Морска историческа хроника № 121

Д-р Калоян Панчелиев, Преслав Панчелиев

На 9 ноември 2025 г. в брой № 118 на рубриката „Морска историческа хроника“ и част 1 от публикацията „За истинската идентичност на българския военен флот в края на XIX и началото на XX век“ поставихме проблема за сръбския ветроход, взет като "речна приза" от екипажа на катера "Мотала" на 15 ноември 1885 г. Тогава зададохме въпроса „Кой е този ветроход и има ли данни за службата му в българската Дунавска флотилия?“.
В рамките на изложението в брой № 118 разгледахме някои малко известни плавателни съдове в Дунавската флотилия, обособени в група I.

На 13 ноември 2025 г. в брой № 119 на рубриката „Морска историческа хроника“ и част 2 от същата публикация, направихме преглед на неизвестните плавателни съдове от Дунавската флотилия, обособени в група II.
На 29 ноември 2025 г. в брой № 120 на рубриката „Морска историческа хроника“ и част 3 от същата публикация въведохме осем нови структурни блока (1 – 8), които са основополагащи в процеса на установяването на истинската идентичност на Дунавската флотилия и Морска част.
Днес преминаваме от общата тема за корабния състав на флотилията в края на XIX век към конкретния въпрос за сръбския ветроход, взет като "речна приза" от екипажа на катера "Мотала"

(От брой 120)

След извършения преглед на осемте нови структурни блока (1 – 8), които са основополагащи в процеса на установяването на истинската идентичност на Дунавската флотилия и Морска част и по-специално прегледа на способностите и задачите от точка 8 (от 8.1 до 8.15), в която достигнахме до кореспонденцията на граф дьо Бурболон (точка 8.8), вече можем да преминем от общото към конкретното и да зададем въпроса -

КАКВО ЗНАЕМ ЗА ПЛАТНОХОДА ОТ ПИСМОТО НА ГРАФА?

И така – наличието на ветроходен кораб в Дунавската ни флотилия е регистрирано в кореспонденцията на един чужденец по-малко от пет години след Сръбско-българската война (1885 г.).

Това е известният френски благородник Робер Алфонс, граф дьо Бурбулон, личен секретар на княз Фердинанд I. По-късно той става Велик шамбелан, церемониалмайстор и маршал на двора (до 1904 г.).

Всъщност през 1887 г. графът пристига в България заедно с новоизбрания от Великото народно събрание български монарх.

В подробни писма до майка си и по-късно до съпругата си Робер дьо Бурбулон описва като очевидец драматичните събития от българската история, бита и нравите на българите през любопитния поглед на чужденеца, интригите и стила на управление в двора, неповторимите характери на българските политици и военни.

Според проф. д-р Зина Маркова:„Свидетелствата на този френски благородник, свързал живота си с България, са новооткрито богатство не само за българската историческа наука, но и за всички които се интересуват от българската история”.

Те са съхранявани в личния архив на внука му, граф Ги дьо Бурбулон. През 2007 г. кореспонденцията на Робер Алфонс е издадена в превод на български език от ИК „Колибри” под заглавие „Български дневници”.

От значение за настоящото изследване са две писма на графа до майка му, която произхожда от тулонската фамилия Мартиненг, тясно свързана с френската марина. Писмата са съответно от 18 март 1890 г. (понеделник) и 31 март 1890 г. и са писани във Филипопол (Пловдив).

В първото писмо Робер Алфонс съобщава: „Едва съм пристигнал, мила мамо, и пак тръгвам, както и бе предвидено. Заминавам за Варна, за да подготвя всичко за полуофициалния прием на принца престолонаследник на Италия, който идва от Румъния, слиза в Русчук и оттам се отправя към Варна и Константинопол” [44].

Принцът престолонаследник всъщност е Виктор Емануил, син на крал Умберто I и принцеса Маргарита Савойска, както и бъдещ крал на Италия (1900 – 1946 г.), император на Етиопия (1936 – 1941 г.) и крал на Албания (1939 – 1943 г.). Последните две титли не получават пълно международно признание.

Задачата на Робер дьо Бурбулон е да посрещне принца в Русчук, заедно с граф Амеде дьо Форас и подполковник Петров. Тримата трябва да ескортират госта до Варна, където „в негова чест ще бъде даден голям обяд”.

Амеде дьо Форас е обер хофмаршал в двора на княз Фердинад I. Подполковник Петров всъщност е Рачо Петров Стоянов, български офицер (бъдещ генерал-майор) и политик. На 2 август 1888 г. е произведен в чин подполковник, а на 2 август 1891 г. в чин полковник.





Книгата „Български дневници” от граф Робер дьо Бурбулон и извадка от писмото от 31 март 1890 г., в което той съобщава за българския платноход от дунавската флотилия


Пристигането на Виктор Емануил в Русчук е определено за сутринта на 24 март 1890 г. (неделя). Ето как граф Робер дьо Бурбулон описва посрещането на принца във второто писмо:

„Подполковник Петров отиде да вземе от румънския бряг младия принц с един малък български платноход от дунавската флотилия, на чиято мачта бе вдигнат италианския кралски флаг. Това привлякло вниманието на гостенина, който кротко рекъл: „Ами [какво стана с] инкогнитото?”

С Форас чакахме на кея, където се бяха строили офицерите от русенския гарнизон с фуражки, шинели и обикновена униформа. Корабът акостира. Оркестърът изсвири италианския химн. Принцът слезе” [45].

Цитираният откъс от писмото на Робер Алфонс от 31 март 1890 г. е предмет на задълбочени проучвания в поредица от наши публикации в сп. „Клуб ОКЕАН“ и рубриката „Морска историческа хроника“ в уеб-сайта Pan.bg. Защо?

Защото в едно изречение авторът граф Робер дьо Бурбулон предоставя синтезирани и точни данни за наличието на плавателен съд в българския военен флот (платноход), който се използва на река Дунав в началото на 1890 г. за представителни цели и посрещане на чужда делегация от Италия, и то по-малко от пет години (четири години, четири месеца и половина) след пленяването на сръбския ветроход от екипажа на „Мотала“ през ноември 1885 г.

В кратката информация на граф дьо Бурбулон откриваме ценни данни за вида на кораба според задвижването му (платноход = ветроход), националността (български), принадлежността (към дунавската флотилия = военния флот), размерите (малък), предназначението (за представителни цели) и такелажа му (наличието на поне една мачта, на която е издигнат италианския кралски флаг съгласно протокола в знак на уважение към госта).

И така, след като проф. д-р Зина Маркова утвърждава, че свидетелствата на граф дьо Бурбулон представляват богатство за българската историческа наука (вж. по-горе) за нас остава скромната задача да тръгнем по следите на едно от тях или по-точно на свидетелството на Бурбулон за платнохода от Дунавската флотилия и да повдигнем въпросите за връзката между него и сръбския ветроход, пленен от българския катер „Мотала“ през 1885 г. (въпрос 1), както и за статута на посещението на Виктор Емануил – инкогнито, полуофициално или официално (въпрос 2).

С което пристъпваме към разрешаването на първия въпрос и възможните

ПАРАЛЕЛИ НА ИДЕНТИФИКАЦИЯ

между платнохода от кореспонденцията на граф дьо Бурбулон и сръбския ветроход, както следва:

Паралел № 1 (българска националност):

1.1. На 15 ноември 1885 г. сръбският ветроход е пленен от екипаж от български военни моряци и българския катер „Мотала“;

1.2. Националността на платнохода (=ветрохода), с който подполковник Рачо Петров взема от румънския бряг младия принц Виктор Емануил през март 1890 е „българска“.

Паралел № 2 (принадлежност към Дунавската флотилия):

2.1.На 15 ноември 1885 г. сръбският ветроход е взет като „българска речна приза“ от българския военен флот на р. Дунав (=Дунавската флотилия);

2.2.Платноходът (=ветроходът), с който подполковник Рачо Петров взема от румънския бряг младия принц Виктор Емануил през март 1890 г. е категорично „български“ от „дунавската флотилия“ според граф дьо Бурбулон.

Паралел № 3 (уникалност, ексклузивност):

3.1.В периода от април 1880 г. (връщането на куриерски винтов параход със спомагателно ветрилно стъкмяване “Келасуры” от Княжество България на Русия) до 1891 г. (започналото преоборудване на парахода „Асен” (I) във ветроход) единствено сведение за промяна в корабния състав на Дунавската флотилия с ветроход е именно вземането на сръбския ветроход като българска речна приза след пленяването му през Сръбско-българската война (15 ноември 1885 г.).

3.2.В периода от април 1880 г. (връщането на куриерски винтов параход със спомагателно ветрилно стъкмяване “Келасуры” от Княжество България на Русия) до 1891 г. (започналото преоборудване на парахода „Асен” (I) във ветроход) единствено сведение за наличието, физическото съществуване и използването на български ветроход в Дунавската флотилия е за платнохода (=ветрохода), с който подполковник Рачо Петров взема от румънския бряг младия принц Виктор Емануил през март 1890 г. Разбира се, с уточнението, че в бъдеще могат да бъдат открити и други източници за службата на въпросния ветроход в Дунавската флотилия.

Паралел № 4 (произход):

4.1. В периода от Ден първи на българския военен флот (24 ноември 1879 г.) до 24 март 1890 г. (пристигането на принц Виктор Емануил в Русе) до този момент не е известен нито един случай на наемане на граждански (търговски) кораб от частно лице или организация в полза на Дунавската флотилия. Ето защо мястото на произход на платнохода от Дунавската флотилия, с който пристига принцът определено не е търговският флот. На този етап от проучванията няма каквито и да е данни такъв плавателен съд да е наеман от частно лице или организация през 1890 г. в полза на Дунавската флотилия, с други думи не е известна и такава практика. Самият граф Бурбулон отбелязва изрично, че платноходът е от Дунавската флотилия, а не нает, т.е. мястото на произход на платнохода е Дунавската флотилия, а не частно лице или друга организация.

4.2. През 1885 г. сръбският ветроход става „българска речна приза“ на Дунавската флотилия.

Паралел № 5 (фотографски):

На няколко снимки, съхранявани в Централния фоторахив на Министерството на отбраната редом до различни военни кораби в района на Дунавската флотилия неизменно може да бъде видян и един ветроход. Снимките са от края на XIX век – началото на XX век.

5.1. На фотография със сигнатура № I-180/6, озаглавена „Миноносец „Ботев“ – 1898 г.“ В горния десен ъгъл на тази фотография, непосредствено до минарето на джамията се виждат два ветроходни кораба и парен катер. На мачтата на първия ветроходен кораб (зад парния катер) са издигнати три ветрила между три реи. На мачта на втория ветроходен кораб (пред парния катер) са издигнати две ветрила между две реи. Отличителна характеристика на първия ветроходен кораб е транцевата кърма.



„Миноносец „Ботев” - 1898 г.” В горния десен ъгъл на снимката, непосредствено до минарето на джамията се виждат дървен товарен шлеп, известен с популярното наименование гемия (чам) с мачта (стожер), два ветроходни кораба и парен катер с тента (фотография № I-180/6 от Централния фотоархив на Министерството на отбраната)



Увеличение на фрагмента с ветроходните кораби от снимка № I-180/6. От ляво на дясно: лодка с двама души, дървен товарен шлеп, известен с популярното наименование гемия (чам) с мачта (стожер), едномачтов ветроход с три прави ветрила, мостик или понтон, парен катер с тента, едномачтов ветроход с две прави ветрила


5.2. На фотография, озаглавена „Миноносец „Ботев” на поправка в ремонтната работилница в Русе – ок. 1907 г., след сблъсък с румънски параход“ (без сигнатура). Ясно се виждат пораженията от сблъсъка върху корпуса. Зад кърмата на миноноската – носовата част на едномачтов ветроход със спуснати реи (три реи, съответно три, в случая прибрани ветрила).



Миноносец „Ботев” на поправка в ремонтната работилница в Русе – ок. 1907 г., след сблъсък с румънски параход. Ясно се виждат пораженията от сблъсъка върху корпуса. Зад кърмата на миноноската – носовата част на непознат едномачтов ветроход със спуснати реи (фотография от Централния фотоархив на Министерството на отбраната)

5.3. На фотография със сигнатура № III-6088, озаглавена „Парен катер „Любен Каравелов”, бивш „Фардинг”, подарен през 1879 г., участвал в Балканската война през 1912 г., изваден и преустроен след потопяването му през 1913 г., бракуван през 1915 г.” Снимката не е датирана, но може да бъде отнесена в периода от 1887 (преименуването на „Фардинг“ на „Любен Каравелов“) най-късно до 1913 г. (потопяването на „Любен Каравелов“). Зад катера „Любен Каравелов” се намира корпуса на неизвестен кораб, изваден на брега. Транцевата кърма прилича, но не е изцяло идентична с кърмата на ветрохода от увеличения фрагмент на (първата) снимка № I-180/6.



„Парен катер „Любен Каравелов”, бивш „Фардинг”, подарен през 1879 г., участвал в Балканската война през 1912 г., изваден и преустроен след потопяването му през 1913 г., бракуван през 1915 г.” Снимката не е датирана. Зад катера „Любен Каравелов” се намира корпуса на неизвестен кораб, изваден на брега. Транцевата кърма прилича на кърмата на ветрохода от увеличения фрагмент на снимка № I-180/6 (фотография № III-6088 от Централния фотоархив на Министерството на отбраната)

5.4. На фотография, публикувана в трудовете на Иван Черников (Энциклопедия Речнаго флота: Флот на реках, СПб, ООО „Издательство „Полигон”, 2003. 704 с.)



Същата фотография е публикувана в електронното издание на „Морски вестник“ на 19 февруари 2023 г. с текст: „Една от най-популярните снимки на миноноската „Левски“ [47].

От нея установяваме, че в района на флотилията отново присъства ветроходен кораб с транцева кърма и три ветрила на мачтата.

Доколкото качеството на снимката позволява да го идентифицираме по тези две конструктивни особености той е идентичен с ветроходния кораб от фотографията на миноноската „Ботев“ със сигнатура № I-180/6.

На снимката от трудовете на Иван Черников и „Морски вестник“ обаче ветроходът се намира над кърмовата част на миноноската „Левски“ и в близост до брега, а на снимката на миноноската „Ботев“ – над носовата й част и в близост до брега. Вдясно от ветрохода отново виждаме дървен шлеп, известен с популярното наименование чам (или гемия) с мачта (стожер).

5.5. На снимка, направена от Йохан Айлингсфелд, капитан от австрийското параходно дружество DDSG. Снимката е поместена в русенския вестник "Утро" на 2 юли 2020 г. в публикация на Нели Пигулева, озаглавена "Неизвестна снимка на австрийски капитан показва трагичното потапяне на Дунавската флотилия". Връзка:https://utroruse.com/article/771503/

Фотографията е предоставена на вестника от изследователя на речното корабоплаване Николай Генчев. На тази снимка, заедно с някои от потопените през лятото на 1913 г. параходи и шлепове от Дунавската флотилия отново установяваме присъствието на два ветроходни кораба в района на флотилията (съответно среден и зад него малък дунавски кораб със спуснати реи).

Паралел № 6 (присъствие в българско пристанище):

На 15 ноември 1885 г. взетият като „българска речна приза“ бивш сръбски ветроход е доставен на влекало от „българския“ параходен баркас „Мотала“ в „българското“ пристанище Видин.

Трите намерени до момента фотографии, които засвидетелстват наличието на ветроходен кораб в района на Дунавската флотилия (със сигнатура № I-180/6 от 1898 г. и без сигнатура ок. 1907 г., както и тази от трудовете на Иван Черников) са от Русе, също българско пристанище на р. Дунав и база на Дунавската флотилия.

Паралел № 7 (дълготрайност):

Горната граница, до която е допустимо да приемем физическото присъствие на ветроход/ветроходи в района на Дунавската флотилия на базата на наличните четири фотографии, е 1913 г. Четирите фотографии са, както следва:

-фотографията от Централния фотоархив на Министерството на отбраната със сигнатура № I-180/6, озаглавена „Миноносец „Ботев“ – 1898 г.“;

-фотографията от трудовете на Иван Черников с текст "Миноноска "Левски", снимката не е датирана, но при всички случаи е след 20 май 1887 г., когато миноноската "Черепаха" е преименувана на "Левский" с приказ № 199 на военния министър полковник Николаев;

-фотографията от Централния фотоархив на Министерството на отбраната с текст "Миноносец "Ботев" на поправка в ремонтната работилница в Русе – ок. 1907 г., след сблъсък с румънски параход";

-фотографията на капитан Йохан Айлингсфелд, публикувана във в-к "Утро" (1913 г.).

Считано от 1885 г., когато сръбският ветроход е взет като "речна приза" от екипажа на катера "Мотала" това прави един продължителен период от общо 28 години.

След извършената идентификация и на базата на паралели № 1, 2, 3, 4, 5, 6 и 7 по-горе извеждаме извода, че на този етап от изследванията сръбският ветроход, пленен от екипажа на катера „Мотала“ на 15 ноември 1885 г., впоследствие взет като "речна приза" е най-силният и убедителен кандидат за платнохода от Дунавската флотилия, използван за представителни цели при посрещането на италианския принц Виктор Емануил в Русе на 24 март 1890 г.

Ако на фотографиите (паралел № 5) е заснет именно този ветроход това означава, че той е просъществувал поне до 1907-а, т.е. годината през която е заснет заедно с миноноската „Ботев” на поправка в ремонтната работилница в Русе.

КОНСТРУКТИВНИ ОСОБЕНОСТИ

Самият ветроход от снимките представлява неголям плавателен съд съизмерим по дължина с размерите на парния катер (от фотографията със сигнатура № I-180/6) и миноноската (от фотографията без сигнатура, но с анотация „Миноносец „Ботев” на поправка в ремонтната работилница в Русе – ок. 1907 г., след сблъсък с румънски параход“).

При един близък поглед към снимките установяваме следните по-важни конструктивни особености на въпросния ветроход: една, висока мачта, триетажно ветрилно стъкмяване – три ветрила върху три реи, транцева, силно издигната кърма, голямо рулево перо от речен тип.

За щастие на изследователите описание на такъв кораб е оцеляло до наши дни. Съхранено е в една „Записка за търговията в Дунавския вилает“, датирана не по-късно от 22 ноември 1873 г., изготвена от генералния консул на Русия в гр. Русчук (дн. Русе) Александър Мошнин. Записката достига до нас благодарение на сборник с документи от архива на външната политика на Руската империя (1865 – 1877 г.), съставен от изследователя Иво Жейнов. От нея разбираме що е то

ДУНАВСКИ КОРАБ

Зад това съвсем непретенциозно наименование се крие ветроход, който се използва по река Дунав в участъка от Видин до Сулина през XIX век. Вместимост 100 – 200 тона, корпус – плоскодънен, екипаж 6 – 12 души, брой на ветрилата – едно голямо ветрило (ранните конструкции на кораба), три до четири ветрила, наричани „парчета“ (по-късни конструкции на кораба).

Центровете за строеж на такива кораби са следните градове от българското землище (в рамките на Османската империя): Видин, Свищов, Русе и Силистра.

Алтернативни наименования на дунавския кораб са „кралте“ (на румънски език) и „кирлач“ (на турски език).

През 30-те години на 19 век броят на ветроходите от вида кирлач (англ. kirlach) в участъка от Видин до Русе е между 165 и 200: от тях 15 – 20 в Никопол, 30 – 40 във Видин, 50 – 60 в Русе и 70 – 80 в Свищов [48].

Както посочихме описание на дунавския кораб се съдържа в Записка за търговията в Дунавския вилает, изготвена от генералния консул на Русия Александър Мошнин през втората половина на XIX век:

„От дунавските пристанища за главно се счита Сулина, после идват Тулча [49], Мачин…После следват Свищов [50], Никопол [51], Оряхово [52], Лом-Паланка и Видин. Между тези пристанища [и] до Сулина плават турски ветроходни кораби, наричани на румънски kralte, на турски кирлач, на български дунавски кораб [53], а на гръцки kapabi. Формата им е най-древна, плоскодънна, с два рога [съответно] на носа и на кърмата, широка, с висок рангоут за ветрилата и с широко перо на руля за противодействие на течението. От известно време е направена промяна във ветрилното стъкмяване: в началото ветрилото се състоеше от едно парче, което представляваше страшилище, след това – от три и четири отделни парчета (бел. ред. – по-малки ветрила). Вместимостта на тези кораби [е] от 100 до 200 тона, екипажът [е] от 6 до 12 души. Строени са предимно в Силистра [54], Русчук [55], Свищов и Видин“ [56].



В конструктивно отношение се различават три варианта на дунавския кораб. Според размерите на плавателния съд, рангоута и ветрилното стъкмяване тези варианти могат да бъдат наречени условно малък, среден и голям дунавски кораб

Малкият дунавски кораб е с вместимост около 100 тона. Ветрилното стъкмяване е разположено върху една мачта и включва две прави ветрила.

От този вариант е едномачтовият кораб с две прави ветрила, който може да бъде видян под джамията и над парния катер на увеличения фрагмент от снимка № I-180/6.



Малък дунавски кораб в акваторията на Русе, фрагмент от пощенска картичка, издадена през 1928 г. Фотограф - Гр. Пасков (електронен архив на сп. "Клуб ОКЕАН")



Малък дунавски кораб в акваторията на Русе, фрагмент от пощенска картичка, издадена през 1937 г.

Средният дунавски кораб е с вместимост около 150 тона. Ветрилното стъкмяване е разположено върху една мачта и включва три прави ветрила.

От този вариант е едномачтовият кораб с три прави ветрила, който може да бъде видян вляво от парния катер на увеличения фрагмент от снимка № I-180/6.

Ветроходът в левия ъгъл на фотографията, озаглавена „Миноносец „Ботев” на поправка в ремонтната работилница в Русе – ок. 1907 г...“ също е едномачтов с три спуснати реи.


Снимка № I-180/6 е уникална, защото на нея можем да видим два от вариантите на дунавския кораб: среден и малък. Съответно имаме поглед към кърмовата част на среден дунавски кораб (вляво) и малък дунавски кораб (вдясно)

Големият дунавски кораб е с вместимост около 200 тона. Ветрилното стъкмяване е разположено върху две мачти съответно - две/три прави ветрила на първата мачта и едно косо ветрило на втората мачта. В редки случаи екипажът издига и пето ветрило в носовата част - кливер.

Дунавските кораби от трите посочени варианта участват предимно в превоз на товари и понякога пътници.

И трите варианта произлизат от един общ (базов) конструктивен вид - едномачтов кораб с едно голямо ветрило, използван първоначално за риболов на р. Дунав през първата половина на XIX век.

Отличителна конструктивна особеност на дунавските кораби, които се използват за риболов е наличието на два рога [съответно по един] на носа и на кърмата.

С развитието на базовата конструкция и обособяването й в три варианта (голям, среден и малък кораб) роговете отпадат.

Независимо от интензивното навлизане на параходите в корабоплаването на р. Дунав през втората половина на XIX век дунавските (ветроходни) кораби продължават да превозват товари макар и в по-ограничен мащаб.

Някои от тях оцеляват до 30-те и дори до 40-те години на XX век, за което свидетелстват техни изображения върху няколко пощенски картички от Русе и Свищов.



Голям дунавски кораб, изображение от книгата The Danube from the Black Forest to the Black Sea на Франсис Дейвис Милет, издадена в Лондон през 1892 г. Илюстрация на Алфред Парсънс


Голям дунавски кораб, фрагмент от рисунка на Н. Каразин/по-късно гравюра на Боярский, озаглавена "Пристан в Браила. Турски галиот". Публикувана в руското списание "Нива", брой № 10, с. 163, издаден на 7 март 1877 г.

След прегледа на наличната информация по първия въпрос (за връзката между пленения сръбски ветроход и платнохода от писмото на граф Робер дьо Бурбулон) сега е време да пристъпим към втория въпрос т.е. дали визитата на италианския престолонаследник Виктор Емануил в Русе на 24 март 1890 г. е била в стил

ИНКОГНИТО, ПОЛУОФИЦИАЛНА ИЛИ СЪВСЕМ ОФИЦИАЛНА?

За целта най-напред ще разкажем какво е инкогнито визита. Според изследователя Волкер Барт в дворцовия протокол терминът „инкогнито“ се свързва с временна промяна на идентичността, която обикновено се извършва от монарси или високопоставени личности със специфична, най-често политическа цел.

Всъщност церемонията в стил „инкогнито“ като цяло представлява отворена тайна, защото от една страна всеки, който участва в нея е запознат с истинската идентичност на госта, но от друга страна е длъжен изцяло да се съобразява с възприетата от него временна идентичност за политически или други цели.

С цел да бъдат осигурени благоприятни условия за интегрирането на госта в йерархията на страната домакин обикновено той възприема чуждо име (псевдоним) и по-нисък ранг или титла. Готовността да се откажеш временно от по-високия ранг или титла всъщност е добре преценен политически акт.

Обикновено владетелите извършват „инкогнито“ визити отвъд границите на държавната територия или на места извън кралския двор. Процедурата е следната: първоначално се провеждат преговори със страната домакин, след което тя издава официална покана и накрая се избира чуждо име за госта, който се отправя на съответното пътешествие.

Преди отпътуването му се обявявават публично неговия псевдоним и спазването на протокола на предстоящата визита в режим „инкогнито“.

Значителни грижи и внимание се отделят за избора на дрехи, прислужници и транспорт, които трябва да съответстват на по-ниския социален статус, който е възприет временно от госта.


Един изключително важен източник по въпросите на дворцовия протокол, включително и визитите в стил "инкогнито" - изданието Visitors to Versailles. From Louis XIV to the French Revolution със съставители Kisluk-Grosheide, Daniеlle and Bertrand Rondot (корица: The Metropolitan Museum of Art)

При пристигането си той трябва да осъществи контакт най-напред с посоченото лице за свръзка от страна на домакина и да бъде приет по начин, който отговаря на временния му ранг или титла.

При наличие на съгласие от страна на домакина по време на посещението гостът може случайно да премине от „инкогнито“ в режим на истинската си идентичност. В подобни случаи домакинът е длъжен да се съобрази и да направи незабавна промяна в дворцовия протокол, както и да информира обществеността.

Някой от по-важните преимущества на визитата в стил „инкогнито“ са, че тя осигурява възможности за свобода на действията, поверителност и уединение на посетителя. По-ниският ранг или титла рязко намаляват необходимостта от официални церемонии.

Това означава, че гостът може да пътува по-евтино без помпозни приеми или размяна на скъпи подаръци. Подобни преимущества привличат владетелите на по-малките държави.

От политическа гледна точка визитата в режим „инкогнито“ позволява да бъдат осъществени срещи и контакти, които при друг случай изглеждат неприемливи и непрактични.

Във времена на кризи тя дава възможност за дискретни срещи между владетели или посланици без те да се съобразяват с деликатния въпрос за старшинството и йерархията.

От описанието до тук, разбираме, че въпросната церемония има гъвкав и адаптивен характер. Ето защо тя се развива и през годините се появяват нейни разновидности.

В допълнение към многобройните преимущества за госта протоколът допуска и анонимни посещения във връзка с предварителното уреждане на бракове, привидно случайни срещи между високопоставени дипломати и разбира се, участие в балове с маски.

В периода от средните векове до началото на модерността има много исторически и литературни свидетелства за церемонията, която през XVI и XVII век става известна като „инкогнито“.

Различни рицарски турнири, официални посещения и банкети, които включват в програмата си творческа (литературна или поетическа) част предразполагат към временната промяна на идентичността на някои от участниците.

През втората половина на XVII век терминът „инкогнито“ започва да се появява все по-често в текстове на френски, водещият език на дипломацията, аристократичния и дворцовия живот.

Клод дьо Гранж Фавр дьо Вогелас (1585 – 1650 г.), един от основателите и впоследствие редовен член на Френската академия от 1634 г., коментира използването на думата „инкогнито“ в своите „Бележки за френския език“ през 1647 г. по следния начин:

„През последните няколко години ние взехме тази дума [инкогнито] от италианците, за да изразим нещо, което те са били достатъчно разумни да възприемат с цел да избегнат официалните церемонии, на които са подложени великите [личности], когато разкрият самоличността си.

Днес всички народи използват това удобно изобретение като вземат назаем от италианците и протокола, и названието му едновременно. [Обикновено] ние казваме „той е дошъл инкогнито“ или „той ще дойде инкогнито“, не защото някой не е известен, а защото той не желае да разкрива самоличността си", посочва Клод дьо Гранж.


Изглед от Версайския дворец и парка (снимка архив на сп. "Клуб ОКЕАН")

От своя страна изследователят Волкер Барт привежда множество примери за визити в стил „инкогнито“ във Версай, един от които е свързан с Фердинандо Карло Гонзага (1652 – 1708 г.), последният херцог на Мантуа.

През април 1704 г. херцогът посещава Версай във връзка с предстоящото му встъпване в граждански брак с френската принцеса Сузана Анриета Лотарингска, за което се нуждае от одобрението на френския крал Луи XIV.

С цел да не натоварва преговорите с церемониалните изисквания, присъщи на една официална визита той пътува инкогнито под името маркиз дьо Сан Салвадор. [От френска страна] необходимите приготовления за гостуването на Гонзага са извършени от барон дьо Бретьол.

За протокола баронът организира тази визита по примера на посещението в стил инкогнито на датския принц Фредерик IV във Версай през 1693 г.

Всичко е толкова семпло, че при пристигането на Фердинандо той влиза в двора на Версай не с каляска, а на стол-носилка, не е посрещнат със съответната церемония от военни части и караул на френския крал, в програмата му не са предвидени официални събития и контакти с обществеността.

По време на закуска, обед и вечеря храната за госта не се сервира от офицери на краля или лица от свитата на краля. През цялото посещение френският двор се обръща към Фердинандо Карло Гонзага като маркиз дьо Сан Салвадор [57].

От горното описание на визитата на Гонзага във Версай през 1704 г. извличаме някои от по-важните реквизити и характеристики на посещението в стил инкогнито, които представляват интерес за нашето изследване:

1. Гостуващото лице/страна приема псевдоним;

2. Домакинът не предоставя официален, а само спомагателен транспорт;

3. Липсват официално посрещане и церемония от страна на домакина (изпълнение на химни, военни маршове, издигане на флагове);

4. Липсват официални събития и контакти с обществеността в програмата на госта;

5. Контактите с офицери и лица от свитата на краля са сведени до минимум или изключени по време на хранене;

6. Домакините се стремят да спазват инкогнитото и се обръщат към госта с неговия псевдоним.

(Следва)

Литература и бележки:

[45] Бурбулон, Р. Български дневници. София, 2007. 544 с.
[46] Бурбулон, Р. Български дневници. София, 2007. 544 с.
[47] Панайотов, А. Още за първите ни бойни катери с имената на „Левски“ и „Ботев“ www.morskivestnik.com, публикувано на 19 февруари 2023 https://morskivestnik.com/compass/news/2023/022023/022023_23.html, последно посетен на 25 ноември 2025.
[48] MacGregor, J. Commercial Statistics. A Digest of the Productive Resources, Commercial Legislation, Customs Tariffs, Navigation, Port, and Quarantine Laws, and Charges, Shipping, Imports and Exports, and the Monies, Weights, and Measures of All Nations, Including All British Commercial Treaties…Collected from Authentic Records, and Consolidated with Especial Reference to British and Foreign Products, Trade and Navigation. Vol. II. London, 1850. p. 55.
[49] В записката – „Тульча“.
[50] В записката – „Систов“.
[51] В записката – „Никополь“.
[52] В записката – „Орехов (Рахова)“.
[53] В записката – „дунавский корабе“ (ед. ч.). За сравнение мн. ч. – „дунавские корабли“.
[54] В записката – „Силистрия“.
[55] Русчук = Русе.
[56] Записка за търговията в Дунавския вилает, не по-късно от 22 ноември 1873 г., изготвена от генералния консул Александър Мошнин…// Жейнов, И. Документи от архива на външната политика на Руската империя (1865 – 1877 г.). Русе, 2009. 272 с.
[57]Kisluk-Grosheide, D. and Bertrand Rondot (Ed.). Visitors to Versailles. From Louis XIV to the French Revolution. New York, 2018. p. 182.