Морска историческа хроника № 101

Д-р Калоян Панчелиев, Преслав Панчелиев


С желанието да поправим една несправедливост и да установим защо първите бойни успехи на българския военен флот са игнорирани, на 21 октомври м.г. в брой № 99 на рубриката „Морска историческа хроника“ отворихме темата за „Бойните успехи на параходния баркас „Мотала“ и неговия екипаж в Сръбско-българската война (1885 г.).“ Тогава извършихме преглед на различните версии за плавателните съдове, пленени от екипажа на „Мотала“. Днес се завръщаме към темата с няколко критични въпроса, а в следваща публикация ще търсим техните отговори в архивните документи

ДА СИ ПРИПОМНИМ КОЛКО СА ВЕРСИИТЕ

1892 г.: ВЕРСИЯ № 1 (АНАСТАС БЕНДЕРЕВ) – ПЛЕНЕНА Е ЛОДКА

„Флотилiя, впрочемъ, въ сербско-болгарской войне не имела ни еднаго боеваго дела. Разь только один катеръ (10 человекъ моряковъ) наткнулся близъ Виддинъ на лодку съ 4-мя вооруженными сербскими лазутчиками и, после краткой перестрелки, лодка съ 1-мъ человекомъ и лошадью была догнана у берега и захвачена; прочiе сербскiе лазутчики спаслись бегствомъ“. [1]

1931 г.: ВЕРСИЯ № 2 (В ЮБИЛЕЙНИЯ СБОРНИК НА МОРСКО УЧИЛИЩЕ) – ПЛЕНЕН Е ПОНТОН

„През време на войната един от парните катери, в който при машината му работили възпитаници на училището се срещнал с един сръбски понтон, изпратен с 4 войника за разузнаване. Понтонът бил притиснат до брега и взет в плен с един войник и един кон; останалите трима войника се спасили с бягство“. [2]

1958 г.: ВЕРСИЯ № 3 (НА ВАСИЛ ПОПОВ И СТОЯН СТОЯНОВ) – ПЛЕНЕНИ СА ВЕТРОХОД И ПОНТОН

„Към средата на ноември 1885 г. катерът „Мотала“ е изпратен на разузнаване по реката.

Зорко оглеждайки и двата бряга, неочаквано той открива един подозрителен ветроход, който се крие край шубраците на румънския бряг. Катерът се отправя веднага към него.

Изненадан от неочакваната среща, ветроходът бързо се отправя към българския бряг, за да се постави под закрилата на войските от левия фланг на сръбските позиции, опиращи до самия бряг на реката.

Въпреки малочислеността на своя екипаж командирът на катера решава веднага да атакува ветрохода.

Той дава няколко предупредителни изстрели и с пълен ход стремително се насочва към него.

След кратка престрелка ветроходът е принуден да се откаже от съпротива и се предава.

Оказва се, че това е противников военен ветроход, натоварен с 400 чувала брашно и други хранителни припаси.

На ветрохода се намират 10 противникови войници, които веднага предават оръжието си и биват взети в плен. Ветроходът е завързан със здраво влекачно въже и откаран във видинското пристанище.

При друга патрулна обиколка катерът „Мотала“ среща един противников понтон, които иска да се промъкне край пристанището.

Катерът веднага се отправя към понтона, който бързо се насочва към българския бряг.

На отправените му няколко предупредителни изстрели понтонът не отговаря и продължава с най-голяма скорост да бяга към брега.

Най-после в момента, когато се опитва да заседне на брега, той бива застигнат.

Намиращите се на него войници бързо наскачват във водата и трима от тях успяват да се спасят с бягство.

Понтонът е пленен заедно с един войник.

Оказва се, че това е противников понтон, на който се намират 4 души разузнавачи.

Понтонът е изтеглен във водата и закаран във видинското пристанище“. [3]

1966 – 1969 г.: ВЕРСИЯ № 4 (НА РАДИ БОЕВ) – ПЛЕНЕНИ СА ВЕТРОХОД И ЛОДКА

„В този период катер „Мотала“ успява да плени една разузнавателна лодка на противника и един негов ветроход, натоварен с брашно за частите на генерал Лешанин в района на Видин“. [4]

и

„Само катер „Мотала“, въоръжен, както и останалите, с шесттонови мини, имаше сблъскване с една разузнавателна лодка на противника и с един ветроход, натоварен с брашно за частите на генерал Лешанин край Видин. Тези съдове заедно с екипажите им бяха пленени от катер „Мотала“. [5]


Година и половина след Сръбско-българската война или през май 1887 г. параходният баркас "Мотала", който заедно със своя екипаж записва първите бойни успехи на българския военен флот през войната, е преименуван на "Стефанъ Караджа". Горе - един по-късен страничен вид на "Стефанъ Караджа" след конструктивното му преустройство, за което ще пишем отделно

След като припомнихме четирите версии за плавателните съдове, пленени от екипажа на „Мотала“ по-долу поставяме

СЕДЕМ КРИТИЧНИ ВЪПРОСА

1. Колко и какви са плавателните съдове, пленени от екипажа на „Мотала“ през ноември 1885 г.?

2. На кои дати и в контекста на какви други свързани събития екипажът на „Мотала“ пленява сръбски плавателни съдове през ноември 1885 г.?

3. Какво друго е взето в качеството на „военна приза“ от екипажа на „Мотала“ освен сръбски плавателни съдове през ноември 1885 г.?

4. Какво се случва със сръбските плавателни съдове, пленени от екипажа на „Мотала“ през ноември 1885 г., влизат ли те в състава на българската Дунавска флотилия, има ли данни за службата им?

5. На „Мотала“ и неговия екипаж или на „Ст. Караджа“ се дължат първите бойни успехи в историята на българския военен флот? Кога и защо "Мотала" е преименуван на „Ст. Караджа“?

6. Какво е значението на първите бойни успехи на българския военен флот на р. Дунав?

7. Какво е мястото на екипажа на „Мотала“ в пантеона на българските флотски герои?

За удобство на читателите ще започнем нашето проучване с по-малкия от двата плавателни съда (в случая лодка или понтон).

ТЕЛЕГРАМАТА НА КАПИТАН УЗУНОВ

Информация за него се съдържа в една телеграма от 22 ноември 1885 г., изпратена от капитан Атанас Узунов, началник на Северния отряд и комендант на Видинската крепост до военния министър Константин Никифоров.

Видинъ, 22 Ноемврий [1885].

Военному министру.

Между нашия катеръ и сърбите днесь имаше престрелка безъ никакво нещастие отъ наша страна. Катера беше пратенъ да улови тяхна лодка и шпионина имъ. Последния успя да избяга. Лодката, коня, дрехите и оръжието му взехме.

Капитанъ: Узуновъ.

Тази кратка телеграма ни представя в синтезиран вид отговорите на повечето от въпросите по-горе относно единия от пленените плавателни съдове.

На първо място от текста на документа категорично става ясно, че това е лодка, а не понтон. Следователно коректни са Анастас Бендерев и по-късно Ради Боев, който използва трудовете на Бендерев.

Версията за понтона, публикувана в Юбилейния сборник на Морско училище и разпространена от Васил Попов и Стоян Стоянов не намира документално потвърждение.

На второ място катерът, чието наименование за съжаление не се посочва в телеграмата изпълнява задача: той е изпратен да улови сръбска лодка с един шпионин/разузнавач. Тук възможностите са две: българската страна разполага предварително с информация за мисията на сръбския разузнавач и катерът е изпратен в резултат на писмена заповед на капитан Атанас Узунов или катерът е изпратен след като лодката с разузнавача е забелязана от българските постове в резултат на устно разпореждане, отдадено от капитан Атанас Узунов.

На трето място - между двете страни има престрелка преди лодката да бъде пленена. Факт, който несъмнено повишава стойността на българския успех и ни позволява да го квалифицираме като "боен", въпреки че той е извоюван няколко дни след сключването на примирието между България и Сърбия (16 ноември).

Допълнителен аргумент в тази посока е, че по време на примирието сърбите правят различни опити да провокират българите. Един от опитите за провокация е изпращането на лодката с разузнавач и последвалата престрелка.

Следващият опит за провокация е регистриран ден по-късно - на 23 ноември с.г.:

"Според една депеша от Извор [с дата] 23-й того, препис от която ни се съобщи, сръбските стражи от време на време стреляли на нашите патрули... по линията и бягали. Това нещо сръбските солдати вършат, когато вече са спрени неприятелствата [сключено е примирие]. Вижда се, сръбските генерали искат да прославят своето оръжие и своите солдати с ново разбойническо нападение. Като отбелязваме този героизъм на сърбите, ние вярваме, че правителството не е изпуснало този случай да покаже на силите с какви солдати и генерали ни карат да се помиряваме".[6]

Опити за провокации не липсват и преди датата, на която е изпратена лодката с разузнавач (т.е. преди 22 ноември с.г.). Ето какво научаваме от две телеграми от 19 ноември с.г., изпратени от Акчар:

"Акчар...11 ч[аса] 25 м[инути] веч[ерта] След известието за примирието сърбите изпратиха от Ботево своите аванпости на 3/4 версти от Акчар. Поручик Драгиев два пъти искал да си оттеглят постовете, но сръбският началник, макар че признавал нашето право, отказал да дигне постовете си. В деня на сражението при Гайтанци по причина на силната мъгла не можехме да приберем всичките наши ранени и убити. На другия ден пратих трима кавалеристи да приберат убитите и ранените с помощта на селяните. Изпратените кавалеристи ми донесоха, че всичките наши убити са обезобразени, съблечени и оставени голи, а на подпоручик Гочев сърбите [в]земали пагоните, шинела, чизмите, мундира и го оставили гол. Днес пратих на мястото на сражението поручик Иванов, който потвърди донесението на кавалеристите. № 129. Капитан Тодоров"[7]

"Акчар...12 ч[аса] 25 м[инути] веч[ерта] Сърбите, като знаеха, че има от тяхна страна предложение за примирие, възползвали се от времето, додето да получат същото известие нашите войски, и изпратили кавалеристи и заели твърде далечни пунктове. Главните им сили според донесението на поручик Дичев, са разположени от Жеглица и долината Кърнава към Видин. № 133. Капитан Тодоров"[8]

На четвърто място - разузнавачът успява да избяга, но лодката, коня, дрехите и оръжието му са взети от българската страна в качеството им на военна приза.


(Следва)


Параходният катер "Стефанъ Караджа" според Приказ № 199 от 1887 г. или "Ст. Караджа" според Обявление № 2199 от 1939 г. за продажба на плавателни съдове. Снимка Централен фотоархив на Министерството на отбраната


Литература и бележки:

[1] Бендерев, А. Сербско-болгарская война. 1885 года. С.-Петербургъ, 1892. с. 468.

[2] Участие на възпитаниците от Морското машинно училище във войните за обединението на България. // Юбилеен сборник за 50 годишната дейност на Морското Училище 1881 – 1931 г., 1931, Официален отдел: с. 210.

[3] Попов, В., Стоянов, Ст. Страници из историята на българския военно-морски флот. София, 1958. с. 32-33.

[4] Боев, Ради. Самоходните кораби на Флотилията и Морската част с щаб в Русе (1879 – 1897 г.). // Военноисторически сборник, 1966, № 3, с. 45.

[5] Боев, Р. Военният флот на България 1879 – 1900. София, 1969. с. 86.

[6] Според една депеша от Извор...// Търновска конституция, № 183/28.11.1885, с. 4.

[7] След известието за примирието...// Търновска конституция, № 182/22.11.1885, с. 2.

[8] Сърбите, като знаеха, че има от тяхна страна предложение за примирие...// Търновска конституция, № 182/22.11.1885, с. 2.