Морска историческа хроника № 120

Д-р Калоян Панчелиев, Преслав Панчелиев

На 9 ноември 2025 г. в брой № 118 на рубриката „Морска историческа хроника“ и част 1 от публикацията „За истинската идентичност на българския военен флот в края на XIX и началото на XX век“ поставихме проблема за сръбския ветроход, взет като „речна приза“ от екипажа на катера "Мотала" на 15 ноември 1885 г. Тогава зададохме въпроса „Кой е този ветроход и има ли данни за службата му в българската Дунавска флотилия?“.
В рамките на изложението в брой № 118 разгледахме някои малко известни плавателни съдове в Дунавската флотилия, обособени в група I.

На 13 ноември 2025 г. в брой № 119 на рубриката „Морска историческа хроника“ и част 2 от същата публикация, направихме преглед на неизвестните плавателни съдове от Дунавската флотилия, обособени в група II.
Днес продължаваме с темата и въвеждаме нови осем структурни блокове (1 – 8), които са основополагащи в процеса на установяването на истинската идентичност на Дунавската флотилия и Морска част

(От брой 119)

ЗА ИСТИНСКАТА ИДЕНТИЧНОСТ НА БЪЛГАРСКИЯ ВОЕНЕН ФЛОТ В КРАЯ НА XIX И НАЧАЛОТО НА XX ВЕК

Новите обстоятелства и факти, които установяваме в поредица от публикации и трудове в периода 2015 – 2025 г. [31] [32] [33] [34] във връзка със създаването и развитието на българския военен флот в края на XIX и началото на XX век ни дават основание да повдигнем проблема за неговата истинска идентичност. Въпросната идентичност обозначаваме като „новоустановена“ или „истинска“, за да я отличим от традиционната идентичност, залегнала в трудовете на уважаваните учени и изследователи Ради Боев [35] и Владимир Павлов [36]. Както е известно основните стълбове в традиционния прочит са:

1. Дунавската флотилия и Морска част са създадени на 31 юли (12 август) 1879 г.;

2. параходите, баркасите, катерите, баржите и лодките са подарени от Русия на Княжество България;

(Р. Боев: „Така на 1 август 1879 г., денят, в който стана официалното предаване на подарените кораби, за пръв път след освобождението на нашата страна от османско иго българският военноморски флаг се развя над 4 парахода, една шхуна, 7 парни катера, 1 барджа и 5 гребни лодки“) [37]

3. повечето от подарените плавателни съдове са стари;

(Сава Иванов: „…към времето, когато параходът „Взривъ“ влезе в състава на новосформираната морска част, той имаше зад себе си един дълъг разнообразен живот от около 20 години…Параходите „Горня-Студена“ и „Пордимъ“ бяха стари, дълго употребявани турски кораби…Ветроходът „Келасуръ“ беше също стар военен кораб от руския черноморски флот…Параходните катери „Ракета“, „Бавария“, „Мотала“, „Фардингъ“, „Олафчикъ“, „Варна“ и „Птичка“) бяха също доста стари…От всичко това се вижда, че дадените на новоформираната българска Морска част кораби и катери бяха значително остарели“)[38]


Известието за предстоящата продажба на два парахода от Дунавската флотилия (=„Горни-Студенъ“ и „Породимъ“) чрез търг по приказание на военния министър, публикувано в брой 47 от 1880 г. на "Държавен вестник" на български език. Възстановка на авторите


Известието за предстоящата продажба на два парахода от Дунавската флотилия (=„Горни-Студенъ“ и „Породимъ“) съгласно заповед на военния министър, публикувано в брой 47 от 1880 г. на "Държавен вестник" на френски език. Възстановка на авторите


Известието за предстоящата продажба на два парахода от Дунавската флотилия (=„Горни-Студенъ“ и „Породимъ“) съгласно приказ на военния министър, публикувано в брой 51 от 1880 г. на "Държавен вестник" на руски език. В този вариант на известието са допуснати няколко печатни грешки. Възстановка на авторите

4. българският военен флот е приемник на традициите на руския флот;

(Р. Боев: „основната част от останалите на българска служба руски офицери, унтерофицери и матроси са от Балтийския флот, докато корабите са получени главно от руския Черноморски флот. Така нашият военен флот става приемник на традициите на Балтийския и Черноморския флот на Русия“.) [39]

В противовес на традиционния прочит и идентичност по-горе (точки 1 – 4) въвеждаме следните нови осем структурни блокове (1 – 8), които са основополагащи в процеса на установяването на истинската идентичност на Дунавската флотилия и Морска част.

1. Новата дата – 24 ноември 1879 г.

Датата 31 юли 1879 г. може да бъде отбелязвана официално като „Ден на българския военен моряк“ и/или „Ден на българския военноморски флаг“, защото към този момент такива съществуват. Припомняме, че на 26 август 1879 г. в брой № 16 на вестник „Целокупна България“ е публикувана дописка във връзка със събитието, според която на 30 юли с.г. господа офицерите от Дунавската флота известяват, че на следващия ден т.е. 31 юли 1879 г. ще се издигнат тържествено българските флагове на четирите парахода, подарени на Българското княжество от руския император или Царя-Освободител.

Ето защо можем да кажем с пълно право, че отбелязването на празника на ВМС на Република България по нов стил на втората неделя от месец август всяка година е справедливо от професионална гледна точка: към 31 юли 1879 г. българските военни моряци и българският военноморски флаг са част от новосъздадена организация в процес на изграждане, наречена „Дунавска флотилия и Морска част“.

Датата, на която е исторически коректно и фактологически издържано съвременните Военноморски сили на Република България да отбелязват годишнината от своя празник е 24 ноември или денят, в който през 1879 г. Дунавската флотилия и Морска част придобива статут на завършена организация със свои собствени кораби след изключването им от руския Черноморски флот с указ № 60 222 на руския император Александър II.

2. Слабоизвестните плавателни съдове в допълнение към вече известния корабен състав – общо 23 броя (4 баржи, 10 железни парома, още един бот, 2 минни плота, 2 катера, минимум 2 спасителни лодки „Кузминки“ и 2 лодки с батерии „Грене“). За параход „София“, желязна баржа и две шаланди от т. 2.2 по-долу изрично отбелязваме, че са неизправни;

2.1. Четири баржи („Лом“, „Искъръ“, „Свищовъ“ и „Янтра“) на р. Дунав;
2.2. Параход „София“, желязна баржа и две шаланди (всички неизправни);
2.3. Десет железни парома (понтона);
2.4. Втори бот, освен бот № 1;
2.5. Минни плотове (заградители) „Амалия“ – „Войвода“ и „Раковски“ – „Х. Димитръ“;
2.6. Катери „Стража“ и „Ученикъ“;
2.7. Спасителни лодки „Кузминки“ (неуточнен брой, понеже в източниците се споменават лодки в множествено число приемаме, че съществуват мининум 2 такива лодки);
2.8. Плоскодъни лодки с батерии „Грене“ (неуточнен брой, понеже в източниците се споменават лодки в множествено число приемаме, че съществуват минимум 2 такива лодки).



3. Общо 8 броя новооткрити плавателни съдове, за които освен с еднократно позоваване в достоверен източник, разполагаме и с допълнителни архивни данни:

3.1. Параходната лодка на българския търговец Иван Стоянов, с която е извършена разузнавателна операция на р. Дунав в рамките на Руско-турската война (1877 – 1878 г.). Същата е заловена и конфискувана от турците и докарана в Русчук на 13 май 1877 г.;
3.2. железен паром (1879 г.);
3.3. параходна баржа „Маша“ (1879 г.);
3.4. два бота за въглища (1879 г.);
3.5. велбот за практическо ветроходно обучение на учениците от Техническата школа (1885 г.);
3.6. ветроход за представителни цели (посрещане на официални гости) – 1890 г.;
3.7. моторна лодка „Крокодилъ“ (преди 1920 г.).



Българският търговец Иван Стоянов (горе). Портретът му се публикува по Дряновски, Й. Мемоарите на един русенец. Съставил Хачик Лебикян, Русе, 1998. В оригинал - спомени на Йордан Дряновски (долу), съхранени в архива на Григор Начович (НБКМ-БИА, ф.№14, а.е.2047): Въ генералния щабъ, на който бе възложено да определи где да се поставятъ мостове върху Дунава, влизаха като переводчици Г.г. Григоръ Д. Начовичъ и Пенчо Черковски. Тия са говорили съ г. Иванъ Стояновъ в Букурещъ да имъ даде неговата лодка…Въ същото писмо между другото, ми се казваше да намеря въ града Гюргево българските капитани на гимии братия Петко и Вацо, родомъ отъ гр. Русе, които съ своитъ гимии бяха пътували около 20 години по Дунава.“



4. Общо 12 броя новооткрити плавателни съдове (6 катера, 1 баржа, 4 дървени ветрохода, 1 гребна лодка „ял“) с еднократно позоваване в достоверен източник без допълнителни архивни данни:

4.1. Катер, изоставен от турците в Русе и намерен в недовършено състояние от руснаците след подписването на Одринското примирие на 19 (31) януари 1878 г.;
4.2. Катер Karteleh (1879 г.);
4.3.Товарна баржа, четири дървени ветрохода от вида магона, и един 6-гребен ял във Варна (1879 г.);
4.4. Новопостроен в портовия арсенал катер през 1889 г.;
4.5. Катери „Арсеналъ“, „Околоц“, „Магазит“ (в началото на XX век).

5. Средната възраст на плавателните съдове, предадени от Русия на България

С изключение на куриерски винтов параход „Келасуры“ (построен 1859 г.), който на практика почти не е използван от Дунавската флотилия и Морска част, както и „Взрывъ“ (построен 1856 г.), по-голямата част от плавателни съдове са почти или напълно нови в противовес на това, което твърдят Константин Божков и Сава Иванов.
„Опытъ“ е построен през 1870 г., а „Горни-Студенъ“ и „Породимъ“ – през 1878 г. Т.е. към момента на предаването им на Княжество България през 1879 г. „Взрывъ“ е построен преди 23 г., „Опытъ“ – преди 9 г., „Горни-Студенъ“ – преди 1 година и „Породимъ“ също преди 1 година.
Или сумарно за тези четири кораба, които представляват основна част от корабния тонаж на Дунавската флотилия и Морска част – общо 34 години. Разделено на четири плавателни съда това прави средна възраст от 8,5 години и съвсем не означава, че корабите, предадени от Русия на България са стари.
В калкулацията не включваме куриерски винтов параход „Келасуры“, който реално почти не е използван от Дунавската флотилия и Морска част.
Катерите са построени, както следва: „Варна“ (1877 г.), „Олафчикъ“ (1874 г.), „Птичка“ (1875 г.), „Ракета“ (1874 г.), „Бавария“ (1876 г.), „Мотала“ (1876 г.) и „Фардинг“ (1876 г.).
Т.е. към момента на предаването им на Княжество България катер „Варна“ е построен преди 2 години, катер „Олафчикъ“ – преди 5 години, катер „Птичка“ – преди 4 години, катер „Ракета“ – преди 5 години, „Бавария“, „Мотала“ и „Фардинг“ – всеки от тях преди 3 години. Или сумарно за тези седем катера – общо 25 години. Прибавено към възрастта на четирите парахода по-горе прави общо 59 години (=34 години за параходите + 25 години за катерите).
Ако разделим 59 години на 11 плавателни съда (4 парахода + 7 катера) получаваме средна възраст от 5,3 години т.е. твърдението, че корабите от Дунавската флотилия и Морска част са стари не отговаря на истината.
Сред плавателните съдове, предадени от Русия на България са (изцяло) новите параходи „Горни-Студенъ“ и „Породимъ“, както и (почти) новите катери „Бавария“, „Мотала“ и „Фардинг“. Един от тези катери - "Мотала", е носител на награда от Световното индустриално изложение във Виена. Т.е. в лицето на „Бавария“, „Мотала“ и „Фардинг“ България получава от Русия световни корабостроителни образци.


„Парен катер „Любен Каравелов”, бивш „Фардинг”, подарен през 1879 г., участвал в Балканската война през 1912 г., изваден и преустроен след потопяването му през 1913 г., бракуван през 1915 г.” (фотография № III-6088 от Централния фотоархив на Министерството на отбраната)

6. Правно-нормативният статут на плавателните съдове – те са отстъпени или предадени на Княжество България от Русия

Тезата за „подаряването“ на кораби от Руската империя на Княжество България през 1879 г. не е издържана от морско-историческа, фактологическа, финансова, терминологична и правно-нормативна гледна точка. В крайна сметка акт за дарение няма/не е издирен.
Има едно уведомление от барон Таубе до ген. Паренсов, пет телеграми от ген. Паренсов до българските власти в Русе, писмо от военния министър Дмитрий Милютин, в което се споменава датата на заповедта на руския император за предаването на корабите и един императорски указ за предаването им на България и съответно заличаването им от руския флот.
Барон Таубе информира българския военен министър, че параход „Опытъ“ и пет гребни [плавателни] съда се „отстъпват“ с височайше разрешение [на императора]. „Отстъпени“ са и катери, но ген. Паренсов не знае точно кои/какви.

В първата телеграма той предлага на българските власти да приемат „Опытъ“, а във втората – учтиво ги моли да приемат „Опытъ“ и петте гребни [плавателни] съда.
С императорския указ, който е с най-голяма тежест и който ще публикуваме и анализираме отделно се постановява, че корабите са „предадени“ на България.

Самото „отстъпване“ на кораби от Руската империя на Княжество България през 1879 г. със сигурност е многопосочен акт. В него се съдържат и преплитат и седемте елемента на отстъпването като акт – полза, подкрепа, уважение, доверие, съобразяване, респект и корист.

Първият елемент – полза, защото Русия предоставя плавателни средства (кораби) в полза на България, на които „българинът ще се приучи на морска служба“ [40];

Вторият елемент – подкрепа, защото „чрез Русия нашата Дунавска флотилия получава в наследство...корабостроителни образци от Западна Европа“ [41], например параходите „Горни-Студенъ“ и „Породимъ“ (построени във Франция), куриерски винтов параход със спомагателно ветрилно стъкмяване „Келасуры“ (построен във Великобритания), параход „Опытъ“ (построен във Великобритания), параходните баркаси „Бавария“, „Мотала“ и „Фардингъ“ (построени във Великобритания);

Третият елемент – уважение, защото в конкретен и решителен момент по време на Руско-турската война (1877 – 1878 г.) единствено българите измежду сърби, липовани и власи предоставят на отряда на княз Владимир Черкасский ценни сведения за р. Дунав и осигуряват параходната лодка на търговеца Иван Стоянов, трима доброволци (Григор Начович, Пенчо Черковски и Йордан Дряновски), двама капитани (Васю/Вацо и Петко Русеви), няколко гребци и хамали за извършването на разузнавателна операция на р. Дунав с цел определянето на място за изграждането на бъдещия мост, по който ще преминат руските войски. [42]

Четвъртият елемент – доверие, защото „отстъпването“ или „предаването“ на два нови кораба от Русия на Княжество България – параходите „Горни-Студенъ“ и „Породимъ“ (построени в Аржантьой, Париж и сглобени в Рени през 1878 г.), е безпрецедентен случай, който няма аналог сред останалите страни, придобили независимост според Берлинския договор (Княжество Румъния, Княжество Сърбия и Черна гора). Предаването на два чисто нови кораба и три (почти) нови катера е знак на доверие от Русия към Княжество България. В допълнение в лицето на „Горни-Студенъ“ и „Породимъ“: „За първи път във Флотилията са въведени два военно- транспортни кораба, предназначени за съобщения във време на ледоход и високи води, с модулна конструкция: всеки от тях се състои от 11 секции“ [43].

Петият елемент – професионализъм, защото средната възраст на 11-те плавателни съда (4 парахода + 7 катера), предадени от Русия, които представляват гръбнака на българския военен флот е 5,3 години.

Шестият елемент – съобразяване и респект. Съобразяване, защото на Русия е известно мястото на българския граждански и военен флот на Черно и Средиземно море, отредено от визионера Иполит Терлецки, още през 1848 г. в модела на бъдещата славянска конфедерация с център независима Полша. Информация за този бъдещ проблем достига до Москва благодарение на политическия емигрант и революционер Василий Кельсиев, който се предава на руските власти. Самият Кельсиев е автор на биографична студия, посветена на живота и делото на Иполит Терлецки. През XVIII – XIX век Русия се стреми да измести Полша от центъра на бъдещата славянска федерация, съответно да проектира развитието на въоръжените сили, съответно и флотовете на по-малки народи, които водят революционни борби за своето национално освобождение, включително и българския народ и тепърва предстои да извоюват независимостта си. Респект, защото Русия е респектирана от участието на българите и поляците в опитите за изграждането на революционен флот на Черно море и р. Дунав през 60-те и 70-те години на XIX век. По същество този флот е насочен срещу Русия и възпира/забавя нейната експанзия в южно направление към Кавказ, Проливите (Босфора и Дарданелите) и Средиземно море. На тези проблеми ще се спрем в част II на книгата „Русия, Полша от море до море и българите“.

Седмият елемент – корист, защото учредяването на флота в България се свежда до инструмент за изпълнението на задачите, предначертани от държавния апарат и дипломацията на Русия. В необходимите случаи българската флота ще действа за привеждане в изпълнение на плана за присъединяване на България към Империята. От друга страна Дунавската флотилия на Княжеството следва да окаже съдействие на Русия при превоз на боеприпаси от Рени в България, за да се избегне надзорът на Европейската дунавска комисия. Руските морски офицери на служба в българската флота следва да извършват постоянно наблюдение на корабоплаването по Дунава, най-вече за движението на австро-унгарските параходи и да доставят сведения на руското морско министерство. За началника на българската флота и подчинените му офицери се предвижда да получават допълнителна издръжка чрез руските консули в България. Същите ще се назначават от руското морско министерство и пак от него ще се уволняват от служба в България [44].

7. Наследство – българският военен флот не е наследник единствено на традициите на руския военен флот, както твърди уважаваният изследовател Ради Боев, той е приемник на западно-европейско корабостроително наследство (параходите „Келасуры“, „Взрывъ“ и „Опитъ“, построени във Великобритания, както и „Горни-Студенъ“ и „Породимъ“, построени във Франция), руски кадри, опит и традиции, както и турско корабостроително наследство (баржите „Ломъ“, „Искъръ“, „Свищовъ“ и „Янтра“, параход „София“, желязна баржа и две шаланди) и инфраструктура (портовия завод), което подчертава неговия уникален статут.
Към казаното дотук следва да добавим и военновременните активи на руското инженерно управление (в лицето на железния паром, баркасите „Бавария“, „Мотала“, „Фардингъ“ и „Ракета“), прогресивните идеи на няколко от най-влиятелните руски предприемачи на Севера през XIX век (Густав Егорович фон Струве и Самуил Поляков), корабостроителните традиции и високите технологии на белгийски, френски и един шведски завод с филиал в Русия, както и едно финландско корабоплавателно дружество на р. Нева.

8. Новоустановените способности и задачи, които българският флот може да изпълнява с плавателните съдове от група I и II:

8.1. минимални транспортни способности на Черно море в лицето на товарната баржа и четирите дървени ветрохода от вида магона във Варна ок. 1879 г.;
8.2. стратегическа връзка между двата бряга на р. Дунав и превоз на вагони и военни части (с железопътния паром, ок. 1879 г. – първите месеци на 1880 г.);
8.3. превози във време на ледоход и ниски води т.е. в кризисни ситуации (с параходите „Горни-Студенъ“ и „Породимъ“, ок. 1879 – първите месеци на 1880 г.);
8.4. способност за изграждане на пристанища за военни и граждански параходи на р. Дунав с десетте големи железни парома (понтона), доставени през 1884 г.
8.5. способност за спасяване на бедстващи хора (на 23 ноември 1884 г. шестима души от екипажите на параходите „Взривъ“ и „Опитъ“ спасяват един полузамръзнал лодкар в условията на ледоход на р. Дунав и го пренасят на борда на „Опытъ“);



8.6. практическо ветроходно обучение за учениците в Техничеста школа/Машинното училище (с парусния велбот ок. 1885 г.);
8.7. транспорт на личен състав и въоръжение по време на война, бедствия, аварии и кризи (с баржите „Лом“, „Искъръ“, „Свищовъ“ и „Янтра“ – ок. 1885 г.);
8.8. посрещане на високопоставени чуждестранни делегации (с ветрохода/платнохода от Дунавската флотилия, регистриран в кореспонденцията на граф дьо Бурболон, ок. 1890 г.);
8.9. обучение на учениците от Машинното училище с дунавски плоскодънни лодки, въоръжени с батерии „Грене“ (ок. 1897 г.);
8.10. практически занятия на море с новонаправения у дома, в България катер за Машинното училище („Ученикъ“, от 1904 г.);
8.11. поставяне на минни заграждения с минните плотове „Амалия“ – „Войвода“ и „Раковски“ – „Х. Димитръ“ (1912 г.);
8.12. товаро-претоварни дейности между военните кораби на рейда и пристанището в Русе (с двата бота за въглища – ок. 1913 г., но извършвано и преди това);
8.13. осъществяване на връзка между два вида транспорт – воден и железопътен, с двата бота за въглища, регистрирано ок. 1913 г., но извършвано и преди това;
8.14. наблюдение, патрулиране, разузнаване, охрана на водната граница и проверки на чужди плавателни съдове (с парния катер "Мотала" през 1885 г.), както и борба срещу контрабандата и пиратството (с моторни лодки от типа на „Крокодилъ“ – преди 1920 г.);
8.15. корабостроителни способности, които са достатъчни за изпълнението на специфични задачи с новонаправените/новопостроените плавателни съдове в мирно и военно време.

Въпросните корабостроителни способности са реализирани в няколко направления, които по същество представляват прототипи на зараждащи се корабостроителни програми, предназначени за военния флот:

8.15.1. направа на гребни лодки (25 – 30 броя в края на XIX и началото на XX век);
8.15.2. направа на ботове (минимум два железни бота, гребен бот, дървен бот);
8.15.3. направа на минни заградители на Черно море („Амалия“ – „Войвода“ и „Раковски“ – „Х. Димитръ“) през 1912 г.;
8.15.4. направа на минни заградители на р. Дунав;
8.15.5. направа на минни заградители на Бяло море;
8.15.6. строеж на катери в периода 1889 – 1904 г. (един катер за летния дворец, катер „Амалия“, катер „Калиакрия“, катер „Стража“, катер „Ученикъ“);
8.15.7. строеж на една моторна лодка („Бдинъ“?) във Видин, ок. 1915 г., заложена като граждански плавателен съд, но завършена и използвана за военни цели през Първата световна война.

НЕОБХОДИМИ КОРЕКЦИИ В ТРАДИЦИОННИЯ ПРОЧИТ:

Плавателните съдове, предадени на България от Русия през 1879 г. не са 18 броя (4 парахода, 1 шхуна, 7 парни катера, 1 баржа, 5 гребни лодки). Към тях следва да добавим като минимум още 1 параходна баржа или железен паром за превоз на жп състав и товари през р. Дунав (1879 г.), 1 параходна баржа „Маша“ (1879 г.), 2 бота за въглища (1879 г.), 1 товарна баржа, 4 дървени ветрохода от вида магон и един 6-гребен ял във Варна (1879 г.) или общо 10 новоустановени плавателни съда. С това общият брой на плавателните съдове, предадени от Русия на България достига 28 броя.

Ако към тях прибавим двете миноноски („Черепаха“ и „Бычокъ“) и 10-те железни парома (понтона) за изграждане на пристанища, отпуснати през 1884 г. общият брой на плавателните съдове, предадени от Русия на България в периода 1879 – 1884 г. достига минимум 40 броя.

При средна възраст от 5,3 години (вж. по-горе) за гръбнака на този плавателен състав (4 парахода + 7 катера) идентичността на българския военен флот в момента на създаването му придобива изцяло ново количествено и качествено измерение.

В заключителния етап от създаването им или към дата 24 ноември 1879 г. Дунавската флотилия и Морска част представляват синтез от военноморската ерудиция, инженерния опит и технологичния напредък или казано в обобщение на важни елементи от морската култура на минимум четири сили с вековни традиции в мореплаването (Русия, Османската империя, Великобритания и Франция).

Българският военен флот е западно-европейски по своя замисъл (заложен като идея в трудовете на Иполит Терлецки през 1849 г. в Париж) и руски по своето изпълнениe в годината на своето създаване (1879 г.).

Предаването на минимум 40 броя плавателни съдове от Русия на България в периода 1879 – 1884 г. всъщност не е подарък, а стратегически акт, чрез който страната ни влиза в прогресивната общност на държавите, които разполагат със собствени военноморски сили. За Княжество България това е премиера на световната военноморска сцена.

След извършения преглед на осемте нови структурни блока по-горе (1 – 8), които са основополагащи в процеса на установяването на истинската идентичност на Дунавската флотилия и Морска част и по-специално прегледа на способностите и задачите от точка 8 (от 8.1 до 8.15), в която достигнахме до кореспонденцията на граф дьо Бурболон (точка 8.8), вече можем да преминем от общото към конкретното и да зададем въпроса - "Какво знаем за платнохода от писмото на графа?".

(Следва)

Необходимо пояснение: Следващата част 4 от поредицата, посветена на истинската идентичност на българския военен флот в края на XIX и началото на XX век ще бъде публикувана в бр. 121 на рубриката "Морска историческа хроника" под заглавие "Кой е сръбският ветроход, пленен от екипажа на българския катер "Мотала" през 1885 г.?"

Литература и бележки:

[31] Панчелиев, К., Пр. Панчелиев. Дунавска флотилия и Морска част на Княжество България. София, 2015. 244 с.
[32] Панчелиев, К., Пр. Панчелиев. Кралят на железниците Самуил Поляков и неговият флот. София, 2017. 76 с.
[33] Панчелиев, К. Русия, Полша от море до море и българите. София, 2019. 106 с.
[34] Панчелиев, К., Панчелиев, Пр. Колубарският капан. Дунавската част в Първата световна война. София, 2023. 346 с.
[35] Боев, Р. Военният флот на България 1879 – 1900. София, 1969. 112 с.
[36] Павлов, В. Развитие на българския военноморски флот 1897 – 1913. София, 1970. 236 с.
[37] Боев, Р. Военният флот на България 1879 – 1900. София, 1969. с. 12.
[38] Иванов, Сава. //Морски сговор, № 7, 1939, с. 127-128.
[39] Боев, Р. Военният флот на България 1879 – 1900. София, 1969. с. 14.
[40] Панчелиев, К. Русия, Полша от море до море и българите. ИК Еър груп 2000. София, 2019. с. 7. Цит. по Окупационен фонд, основан за създаване на Руско-дунавска област. Русе, 1993. с. 11-13.
[41] Панчелиев, К. Кралят на железниците Самуил Поляков и неговият флот. ИК Еър Груп 2000. София, 2016. с. 65.
[42] Панчелиев, К., Пр. Панчелиев. Дунавска флотилия и Морска част на Княжество България. ИК Еър груп 2000. София, 2015. с. 5-27.
[43] Панчелиев, К. Кралят на железниците Самуил Поляков и неговият флот. ИК Еър Груп 2000. София, 2016. с. 65.
[44] Панчелиев, К. Русия, Полша от море до море и българите. ИК Еър груп 2000. София, 2019. с. 7-8. Цит. по Окупационен фонд, основан за създаване на Руско-дунавска област. Русе, 1993. с. 11-13.