http://www.memoriabg.com/2017/03/08/sled-siria-sledvashtata-cel-iran/
След Сирия: следващата цел е Иран
от Иван Запрянов в Геополитика

Иван Запрянов е военен експерт по отбрана и сигурност. Завършва Националния Военен Университет „Васил Левски” – В. Търново, специалност „Войсково разузнаване“. Служи в бригада „Специални сили“. През 2004-2005 участва в мисията за следвоенно възстановяване на Ирак в състава на 4-ти пехотен батальон. През 2010 е в мисията на ISAF в състава на 18-ти български контингент в Афганистан. Дипломира се в Командно-щабния колеж на Университета на Морската пехота, Куантико, САЩ. През 2014 завършва магистратура „Анализ на отбраната“ във Военноморското следдипломно училище в Монтерей, САЩ. Преминал е курсовете „Подбор и обучение на оператори от специалните сили“ и „Граждански дейности“ във Форт Браг, Северна Каролина, САЩ. Завършил е Пловдивската духовна семинария „Св. Св. Кирил и Методий“.
----------------------
Опитите на Запада, начело със САЩ, да възпрепятства процеса на създаване на нов и по-справедлив световен ред води до нарастващ хаос, анархия и среща съпротивата от страна на много държави.
…
Важно е да се подчертае, че ние не само унищожаваме терористите на територията на Сирия и освобождаваме тази държава от тях, но и решаваме задачата да не допуснем проникването на екстремистите в нашата страна.
…
Използването на нашата групировка в Сирийската арабска република ни позволи да решим геополитическа задача – да прекъснем веригата на „цветни революции“, тиражиращи се в Близкия Изток и в Африка.

Новият феномен на международния живот – цветните революции – доведе до негативни военни, политически и икономически последици в различните региони на света.

Вълната от цветни революции предизвика сериозни промени в световната политика, в разпределението на силите в света и различни региони. Югославия, Грузия, Ирак, Либия, Украйна, Сирия – това е един непълен списък на държави, в които бе апробиран сценарият на цветните революции.

На Запад се разглеждат като способ за разпространяване на демокрацията, заключаващ се в ненасилствено сваляне на „недемократични„ режими. Въпреки това, военен анализ на събитията в Близкия изток и Северна Африка ни дава основание да твърдим противоположното – факторът на военната сила е неразделна част от цветни революции.

Той присъства на всички етапи от ескалацията на революцията и предизвикания от нея вътрешнонационален конфликт. Отначало, военният потенциал на коалицията от държави, организиращи сваляне на дадено неудобно правителство, се използва за оказване на натиск върху него. Целта на този натиск – да се предотврати използването на силовите структури на дадената държава за възстановяване на закона и реда. След това, с разгръщането от опозицията на военни действия срещу правителствените сили, чуждите държави осъществяват военна и икономическа помощ на метежниците.

Така например, войната в Сирия продължава почти шест години. И през цялото това време отрядите на въоръжената опозиция и формирования от наемници безотказно биват снабдявани от чужбина с боеприпаси, въоръжение и други материални средства, необходими за провеждането на активни бойни действия.
…
Другият аргумент за опровержение на мирния и ненасилствен характер на цветните революции се заключава в това, че състоянието на страните, подложени на военна агресия в нейния класически смисъл и страните, преживели цветни революции, е практически идентично.

Ако се вгледаме в страните, в които са победили цветните’революции, то едва ли може да се твърди, че сменяйки политическите режими, те поемат пътя на просперитета и стабилността, а регионалната сигурност съществено е нараснала. Това го разбират всички. Въпреки това, вероятността географията на цветните революции да се разшири е голяма.

Тяхното прилагане позволява с минимално изразходване на ресурси и ограничено използване на собствените въоръжени сили да се съкрушават регионални сили, постигайки политически и икономически цели.“

*Из лекцията [1] на министъра на отбраната на Руската федерация армейски генерал Сергей Шойгу при откриването на II национален младежки форум в Московския държавен институт за международни отношения на 21 февруари 2017.[2]

***


Участието на въоръжените сили на Руската федерация (ВС на РФ) в бойните действия на страната на правителствените сили и проправителствените милиции по време на гражданската война в Сирийската арабска република (САР) официално започва на 30 декември 2015.

Военната операция на Русия в Сирия представлява първата по рода си в историята на съвременна Русия извън пределите на бившия СССР.


МОТИВЪТ

Докато САЩ десетилетия наред използват клишето „заплаха за националната сигурност“, опитвайки се да придадат легален статус на агресията си срещу дадена суверенна държава, то главният мотив на Москва за военната интервенция в Сирия е елиминиране на непосредствената заплаха за националната сигурност на Руската федерация.

Вашингтон отдавна използва ислямския екстремизъм за свой инструмент и ситуативен съюзник (муджахидините в Афганистан, терористите от Армията за освобождение на Косово – АОК, джихадистите в Чечения, терористите от Ал-Кайда в Либия, Ан–Нусра и Ислямска държава в Сирия – това са само няколко от най-известните и доказани случаи за постигане на геостратегическите си цели.

Днес Сирия е поредното бойно поле на цивилизационното и многовековно противопоставяне между Запада и Русия. Ето защо, заплахата за Русия е реална, непосредствена и екзистенциална: няколкото хиляди терористи от бившите съветски републики, които се присъединиха към ИД, на един по-късен етап, при успешни действия на ИД на територията на Ирак и Сирия, ще се отправят към Средна Азия, Кавказ, Русия. Това ще доведе до избухване на конфликт като този в Чечения преди 2 десетилетия, което впоследствие може да стане причина за дезинтеграцията на Руската федерация – изконната, заветната мечта на Запада.

Несъмнено, военната операция на Русия в Сирия има за цел ликвидиране на възможно най-голям брой екстремисти и предотвратяване на тяхното завръщане на територията на Русия и страните от бившия СССР.

По време на контратерористическата операция в Северен Кавказ, Чечения е „фронтовата линия срещу международния тероризъм“.[3] Възстановяването на държавността и реда в Чечения предотврати катастрофа в Кавказ изобщо, а оттам и в Средна Азия. Днес „Евразийските Балкани“, както цяло, са стабилни. Новата фронтовата линия срещу международния тероризъм вече са Ирак и Сирия.

Още през септември 2013, в интервю на Фарид Закария по CNN, динозаврите в геостратегията и геополитиката Хенри Кисинджър и Збигнев Бжежински недвусмислено изразяват своите позиции относно интересите на Русия в Сирия.

На въпрос на водещия в какво се заключава мотивацията на Русия и каква е играта на Путин в Сирия, бившият съветник по националната сигурност и държавен секретар на САЩ Хенри Кисинджър отговаря: „Путин, по мое мнение, смята радикалния ислям за най-голямата заплаха за сигурността, поради което той не иска САЩ едностранно да определят как ще се развива ситуацията в региона… Според моите наблюдения, най-големият му страх в Сирия беше, че това (случващото се там – бел. авт.) би довело до радикализирането на региона, а не толкова много да защити някой конкретен индивид“.[4]

Бжежински: „Мисля, че руснаците са загрижени, както Хенри посочи, че регионът може да се взриви. И това ще се отрази на позицията на Русия, особено в Кавказ, където има набиращо скорост и ставащо все по-яростно ислямско недоволство срещу руската доминация“.[5]

Кисинджър: „Мисля, че беше грешка да се смята, че проблемът в Сирия е в отстраняването на един лидер. Въпросът в Сирия е историческият конфликт между шиити и сунити, и сунитският бунт срещу шиитското малцинство доминираше в Сирия, в която обаче, повечето от другите малцинства подкрепят алауитите, т.е., шиитската позиция. Така че, позицията на САЩ следва да работи за преходно правителство, без да се обвързва с отстраняването на сирийския лидер, особено от самото начало на процеса. От самото начало Путин заяви, че незабавното отстраняване на Асад ще доведе до хаос. Това е може би е правилната гледна точка“.

Бжежински също е на мнение, че Русия цели стабилност в региона: „Руснаците избягват нещо, което те не биха искали да видят да се случва в региона“.

Конкретно в Сирия, целта на САЩ е свалянето на Асад, а не войната срещу терористите: те са средство за войната срещу Асад. И съвсем закономерно, обсъжданията в Капитолия са не толкова относно войната срещу ислямския тероризъм, колкото относно отстраняването на Асад и подкрепа за противниците му.

„Глобъл рисърч“ бяха направили сондаж още преди тези събития. Асад има над 72% подкрепа от сирийския народ. Няма и един европейски лидер, който има такова одобрение... в момента има над 80% подкрепа за Асад. Режим или не, диктатор или не, сирийският народ решава. Ако той нямаше подкрепата на своя народ, нямаше как да стои шест години на власт, при условие, че има пратени срещу него 360 000 терористи. И че има 10% сирийци, които воюват срещу него. И че Турция също е срещу него, Израел е срещу него, арабските държави – Саудитска Арабия, Кувейт и т.н. са срещу него, НАТО е срещу него. Нямаше как да стои на власт”,[6] убеден е председателят на Асоциацията на сирийците в България Мохамед Ибрахим.

major-general-stewart-1На 9 февруари 2016 в изявлението си дадено под клетва пред Сената на САЩ, директорът на DIA (военното разузнаване на САЩ) генерал-лейтенант Винсънт Стюърт (Vincent R. Stewart) твърди: „Руската подкрепа измени сметките напълно“. Според генерала, Асад е „в много по-силна позиция за преговори, отколкото беше преди шест месеца… По-склонен съм да вярвам, че той е играч на сцената в по-дългосрочен план, отколкото беше преди шест месеца, до година по-рано“.[7]

На 18 октомври 2016, по време на Международния дискусионен клуб „Валдай“, американският политолог, ко-директор на Програмата за международна политика за сигурност в Университета на Чикаго, експерт по международни отношения, автор на теорията за настъпателния реализъм, Джон Миршаймер (John Mearsheimer) заявява:

„Съединените щати бяха решени да сменят режима в Сирия и администрацията на Обама продължава това. САЩ няма да вкарат войници в Сирия по начина, по който го направиха в Афганистан и Ирак, но те финансират пари в Сирия, подкрепяйки силите, стремящи си да свалят Асад“. Миршаймер допълва: „Проблемът от гледна точка на американците е, че когато руснаците влязоха в Сирия през септември 2015 г., това фактически се превърна в загуба за САЩ.[8] Когато руснаците се намесиха в плановете за премахването на правителството на Асад, за САЩ това стана практически невъзможно. Нали именно свалянето на Асад беше основна цел от самото начало, ето защо американците по нелеп начин останаха без работа“.[9]

В хода на интервю с бившия началник на канцеларията на държавния серетар Колин Пауъл и асоцииран професор в Колежа на Уилям и Мери (College of William & Mary) – полковник Лорънс Уилкерсън, главният редактор на The Real News Network, Пол Джей (Paul Jay) изказва мнение, че „със сигурност ролята на Америка в Сирия е… по-скоро противоречива, твърдейки, че се бори за демокрация и искайки да свали диктатора Асад, при положениче, че твоят най-голям съюзник в цялата тази авантюра е Саудитска Арабия, един от най-потисническите диктатури на планетата“. В телеграма от посолството на САЩ в Рияд до Вашингтон, чието съдържание е публикувано от WikiLeaks, по думите на Лорънс Уилкерсън, се казва, че „Саудитците участваха много активно в подкрепа на тероризма, особено Лашкар-е-Тайба (Lashkar-e-Taiba) в Пакистан, Ал-Кайда и други“. Полковникът продължава: „Така че съгласен съм с теб, че е двулично, когато сме в съюз (със Саудитска Арабия – бел. авт.) и слушаме саудитците относно действията, които предприемаме в Сирия… Това е изключително лицемерно… като се опитваме да свалим една диктатура в Сирия, по-конкретно Башар Асад. Мисля, че лицемерието е очевидно“.

По отношение на президента Асад, Уилкерсон е категоричен: „Асад представлява законното правителство на Сирия… ние можем да го мразим… можем да го намираме неприемлив, но Русия е права, когато казва, че те са поканени там, а ние се намесихме… Ние имахме посолство там и ние работихме с него само допреди няколко години или допреди месеци… От моя гледна точка, намирам изключително лицемерно това, че ние не само подкрепяме диктатори, които харесваме и воюваще срещу диктатори, които не харесваме, а харесването или омразата са базирани на нещо различно от стратегическата цел (борбата срещу ислямския тероризъм – бел. авт.). Намирам също за абсурдно, че ние изтъкваме тези аргументи за места като Сирия, където ние трябва да приоритизираме нашите проблеми, нашите врагове… и да решаваме по-малките проблеми след това“.

Да, на пръв поглед, действията на САЩ изглеждат абсурдни, но ако се гледа само на повърхността.

Най-голямата сила в Сирия, която реално воюва срещу ислямския тероризъм, са правителствените войски, които притежават огромен боен опит. Ето защо ударите на САЩ и коалицията срещу правителствени сили и инфраструктурата единствено благоприятстват джихадистите в Сирия.


В своята реч на юбилейното 70-то заседание на Общото събрание на ООН в Ню Йорк, произнесена два дни преди началото на военанта операция на Русия, Владимир Путин подчертава, че „освен правителствените войски на Президента Асад, а също така и кюрдското опълчение, в Сирия с „Ислямска държава” и с другите терористични организации никой не се бори“. Ако главните цели на САЩ се заключават в унищожаването на тероризма, възстановяването на суверенитета на Сирия, стабилизирането на Близкия Изток, реално гарантиране на безопасност за съюзниците им в Европа, то по-добър ситуативен/времемен съюзник от Асад не съществува. Онези, които настояват за отстраняването на законните власти, целят точно обратното – огромен пожар в Близкия Изток, на основата на сблъсък между шиити и сунити (Епизод II, част трета), който пожар да се прехвърли в ЕС, Средна Азия, Русия и Китай. При такова развитие на събитията единственият печеливш ще са САЩ, така, както беше след края на двете световни войни.

Години наред борбата на САЩ и водената от тях коалиция срещу джихадистите в Сирия е pro forma. По-скоро става дума за общ фронт срещу Сирия. Джихадистките организации, както в миналото, така и сега, са необходими на САЩ, а днес Сирия е поредното бойно поле.

Очевидно крайната геостратегическа цел за САЩ обаче е друга. Отстраняването на Асад е стъпката към превръщането на Сирия в провалена държава. В случай на успех за САЩ, чрез елиминирането на Сирия, официален Техеран се лишава от най-важния си стратегически съюзник, като в същото време територията на Сирия ще се превърне в плацдарм за удар срещу Иран – отдавна планирана цел за поразяване (Епизод II, част първа & Епизод II, част трета на тази монография).


СЛЕДВАЩАТА ЦЕЛ – ИРАН


Още в хода на своята предизборна кампания Доналд Тръмп осъжда споразумението, което САЩ сключват с Иран (Iran deal). С избора на Тръмп откритата конфронтация с Иран единствено ще се задълбочава. Ето защо, вероятността от евентуален (въздушен) удар срещу Иран от страна на Израел и/или САЩ тепърва ще нараства.

На 14 октомври 2016 журналистката Даря Асламова итервюира сирийския президент Башар Асад. На въпроса на водещата „Защо именно Сирия“, Асад отговаря:[10]

„Сирия има добри отношения с Иран, а Саудитска Арабия иска да унищожи напълно Иран във всеки смисъл, поради различни причини. Поради това, те искат Сирия да обърне гръб на Иран. Защото унищожаването на Сирия ще се отрази на Иран отрицателно… Наблюдавайки дългогодишното сътрудничество между Русия и Сирия, Западът залага на това, че унищожаването на Сирия също ще оказа негативно влияние и върху Русия.

Но има и нещо друго: историческата роля на Сирия. В продължение на векове Сирия е била източник на геополитическите динамики в Близкия изток. Ето защо, контролът над Сирия от времето на фараоните – още преди Христа – е бил от решаващо значение. Свикнали са да воюват за Сирия – и фараони, и хети. Това е историческа база, тъй като Сирия е благоприятно разположена на Средиземно море и е разделителната линия между различните култури. Ето защо контролът над Сирия е важен за контрола над целия регион.

…Сирия е независима държава, а Западът никога няма да се смири с независимостта на която и да е държава, без значение дали е малка Сирия или велика Русия… Какъв е техният проблем с Русия? Тъй като тя защитава своето право да казва „да“ или „не“. Западът иска от вас постоянно да се съгласявате. Същият е и проблемът на Сирия със Запада“.

Тук е мястото да обърна внимание на някои специфични особености във външната политика на Вашингтон: в случай, че САЩ не упражняват контрол над дадена държава (регион) извън англосаксонския кръг, то те нанасят срещу нея удар – директен, индиректен или комбиниран.

I. ДИРЕКТНИЯТ УДАР се заключава в пълномащабна военна операция (инвазия с последващо окупиране и/или унищожаване на инфраструктурата чрез изстрелването на стотици крилати ракети и използване на ВВС (в наше време – Югославия, Ирак, Афганистан).

II. ИНДИРЕКТНИЯТ УДАР включва в менюто си пет основни ястия: ембарго, санкции, (цветна) революция, гражданска война, преврат. Всеки един от тези пет неконвенционални методи са компоненти на хибридната война. Те могат 1) да присъстват самостоятелно, 2) да възникнат като последица, 3) да предизвикат или да създадат условия за останалите. Няма последователност, нито хронологичен порядък. Налагането на ембарго/санкции е наказателна мярка, както с цел предизвикване на революция или преврат, така и вследствие на революция, преврат или военни действия срещу трета страна.

За организиране и провеждане на „цветна“ революция е необходимо наличие на социално недоволство сред населението на дадена страна. Като правило, видимата част на революцията започва с мирни протести. Ескалацията винаги бива провокирана, тя никога не е спонтанна, както на пръв поглед изглежда. За детонатор се използват предварително вербувани, платени, обучени и въоръжени от външни сили контингенти, които най-лесно се поддават на радикализация, манипулация и въздействие: националистически формации, ултраси, етнически и религиозни малцинствени общности, криминални банди, престъпни групировки. Именно тези елементи се явяват компонентът, който трансформира или изражда един мирен граждански протест в „цветна“ революция. Много често „цветната“ революция преминава в гражданска война. Това се случва, когато една част от населението подкрепя статуквото, а друга част е срещу него – особено при нарушаване на интересите, ограничаване на правата и свободите на отделни религиозни, етнически и други групи.

Накратко, всяка „цветна“ революция има за цел не просто рестарт на системата, а смяна на хардуера, на модела, т.е. ликвидирането на status quo.


В хода на една „цветна“ революция (преврат, гражданска война) се наблюдават 4 основни групи стейкхолдъри (ключови/причастни/заинтересовани страни), които са взаимосвързани и взаимозависими:

1.Официалните власти в дадена държава
2. Антиправителствени сили
3. Население:
– подкрепящо статуквото, т.е., подкрепящо държавните власти
– против статуквото, т.е., против държавните власти
4. Външни играчи:
– държавни актьори – правителствени организация
– недържавни актьори – неправителствени организации, средства за масова информация, терористични организации, наемници, международна общественост;
– международни организации (ООН, НАТО, ЕС, БРИКС, ОССЕ, ОДКБ)
– външни играчи, подкрепящи статуквото;
– външни играчи, които са против статуквото;

Чисто математически са налице множество независими променливи (например правителство и антиправителствени сили) и зависими променливи (например броят население, подкрепящо правителството и броят население, подкрепящо антиправителствените сили), между които съществува корелация. От степента на активност, въздействие и манипулация, от силата (политическа, военна, икономическа), от размера на влиянието в дадените процеси (революция, гражданска война, преврат) от страна на всеки един от отделните стейкхолдъри, се определя и крайният резултат.

Уважаемият читател може сам да направи разбор на която и да е революция, гражданска война и преврат в световната история, уверявайки се в универсалността на модела.

Ето защо, твърдението на западните „елити“ и средства за масова дезинформация, че Арабската пролет е спонтанно движение, организирано по социалните мрежи, е равносилно по абсурд на твърденията, че Земята е плоска, НАТО е отбранителен съюз, а ЕС е организация от равнопоставени държави.

По думите на Лорънс Уилкерсън, полковник и бивш началник на щаба на държавния секретар на САЩ Колин Пауъл, САЩ са институционизирали тайните операции като стандартен политически и военен инструмент за отстраняване на правителства, враждебно настроени към американските интереси, като само за периода на управлението на Роналд Рейгън, ЦРУ провежда 58 тайни операции.[11] Тайните операция включват: преврати, политически убийства, революции, граждански войни.

III. КОМБИНИРАНИЯТ УДАР включва елементи както от директния, така и от индиректния удар. Типичен пример е Либия: индиректен удар (чрез революция/гражданска война) и директен (чрез използване на крилати ракети и ВВС). Съдбата на Сирия следваше да е същата, но решителността на Русия демонстрира превъзходство над намеренията на САЩ.

Директният удар се прилага в случаите, когато държавата, отказваща да признае васалитета си по отношение на САЩ, е слаба като противник и не е в стратегически съюз с други държави, т.е. тя е лишена от оказване на военна подкрепа от трета страна в конфликта. Индиректният удар се прилага срещу държави като Русия и Китай или срещу държави, които са във военен съюз със силна държава.

Като илюстрация, ще приведа случая със Сирия, когато през 2013, въпреки множество предупреждения и заплахи по адрес на режима на Асад, Вашингтон така и не се решава да нанесе въздушен удар срещу Сирия.

Тогава САЩ разполагат в източното Средиземноморие с пет разрушителя[12] – USS Barry (DDG-52), USS Gravely (DDG-107), USS Mahan (DDG-72), USS Ramage (DDG-61), и USS Stout (DDG-55), като общият брой на крилати ракети към онзи момент възлиза на около около 200 „Томахоук“, въпреки че всеки разрушител може да има до 90 крилати ракети. В допълнение, американският флот в региона разполага с две авионосни групи, водени от USS Truman (CVN-75) и USS Nimitz (CVN-68) на борда на които се намират общо до 180 самолета. USS Truman следва да смени USS Nimitz в Арабско море, но заради вероятност от нанасяне на удар по Сирия, USS Nimitz се позиционира в Червено море. Освен това, амфибийният кораб USS San Antonio (LPD-17), носещ на борда си 6 хеликоптера и 300 морски пехотинци, също се намира в региона. Подводният флот на САЩ е представен от две до три подводници. Така общият брой на крилатите ракети достига в рамките на 500-600 броя.


От своя страна, Сирия разполага с най-съвременния руски брегови ракетен комплекс 3К55 «Бастион» (НАТО: SSC-5 «Stooge»), чийто радиус на действие е 350 километра. В западната преса тогава се твърди, че заедно с С-300 в Сирия са пристигнали и руски военни съветници, обучаващи сирийските оператори на тези комплекси.[13]

С какво разполага Русия в региона? Флагман на руския флот в Средиземно море е ракетният крайцер Москва, който е в непосредствена близост до сирийските брегове. Корабът е оборудван с 16 ракети (обсег 700 – 1000 км), чиито бойни глави, освен конвенционални, могат да бъдат ядрени с мощност 500 килотона (за сравнение, сумарната мощ на двете атомни бомби, хвърлени над Япония, е под 50 килотона). Москва разполага с 8 пускови установки ПВО C-300Ф (НАТО: SA-N-6 Grumble) по 8 ракети (боекомплект от 64 ракети).

Допълнително, в района са два разрушителя за борба с подводници, една фрегата и осем големи десантни кораби, всеки от които може да превозва 20 танка или 50 бронетранспортьора, бронирани превозни средства, плюс батальон морска пехота.

Край бреговете на Сирия е и ССВ-201 Приазовье – разузнавателен кораб, снабден с пасивни и активни радари, способни да определят точното местоположение на корабите на САЩ. ССВ-201 Приазовье е способен да засече всяка изстреляна крилата ракета от ВМС на САЩ, осигурявайки ранно предупреждение за ПВО на Сирия, увеличавайки тяхната ефективност. На базата на информацията от открити източници през последните няколко години, може да се заключи, че подводният флот на Русия е представен с две до три подводници в района.

В допълнение, ВМС на Русия разполагат с торпеда, оборудвани с ядрени бойни глави. Едно торпедо е напълно достатъчно да ликвидира самолетоносач, а няколко – да унищожат авионосна група, включваща дузина надводни и подводни съдове. Военната доктрина на Русия позволява използване на тактическо ядрено оръжие в конвенционален военен конфликт.


На 3 септември 2013 г., САЩ и Израел провеждат тест в Средиземно море на израелската система за противоракетна отбрана. Руската радарна станция за ранно предупреждение в Армавир засича в централната част на Средиземно море старт на два балистични „oбектa“ с направления източната част на морето. Първоначално САЩ и Израел отричат, но по-късно признават. За Запада вече няма съмнения, че всяка една изстреляна ракета се прихваща от Русия.

Съществува вероятност ударът срещу Иран да бъде комбиниран:

– чрез задействане на етническите и религиозните малцинства. Само 61% от населението на страната са персийци, като двете най-големи малцинствени групи за азерите (16%) и кюрдите (10%). Не е тайна, че кюрдите в Иран също имат планове за създаване на държава, обединяваща кюрдите в Ирак, Сирия и Турция. Същевременно, отношенията на Иран с Армения са далеч по-топли от тези на Иран с Азербайджан.

– 84% от населението на Иран изповядва ислям. От тях, между 90-95% са шиити, съответно между 5-10% са сунити. Незначителният на пръв поглед процент сунити е напълно достатъчен да послужи като катализатор за евентуална „Персийска пролет“. Предвид факта, че населението на Иран наброява 83 милиона души, става въпрос за между 4-8 милиона сунити.

– посредством ситуативните съюзници-джихадисти на САЩ, активно подпомагани от Саудитска Арабия, Катар, Кувейт, Израел.

seymourmhershПрез 2007, американският журналист и носител на Пулицър Сиймор Хърш публикува в New Yorker статия, в която пише: „За да подкопае преобладаващо шиитски Иран, администрацията на Буш беше действително решила да преконфигурира приоритетите си в Близкия изток. В Ливан администрацията си сътрудничеше със сунитското правителството на Саудитска Арабия в тайни операции, целящи да отслабят шиитската организация Хизбула, подкрепяна от Иран. Освен това, САЩ са участвали в тайни операции, насочени към Иран и неговия съюзник Сирия“.[14]

– масиран удар с крилати ракети, ракетно-бомбени удари, включително с използването на стратегически бомбардировачи.

За САЩ, във времето непосредствено след 9/11, беше единствената възможност да нанесат удар срещу Иран, понасяйки възможно най-малко загуби. Днес фигурите на геополитическата шахматна дъска са позиционирани твърде различно. И докато някои имат само пешки, други разполагат с топове.

Към днешна дата са налице поне три основни фактора, които със сигурност оказват сдържащ ефект върху Вашингтон (Белия дом, Капитолия и Пентагона), и по-скоро върху разумното, трезвомислещо малцинство сред океана от патологични русофоби (Тед Круз, Джон Макейн, Марко Рубио и десетки подобни), служещи не на собствения си народ, а на онези, които за да поробват и ограбват човечеството, се нуждаят от войни – американските транснационални корпорации. „В нашите избори… не става дума за гласуване. Нашите избори се решават не от броя на гласовете, а от броя на доларите… Ако разполагаш с повече пари от другите, твоите шансове за победа са по-големи от тези на останалите. Смятам, че това е много, много голяма слабост в нашата избирателна система“, казва през 2012 Збигнев Бжежински, гостувайки на Центъра за стратегически и международни изследвания (Center for Strategic & International Studies) по случай представянето на своята книга Strategic Vision: America and the Crisis of Global Power.[15]

И така:


ФАКТОРИТЕ ЗА СДЪРЖАНЕ НА ВАШИНГТОН

ПЪРВИЯТ ФАКТОР: ТОВА Е ИРАН САМ ПО СЕБЕ СИ

В Епизод II, част първа написах:

„И ако военната интервенция срещу Иран не се състоя, то това е защото огромната част от генералите в САЩ са способни да разсъждават трезво и обективно, за да отчетат решаващите фактори като територия (4 пъти по-голяма от тази на Ирак), население (2.5 пъти по-многобройно), икономика, технологии, многообразен терен, подготовка и въоръжение на иранските сили за сигурност, ресурси на страната за продължителна война, както и разбира се, нагласите на населението. Всичко това свидетелства, че в случай на военна интервенция срещу Иран, загубите за САЩ ще превишават ползите. Що се касае до опитите на Иран да се превърне в ядрена сила, то те са в резултат на инстинкта му за самосъхранение и осъзнаването за липсата на ефективни международни инструменти, които да въздействат на САЩ и НАТО, в случай че решат да нападнат една или друга суверенна държава. Иран се отказа от своята ядрена програма, когато получи гаранции за защита от страна на Русия и Китай“.

От възникването си през 1776 насам, САЩ не са воювали срещу толкова добре въоръжен, огромен по мащаби и ресурси противник. И още нещо – Иран е първата държава в света, която внедри стратегията за водене на бойни действия swarming (роячене). Типичен пример за това са способностите на ВМС на Иран да атакуват крупни цели, включително самолетоносач чрез няколко десетки скоростни ракетни катери или катери-камикадзета с тонове експлозиви на борда. Пример за swarming е синхронизирана, едновременна и изненадваща атака (от няколко направления, по възможност от 360°) от стотици квадрокоптери (или друг тип дронове), снабдени със съответно количество експлозив (от 200 грама до няколко килограма TNT), което гарантирано унищожава бойната авиация на страната-агресор, разположена, например, на летище в Саудитска Арабия или Катар. Съществуващите ПВО-системи са все още неефикасни срещу сравнително новата стратегия на swarming.


Иран ще прибегне и до асиметрични отговори, като се съюзи с талибаните, снабдявайки ги с ПЗРК. Освен това, официален Техеран не веднъж е заявявал, че в случай на война ще отвърне с терористични атаки на територията на страните-агресорки, като обекти на терора ще са основно граждански обекти и мирно население: по примера на стратегията (deliberate terror bombing) която САЩ и Великобритания прилагат по отношение на мирното население на Хамбург (юли 1943 загиват 40 000 души) и Дрезден (февруари 1945 загиват 25 000 души) по време на Втората световна война, а през 1999 – и по отношение на мирното население в Сърбия.


ВТОРИЯТ ФАКТОР: СТРАТЕГИЧЕСКОТО ПАРТНЬОРСТВО НА ИРАН С РУСИЯ И КИТАЙ

Няма да бъде неочаквано, ако Русия и Китай заявят открито, че военна агресия срещу Иран ще се счита за нападение срещу тях. Ясната червена линия, на фона на нарастващата на световната геополитическа сцена репутация на Русия и Китай, ще бъде възприета сериозно от геополитическите противници на Москва и Пекин, като нито САЩ или НАТО, още по-малко Израел, биха предприели атака срещу Иран.


ТРЕТИЯТ ФАКТОР: PROXY WAR (ПРОКСИ ВОЙНА)

САЩ и НАТО ще воюват индиректно срещу Русия и/или Китай. При такива обстоятелства Каспийско море ще се превърне в коридор за непрекъснатите конвои от руски кораби, снабдяващи Иран с оръжие.

Русия ще предостави на Иран три основни вида оръжейни (кинетични и електронни) системи:

– на първо място, това ще са противовъздушни (ПВО) системи, включващи стотици преносими зенитно-ракетни комплекси (ПЗРК) от типа 9К38 Игла (НАТО: SA-18 Grouse), зенити ракетно-оръдейни комплекси (ЗРОК) Панцир-С1 (НАТО: SA-22 Greyhound), C-300B4 (NATO: SA-10 Grumble) и С-400 (NATO: SA-21 Growler) с руски екипажи;

– на второ място, в случай на пълномащабна сухопътна операция срещу Иран, Русия ще достави стотици противотанкови ракетни комплекси (ПТРК) от типа 9К135 Корнет, (НАТО: AT-14 Spriggan) способни да унищожат абсолютно всеки танк на противника. САЩ (в Ирак), Израел (в Ливан) и Саудитска Арабия (в Йемен) вече се увериха във възможностите на конкретния комплекс.

– на трето място, Русия ще разположи системи за радиоелетронна борба (РЕБ или EW) от типа на Красуха. Компексът е способен да подави всички съвременни радиолокационни станции, сателити за разузнаване, наземни радарни установки, авиационните системи за ранно предупреждение и контрол (Airborne Early Warning and Control – AEW&C), както и радиоуправлението на безпилотните летателни апарати в радиус между 150-300 километра. Имайки предвид факта, че данните за руските системи умишлено биват занижавани, какъвто бе и примерът с крилатите ракети Калибър, за които се предполагаше, че имат радиус на действие в рамките на 300-450 км, то може да се допусне, че поне в радиус от 500 км около комплекса противникът ще бъде „сляп“. По такъв начин, САЩ ще бъдат лишени от основното си преимущество, с което разполагат – самолетоносачите.

Съвременните възможности на Русия позволяват да превърне Иран в така наречената Anti-Access/Area Denial (A2/AD) зона, което бързо би отказало САЩ от военна авантюра срещу Техеран. По признания на американски висши военни, бойната авиация на САЩ няма опит във водене на бойни действия в такъв тип среда, още повече, отново според американски генерали, способностите на Русия в областта на електронната борба превъзхождат тези на САЩ в пъти, без преувеличение. Достатъчно е да си спомним за инцидента на 10 април 2014, когато ескадреният миноносец USS Donald Cook (DDG-75), въоръжен с десетки крилати ракети Tomahawk, навлиза в неутралните води на Черно море. Тогава, самолет Су-24 на ВКС на Русия, без въоръжение, но оборудван с авиационния комплес за радиоелектронно противодействие Л-175В Хибини, е изпратен да посрещне неканения гост. Докато приближава, радарите на кораба прихващат самолета, но навлизайки в радиуса на действие на Хибини, съвременната американска система Иджис (Aegis Combat System) изключва. Су-24 прелита над палубата на USS Donald Cook и имитира ракетна атака. В рамките на 90 минути, самолетът извършва маневрата 12 пъти. След края на инцидента, американският кораб акостира в пристанище в Румъния, като 27 военнослужещи подават рапорт за уволнение. Пентагонът заявява, че действията на руския самолет деморализирали екипажа на USS Donald Cook.

Дори и да не участва пряко в конфликта, ВМС на Русия ще изпрати своя групировка, включваща както бойни, така и кораби за разузнаване и електронна борба в Арабско море. Така Иран ще може да разчита на ранно предупреждение за всеки излетял самолет и за всяка изстреляна крилата ракета от страна на САЩ/НАТО, което ще даде ценно предимство на иранските системи за ПВО, значително повишавайки коефициент на успеваемост на поразяване. Даже и при такива обстоятелства флотът на САЩ/НАТО в региона няма да се реши на удар срещу руската надводна и подводна групировка по няколко причини: 1) присъствие на ядрения крайцер-ракетоносец Петър Велики (проект 1144 Орлан), или на ракетни крайцери от проекта 1164 Атлант – Москва, или Маршал Устинов, специално проектирани за унищожение на авионосните групировки на вероятния противник 2) Каспийската флотилия, способна да изстреля десетки крилати ракети за броени минути, 3) стратегическите ракетоносци на ВКС, способни да изстрелят своите крилати ракети и поразят целите, при това без да е необходимо да напускат територията на Русия.


В Близкия Изток, в случай на разрушаването на Сирия, Иран би останал последната крепост, последното препятствие преди осъществяването на заветната вековна крайна цел на англосакси и хазари – подпалването на Руския мир или Православната цивилизация, която, според Самюъл Хънтингтън (Samuel P. Huntington), включва и държавите от Средна Азия, които исторически са били част от Руската империя, а впоследствие и от Съветския съюз.


Ударът срещу Русия ще бъде proxy поради обективни причини: 1) Русия притежава най-модерния и най-мощен ядрен арсенал, 2) към днешна дата Русия и Китай са стратегически съюзници, а това означава, че при конвенционална война САЩ и НАТО отстъпват по количество личен състав, логистични ресурси и бойни възможности.

СЛЕДВА