В навечерието на 100-годишнината от рождението му – живот, изпитания и безпримерна вярност към Родината

Д-р Силвия Сиракова

В навечерието сме на 100 години от рождението на полковник Пеньо Върбанов Пенев – една от най-светлите и трагични фигури - икони в историята на българското военно разузнаване. Това е повод не само за почит, но и за размисъл за цената на дълга, за морала на „тихия фронт“ и за несправедливото забравяне на герои, платили с младостта и живота си за националната сигурност на България.

Военната история е категорична: няма победа без разузнаване. Нито една армия не е спечелила битка без предварителна, точна и навременна информация. В България школата, която десетилетия наред възпитава себеотрицателни и родолюбиви професионалисти, е Военното разузнаване към Министерството на отбраната. Сред най-ярките му представители е полковник Пеньо Пенев – разузнавач, дипломат под прикритие и национален герой.

Разузнаването – не „доносничество“, а държавност.

Военните разузнавачи доставят жизненоважна информация за световните военнополитически процеси на държавното и военното ръководство. Те нямат нищо общо с репресивните структури на МВР от миналото, нито с политическо „доносничество“. Въпреки това, след промените, военното разузнаване бе несправедливо приравнено със силови органи в т.нар. Закон за досиетата – акт, който хвърли сянка върху съдбите на истински герои. Никога няма да спра да повтарям думите на генерал Бояджиев, който казваше, че винаги трябва да се прави разлика и диференциация между агентурна категория „разузнавач“ и морална категория – доносник.

По време на Студената война на „тихия фронт“ загиват над 20 български военни разузнавачи, а мнозина изчезват безследно.

Ранни години и пътят към разузнаването

Полк. Пеньо Пенев е роден на 31 януари 1926 г. в село Дългач, Търговищко. Завършва гимназия в Търговище и Военното училище „Васил Левски“ в София (1945–1948), специалност танкови войски. Три години служи като офицер-танкист в Казанлък и Стара Загора.

На 1 януари 1951 г. е назначен в Разузнавателното управление на Генералния щаб, където паралелно завършва второ висше образование – ориенталистика с турски език.

Мисията в Истанбул и арестът

На 3 януари 1953 г. Пеньо Пенев заминава под прикритие като вицеконсул в Истанбул под името Георги Чолаков. Там създава действаща агентурна мрежа и предоставя ценна информация за турските въоръжени сили.

На 29 юни 1955 г. по време на агентурна среща в района на Златния рог, Пенев разбира, че е предаден. В последния момент успява да изхвърли тайния шифър в Босфора, но е арестуван и отведен в турски военен затвор.

Девет години ад

В продължение на 20 дни той е в пълна неизвестност. Следват жестоки изтезания, продължило пет години съдебно дело и последователни присъди – от 24 до 12 години строг затвор. Пеньо Пенев се самозащитава блестящо, произнасяйки речи, които поразяват дори съдебния състав.

В продължение на 9 години преминава през седем затвора при най- тежки условия заедно с криминални престъпници и убийци без да издаде принадлежността си към българското военно разузнаване и без да предаде нито един агент.

Правени са опити да бъде спасен чрез размяна, но те остават без резултат. Тогавашният министър-председател Вълко Червенков отказва намеса с думите: „Заради бълхата няма да горим юргана.“ Реплика, която се превръща в символ на държавното бездушие към човек, жертвал всичко в нейно име.

Размяната и честта

На 8 април 1964 г., след 9 години затвор, полк. Пенев е разменен за девет турски агенти, задържани в България. На ГКПП Капъкуле турските войници застават „За почест“, а служителите му се покланят – признание, което България дълго отказва.

Завръщане и служба до пенсия

Година след завръщането си в България, агент го открива в дома му и пада на колене на стълбищната площадка за да му благодари, че не го е предал.След лечение Пенев се връща в Разузнавателното управление, чест, която в разузнаването се оказва единствено на него. В продължение на 13 години обучава млади разузнавачи, превръщайки се в легенда. От 1978 до 1983 г. е консул в ГДР, а през 1987 г. се пенсионира.

Автор е на книгите „Темида с пагони“ и „Прекършена младост“.

Несправедливото забвение и късното признание

Поради политически предразсъдъци полк. Пенев не получава висок държавен орден приживе. Това е морална несправедливост към човек, който е жертвал живота си за България. През 2014 г. президентът Плевнелиев отказа да го удостои с орден „Стара планина“, тъй като формално бе приравнен към доносниците.

Все пак признанието идва:

Награден със знак „За принос към Министерството на отбраната“(2014 г.)
Посмъртно удостоен с Почетен знак „Св. Георги“ I степен (2019 г.)
През 2021 г. успяхме, заедно с Организационен комитет с помощта на Асоциацията на военните разузнавачи и много дарители да изградим паметна плоча в родното му село Дългач, Търговищко.

Във връзка със 100 годишният юбилей полк. Пенев, е предложен на министъра на отбраната от Асоциацията на военните разузнавачи, подкрепени от Съюза на офицерите и сержантите от запаса и резерва да му бъде присъдено посмъртно званието бригаден генерал.

Урок по достойнство

Съдбата на полк. Пеньо Пенев е урок по чест, дълг и родолюбие. Тя доказва, че българското стратегическо военно разузнаване няма нищо общо с доносничеството, а е част от националната сигурност и държавността.

Историята му заслужава да бъде помнена – не като минало, а като пример.

Винаги съм твърдяла, че животът е събирач. Така се случи и по време на работата ми по филма, посветен на полковник Пеньо Пенев – „Един срещу девет“. След две години проучване и събиране на материали, работа в Комисията по досиетата и срещи с негови колеги, ученици и роднини, се запознах с дъщеря му – архитект Валентина Върбанова. Дотогава героят ми вече беше придобил плът и кръв и имах ясна представа как да изградя филма.

Всичко се промени, обаче в момента, в който започнах да разговарям и да снимам с нея. Тогава открих другото лице на разузнавача полк. Пеньо Пенев – нежния съпруг, отдадения баща и стоика, който повтаряше, че децата не трябва да плащат за грешките на родителите си и че той никога няма да назове виновника за собствената си тежка съдба за да не страдат днес децата му. У дъщерята на полковник Пенев архитект Валентина Върбанова с радост открих огромна прилика с баща й – същата скромност, но и стоицизъм, решителност и силен характер – достойна дъщеря на баща си, която се оказа безценен приятел.

През цялото време докато работех по този филм си задавах въпроса: как е издържал?. Подложен е на нечувани по своята жестокост мъчения – физически и психологически. По време на работата ми в Комисията по досиетата се запознах с детайлите на психическите изтезания, на които е бил подложен в затвора – сред тях и пускането на записи с гласа на болното му дете. Кой родител би издържал?

Винаги, когато пиша или говоря за делото на полковник Пенев в мислите ми изплуват думите на генерал Васил Зикулов – най—дългогодишния началник на служба „Военно разузнаване“, който казва „Нашата съвест е чиста. Обичахме България, като родна майка, такава, каквато тя беше, защото родната майка не се избира. Служихме всеотдайно, така както са служили нашите деди и прадеди. Нашите потомци могат да се гордеят с нас.“

В навечерието на 100-годишнината от рождението на полк. Пеньо Върбанов Пенев дължим не просто поклон, а възстановяване на историческата справедливост. Дължим я на човек, който понесе адски страдания, но не се прекърши; който изгуби младостта си, но запази честта си; който можеше да спаси себе си, но предпочете да спаси Родината.

Името на полк. Пенев не принадлежи само на историята на военното разузнаване – то принадлежи на моралния пантеон на България. Там, където стоят онези, които не се продадоха, не предадоха и не се отказаха. Там, където мълчанието е било по-силно от всяко признание, а дългът – по-важен от живота.

Нека този юбилей бъде не просто дата в календара, а обет за памет – че ще различаваме разузнавача от доносника, героя от жертвата на политическа конюнктура и Родината от временната власт. Защото народ, който не почита своите тихи герои, рискува да загуби гласа си в историята.

Поклон пред паметта на героя от българското военно разузнаване – полковник Пеньо Върбанов Пенев!