Крайно интересна публикация на Тарик Масарва в йорданското издание Al Rai изразява крайна гледна точка по отношение на режима на Башар Асад. БЛИЦ препечатва превода й без съкращения.Ако имаше някакъв шанс за вътрешнополитически път за решаване на сирийския проблем, сега той вече не е възможен. Какво й остава на опозицията? Ами да се договаря с руснаците! Сега режимът, по-точно каквото остана от него, няма никаква тежест в преговорния процес, тъй като неговите съюзници под знамето на легитимността завладяха всички лостове за управление на страната.

Това не е шега на седмицата! Когато Асад полетя към Москва за обсъждане на стратегическото взаимодействие между двете страни-съюзници, стана ясно какво става. Известно е, че един легитимен президент при такива сериозни пътувания не лети без съпровождане от министъра на външните работи, например, или от премиера на страната. За това, че на режима му идва краят, говорят и „договореностите”, постигнати между Асад и руското ръководство. Сега Сирия напомня на България или Чехословакия от времето на господство на Съветския Съюз.

Защо министърът на външните работи на Русия е против съставения в Рияд списък на сирийската опозиция? Не е ли защото там са представени тези, които обстрелваха сградата на посолството на Русия в Дамаск.

Това сериозен аргумент ли е? А какво правят руските самолети в Сирия? Не точно тези, които хвърлят рози над Хомс, който е останал без една трета от сградите си. А какво прави през последните пет години Башар Асад? Значи тероризма като политически атрибут някой може да го използва, а някой не може.

Да допуснем, че има опозиция. Не тази, която предлага Рияд, състояща се от кюрди, араби и асирийци. Тя се намира в контакт с министъра на вътрешните работи на режима на Асад. САЩ са заинтересувани от нея като съюзник и й оказват всевъзможна подкрепа, въоръжение и изпращат американски военни в бази, които са разположени вътре в страната и се намират под неин контрол. Но тази опозиция не се харесва на Турция, защото в нея влиза Кюрдската работническа партия (ПКК), тя пък е неудобна и на Катар.

Пред нас е следното разположение на силите:

1. Режимът, който е загубил легитимност;

2. Опозицията: Една част от нея, поддържана от сили отвън, няма значима тежест в страната, с изключение на северната провинция Идлиб; друга част от опозицията, подкрепяна от Асад, Русия и Америка, явно претендира да установи контрол върху значителна част от територията на Сирия, граничеща с Турция и Ирак.

Международното участие в сирийския процес не е балансиран. Русия е единствената страна, чието присъствие чувствително се усеща в региона, независимо че другите страни продължават да участват в сирийския конфликт от въздуха. Що се отнася до регионалните сили, то колкото и да искат, засега не са намерили своето място в тази игра.

Така че защо опозицията не пробва да се договори с Русия, а не да губи време на преговори с режим, който нищо не решава.

Превод и редакция: БЛИЦ