Морска историческа хроника № 112


Д-р Калоян Панчелиев, Преслав Панчелиев

В брой № 105 на рубриката "Морска историческа хроника" публикувахме част № 8 от поредицата „Легенда за Джузепе Мацини – Апостол на революционна Италия“. Тогава поставихме шест въпроса относно Мацини и българите. На първия от тях - "Предвижда ли Мацини място за българите на политическата карта на Нова Европа в своите политически адреси, обръщения, послания, проекти и визии?", отговорихме утвърдително като разказахме за Републиканския манифест от 1855 г. В него България е включена в състава на една свободна конфедерация, която е наречена ориенталска Швейцария, разположена на Балканския полуостров, заедно с Босна, Румъния и Сърбия


След като в бр. № 105 на рубриката отговорихме на първия въпрос, на 7 март 2025 г. в бр. № 108 преминахме към втория: "Създавал ли е Мацини революцинни организации, чиято дейност е посветена конкретно на освобождението на балканските народи?"

Тогава установихме, че идеите на Мацини, Кошут и Ледрю-Ролен, заложени в Републиканския манифест от 1855 г. намират своето естествено продължение единадесет години по-късно или през 1866 г. със създаването на организацията, наречена "Балканско освободително общество".

Припомняме, че идеята за нея принадлежи на шотландския доброволец Джон Бойд Кинър, програмата за дейността й е написана от самия Джузепе Мацини, а целта й е да проповядва за освобождението на провинции/територии, които се намират под Османско владичество и следва да образуват Балканска конфедерация.

Колкото до Балканската конфедерация според Републиканския манифест от 1855 г. тя ще включва босненските, българските, сръбските и румънските земи.


Възстановка на корицата на „Манифеста на републиканската партия“ (1855) с автори Лайош Кошут, Александър Огюст Ледрю-Ролен и Джузепе Мацини

В настоящия брой № 112 на рубриката преминаваме към петия въпрос: „Бил ли е Мацини в контакт/кореспонденция с други българи без да ги познава лично преди срещата с Марко Балабанов, Райчо Гръблев и Теофан Райнов в Лондон през септември 1869 г.?“

За формулирането на коректен и изчерпателен отговор на този въпрос използваме трудовете на българския общественик, адвокат, учител, историк, участник в Първата българска легия и революционер Иван Касабов (1837 – 1911 г.), озаглавени „Моите спомени от Възраждането на България с революционни идеи“.

ПРИСТИГАНЕТО НА ИВАН КАСАБОВ В БУКУРЕЩ (1865)

През есента на 1865 г. българският възрожденски деец Иван Касабов пристига в Букурещ през Гюргево, Болград, Браила и Плоещ. Тук той се среща с големия революционер, писател, публицист, журналист, историк и етнограф Георги Раковски (1821 – 1867 г.), с който се познава от Белград и през м. октомври с.г. се премества да живее в неговата къща, разположена на ул. „Куза-вода“. [1]

Според спомените на Касабов сутринта на 11 февруари през следващата 1866 г. се разпространява новината, че княз Александру Йоан Куза (1859 – 1866 г.) е свален от румънския престол.

Впоследствие е съставено привременно правителство, което да управлява Румъния с всички суверенни и административни права, разказва Касабов.

Турция не одобрява промените в Румъния и започва да събира войски в Русе. Разпространяват се слухове, че те ще преминат река Дунав при Гюргево, ще нахлуят на румънска територия и ще се насочат към Букурещ. [2]

ЗАМИНАВАНЕТО НА РАКОВСКИ. СРЕЩАТА НА КАСАБОВ С РОСЕТИ

Разтревожен от слуховете Георги Раковски (1821 – 1867 г.) напуска града и заминава за Браила. В Букурещ Раковски оставя Иван Касабов, за да се грижи за къщата на ул. „Куза-вода“.

Три дни след заминаването на Раковски в дома му идва румънският политически лидер и виден масон Константин Александру Росети (1816 – 1885 г.).

Посрещнат от Касабов, гостът се интересува къде се намира Раковски, защото румънското правителство е решило да му възложи задачата да организира [чети от] български волентири или доброволци [в случай на война с Турция].

В отсъствието на Раковски, Росети решава да натовари Касабов със задачата и му обещава едно добро възнаграждение. Уговарят се да се видят в 10 часа преди пладне на следващия ден в дома на Росети. [3]

След фиаското на българските легии в Белград обаче Касабов съвсем не е привърженик на волентирското дело, а се интересува от възможностите за създаване на тайни или секретни дружества по подобие на тези на италианските или френските карбонари под влияние на прочетената наскоро от него книга „Тайний съд и свободните съдии“ и други подобни.

На срещата на следващия ден Касабов убеждава Росети, че идеята за [съставяне на чети от] волентири е остаряла. Най-сполучливото нещо за Румъния е едно въстание в българските земи, ръководено от един таен съзаклет български комитет, подобен на румънския, смята Касабов. Самият той не е способен да извърши работата със съставянето на [чети от] волентири. [4]

Росети отговаря, че вариантът за едно въстание [в българските земи] в близко време чрез един таен комитет е по-изгоден за румънците. Обещава да се срещне с Йон Константин Братиану (министър в привременното правителство) и да разговаря с него по тази работа.

Възлага на Касабов да намери 6-7 души за съставянето на въпросния Комитет и го кани отново на среща следващия ден. В рамките на броени часове Касабов успява да осигури няколко лица за съставянето на Комитета: Димитрие Диямандеску, Стефан Ряпов, Иван Адженов, Атанас Андреев и Хараламби Сяров. [5]

ПРОЕКТ ЗА СВЕЩЕНА КОАЛИЦИЯ МЕЖДУ БЪЛГАРИ И РУМЪНИ

На следващия ден той се среща отново с Росети, съобщава му, че хората за съставянето на Комитета са готови. Росети информира Касабов за принципното съгласие на Братиану с това дело и се заема да организира среща с трима от членовете на румънския таен комитет: К. Чокърлану (или Чакърлан), Гл. Серурии (или Гр. Серурие) и Евген Карада (или Карала).

Българският таен комитет трябва да бъде в съгласие с румънския, за съставянето и устройството му българите следва да се споразумеят с посочените румънци. Срещата между двете страни се извършва в къщата на Чокърлану. От българска страна присъстват Иван Касабов и Димитрие Диямандеску. Решено е да се направи една свещена коалиция между румъните и българите. [6]

Проектът на споразумение за нея е съставен на български и преведен на румънски език от Касабов. Представен е на тримата румънци, които нанасят някои поправки. Българската страна ги приема и през първата половина на месец април 1866 г. документът е готов за подписване.

Румънците отпускат финансиране от 600 австрийски минца, за да могат Касабов и другарите му да установят контакт с някои български градове. От тази сума са предадени 40 минца на Атанас Андреев с цел да замине за Търново и да устрои главен комитет там. [7]

През втората половина на април 1866 г. политическата криза в Румъния е преодоляна. За княз е избран Карл Хохенцолерн-Сигмаринген. Румънските работи се развиват в благоприятна посока и необходимостта от подписването на споразумението за свещена коалиция между българи и румъни отпада. Касабов и сподвижниците му започват да организират здраво [българските] комитетски работи. [8]

През май 1866 г. княз Карл I пристига в Румъния и приема управлението, съставено е ново правителство, в което влиза и Йон Братиану. Положението в Румъния е спокойно, вече не съществува опасност от намесата на Турция във вътрешните работи на страната.

Братиану поканва Касабов на среща и му дава следния съвет: „…Ще бъде умно и добре да поспрем българските работи с комитетите в Румъния“, защото „Румъния има нужда от мир и спокойствие“.

Акцентът поставен от Братиану върху фразата „в Румъния“ прави впечатление на Касабов, който отправя директен въпрос към своя събеседник: „…Но за в България ний сме свободни да си работим [, нали?]“.

Отговорът на Братиану е утвърдителен, той обещава, че румънските власти няма да се бъркат в дейността [на комитетите в българските земи] и пожелава успех. Предупреждава Касабов да инструктира хората си да работят „осторожно и тайно“, за да не възникнат подозрения, че румънците подстрекават българите. В края на срещата Касабов благодари на Братиану и потвърждава, че българите ще работят съгласно неговото желание и добри съвети. [9]


(Следва)

Литература и бележки:

[1] Касабов, Ив. Моите спомени от Възраждането на България с революционни идеи. София, 2009. с. 47.
[2] Пак там, с. 51-52.
[3] Пак там, с. 52-53.
[4] Пак там, с. 53.
[5] Пак там, с. 54-55.
[6] Пак там, с. 55.
[7] Пак там, с. 55.
[8] Пак там, с. 55-56.
[9] Пак там, с. 67.