пред мен не е стоял тревожният въпрос – какво ще правя в цивилния живот. През изминалите години не бе стихнало желанието да видя с очите си как живеят хората и в страните зад т.нар. “желязна завеса”, т.е. в другия – капиталистическия свят. Но според съществуващите правила по това време, военнослужещите, които са работели с важни секретни документи, не можеха да посещават страните от другия “лагер” в продължение на 5 години след пенсионирането си. Тогава си спомних за есперантското движение и възможността българските есперантисти всяка година организирано да посещават международни конгреси, провеждани в страни по целия свят. Проз-рях в това пътя, чрез който ще мога да видя начина на живот и зад “желязната завеса”. Без колебание, една година преди пенсионирането си, се записах в курс за изучаване на есперантския език. С тази крачка започна осъществяването на другата ми мечта – мечтата да опозная колкото се може повече близки и далечни страни и хората, живеещи там. Това опознаване вървеше заедно и с новата ми работа в Учебния център на авиокомпания “Балкан”, където бях хоноруван преподавател в продължение на 4 години. Там почувствах нуждата от повишаване на знанията си по английски език и затова се записах в необходимия ми курс, организиран от “Алианса”. През 1994г., по линия на есперантското сътрудничество, получих покана да участвам в ежегодния летен есперантски семестър в Хартфортския университет в Бостън (САЩ). Получи се така, че благодарение на мои добри приятели, вместо 6 месеца, останах в страната на “неограничените възможности” 3 години. Години, през които работех като помощник механик в автосервизи, а вечерно време посещавах курс по английски език. Това ми помогна, когато се завърнах в България да кандидатствам за обявената длъжност във ВА “Г.С.Раковски” – преводач на документи и материали със специфично военно съдържание. Работата ми бе интересна и намирайки се в съседство с “моята” подмладена катедра, не усетих кога отлетяха още 5 години.
Изминаха повече от 2 и половина десетилетия от деня, когато с група български есперантисти изкачих връх Олимп. Това беше и първият ми допир със страна от “другия” свят. След този допир последва втори, трети, четвърти и така до днес. Доволен съм, че си създадох навика още при първото пътуване из Съветската страна да водя записки за видените и впечатлилите ме неща. Тези записки и своебразни дневници се увеличаваха заедно с пътуванията ми през различните години. Те послужиха за “канава”, която използвах, след като реших да напиша книгата “С Есперанто по света”. Избрах това заглавие, защото то най-добре и пълно отразява възможностите за пътувания по света с помощта на есперантската взаимопомощ и международния език, като едно прекрасно средство за общуване. В никакъв случай не мога и няма да забравя изписаните редове и спомени в дневниците ми от организираните екскурзии из бившите социалистически страни. Те са били и ще останат завинаги в сърцето ми.
Огромна е разликата между една организирана екскурзия в група и няколко месечното самостоятелното пътешествие из далечни страни. Дали е по-кратко или по-дълго, всяко едно пътуване, за да бъде успешно, изискваше сериозна предврителна подготовка. В болшинството случаи, след участието ми в поредния международен есперантски конгрес, продължавах опознаването на страната домакин, а след нея и съседните държави. Като член на есперантската туристическа организация “Паспорта Серво”, по предварително съгласуване със съидейници от различните страни, гостувах в техните домове, както и аз посрещах през годините приятели от различни краища на света. Имах възможност да бъда гост в домовете на хора с най-различни професии, религиозни убеждения и цвят на кожата – всички те, обединени от идеята на есперантизма за един мирен свят, в който чрез неутралния език можехме да общуваме и да бъдем приятели. В това отношение, след всяко едно пътуване, ставах все по-богат човек с новите си приятелства. Приятелства из почти всички европейски и скандинавски страни. Приятелства от Москва, от Сибир до Байкалското езеро и Монголия, от Китай, Индия и Непал, осъществени по време на незабравимото три месечно пътуване през 2004г. Приятелства от Бразилия, Уругвай, Аржентина и Чили, когато за два месеца през 2002г. пропътувах с автобус 8 600км. от брега на Атлантическия океан до гр.Валпарайзо на тихоокеанското крайбрежие. Сигурно има нещо вярно в поговорката, че “апетитът идвал с яденето”. Така моя пътешественички апетит стигна до Нова Зеландия, Австралия, Япония, Корея, Хонконг и Дубай, а през 2010г. до Куба и Мексико, а след това до Виетнам и Исландия.
Въпреки удовлетвореността ми от до тук извървения житейски път, няма да е честно, ако не споделя, че по неговите друмища през изминалите години, имаше и много тежки и мъчителни преживявания от професионален и личен характер. Но, най-тежки бяха часовете и минутите, когато се разделяхме завинаги със скъпи другари и колеги, достойно изпълнили служебния си и граждански дълг. Независимо от това, динамиката на живота повелява - докато сме живи, да продължаваме напред.

о.з.полковник, доц. Владимир Иванов Попов