106 ГОДИНИ ОТ СМЪРТТА НА ВЕЛИКИЯ ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ - БЛАГОСЛОВЕНА Е ТАЗИ ЗЕМЯ, ЧИИТО ВЕЛИКИ ПОЕТИ СТАВАТ РЕВОЛЮЦИОНЕРИ И ВОИНИ, ЗА ДА Я БРАНЯТ ОТ ПОРОБИТЕЛИ И ВРАГОВЕ

Pan.bg 03 окт 2022 | 13:11 views (706) commentaries(0)
img
На 2 октомври 1916 година, в разгара на Първата световна война, загива, като командир на рота, най-нежният български поет, подпоручик Димчо Дебелянов
доц. д-р Петър Ненков


В дъждовното пладне на 2 октомври 1916 година, на левия бряг на река Струма, край село Горно Караджово, загива, като командир на рота, водейки своите войници в атака срещу англо-френските части поетът, подпоручик Димчо Дебелянов. Тленните му останки са погребани в българската църква в Демир Хисар.
С това черният списък на трагично загиналите, гениални български поети се удължава с още едно непрежалимо име. Към безсмъртната плеяда на Христо Ботев, Пейо Яворов, Пенчо Славейков се присъединява и най-чувствения български поет Димчо Дебелянов.

В навечерието на Балканската война посещава бащината си къща в тихата възрожденска Копривщица и написва едно от най-нежните стихотворения в българската поезия “Да се завърнеш в бащината къща”.
През Балканската война 1912-1913 г. е мобилизиран като войник в 22-ри Тракийски полк на 7-ма Рилска дивизия. През 1913 г. изкарва шестмесечна Школа за запасни офицери в Княжево и получава първо офицерско звание - подпоручик .
През Първата световна война 1915-1918 г. отначало служи в Сметната палата в София. Настоява да бъде изпратен на фронта, макар че не подлежал на мобилизация. За целта подава рапорт и на 29 януари 1916 г. заминава на Македонския фронт, където престоява около осем месеца. Тръгвайки към фронта казва на своите приятели: ”Чувствам, че не ще се върна вече, но нали тъй ще е по-добре!”
След неговата смърт, в походното му сандъче намират няколко недовършени стихотворения и част от великолепния му цикъл “Тиха победа”.
Трагичната гибел прекършва живота на Димчо в разцвета на неговите сили. Той е едва на 29 години, и въпреки че няма издадена книга, успява да остави след себе си три дузини балади и елегии, които завинаги влязоха във всяко българско сърце.
В европейската поезия неговите поетични образи и метафори се родеят с лиричните стихове на Хайнрих Хайне, и Сергей Есенин, но обречеността му да живее и твори в една малка страна, като България, в която често пъти кървавият терор и облечената във власт посредственост вземат връх над творческия гений на духа, го правят малко известен за европейската културна общественост.
И добре, че са приятелите му, които след смъртта на Димчо Дебелянов събират ръкописите му и издават посмъртно две негови книги “Стихотворения”- 1920 г. и “Златна пепел”- 1924 година.
Пак те стават причина да се създаде инициативен комитет, който да принесе тленните останки на поета от изписаното с черти букви в нашата история градче Демир Хисар в родната Копривщица.
Така 12 години след трагичната кончина на поета ,костите му най-сетне намират вечен покой.
Кой можеше да допусне, че авторът на затрогващите със своята носталгия и нежност стихове:
"Помниш ли, помниш ли тихия двор
тихия двор в белоцветните вишни"..
ще напише, отвратен до дъното на душата си от скотобойната на фронта, стихотворението “На един убит,“ в което ще достигне до тъжното прозрение:
"Той не ни е вече враг -
живите от враговете
бурна ги вълна помете
нейде към отсрещний бряг..".
В стихотворението “Сирота песен “ ще се изповядва:
"Ако загина на война
жал никого не ще попари"...
Тези стихове се превръщат в своебразен протест срещу кървавата касапница, безумието и военната еуфория обхванали народите на Европа през Първата световна война .
След смъртта на Димчо Дебелянов, роденият в Карлово скулптор, професор Иван Лазаров приема присърце поръчката да извае образа на майка му. Статуята се превръща в един от най–хубавите и трогателни образи в българското изобразително изкуство. На надгробния камък са издълбани стиховете на поета, посветени на неговата свидна майчица:
"И в кротък унес чака тя
да дойде нейното дете..."
Ще минават годините която табуни степни коне, но майката на поета, издялана от камък, ще стои все там в тихия двор с белоцветните вишни и ще чака своя блуден син да се завърне, да сложи чело на безсилното й рамо и тихо да повтори в мрака: ”Мамо, мамо.”
Но, празно! Само вятърът – този палав немирник ще шумоли в пазвите на старите дървета, ще капят тъжно златните листа и ще затрупват всичко – и възторг и печал със забрава.
А , дъждът, октомврийският дъжд ще вали, както тогава.....
loading...

Други публикации


Напиши коментар

Коментари: 0

Социални мрежи

Вход

Запомни ме на това устройство

Регистрирай се Забравена парола

Последни

НАЙ-ЧЕТЕНИ НАЙ-КОМЕНТИРАНИ

Морски архиви

Прочети още

Броячка