Морска историческа хроника № 124

д-р Калоян Панчелиев, Преслав Панчелиев

/в процес на разработка/

Предстоящото отбелязване на 6 май - Гергьовден, Ден на храбростта и празник на Българската армия е добър повод да се върнем към темата за храбростта на българските военни моряци, за да припомним техния принос за утвърждаването и запазването на териториалната цялост и суверенитета на България чрез успешните им действия на река Дунав и Черно море в поредица от събития през Сръбско-българската (1885 г.), Балканската (1912 г.) и Първата световна война (1914/1915 – 1918 г.)

Традиционно пристъпваме към темата с извадка от статията „Дунавски герои“, която има отношение към въпроса. Нейн автор е видният морски офицер, общественик и историк Сава Иванов; публикувана е в брой № 1 на списание „Морски сговор“ през 1940 г.[/color]

ЗА ХРАБРОСТТА НА БЪЛГАРСКИТЕ ВОЕННИ МОРЯЦИ

„Напълно достоен за сравнение с най-храбрите световни моряци”. Това е категоричната оценка на видния морски офицер, общественик и историк Сава Иванов за поручик Пеню Спирдонов, командир на българския параход „Варна“ на трагичния 22 октомври 1918 г., когато шлеповете „Анверсъ I“ и „Вардаръ“, взети на влекало от същия параход навлизат в минното заграждение, поставено броени часове по-рано от два австроунгарски-монитора в близост до големия Беленски остров на р. Дунав.

Шлеповете удрят последователно пет подводни мини, взривяват се и потъват. Първоначално на борда на „Варна“ настава суматоха, но редът е възстановен бързо от командира на кораба Пеню Спирдонов.

Сава Иванов го описва като опитен и практичен човек, „съвременник на създаването на Дунавската флотилия“, който осъзнава напълно голямата отговорност и задължение да изведе кораба и екипажа от минното поле с минимален брой жертви.

Поведението на Спирдонов е спокойно и хладнокръвно. Той не допуска прояви на безволие и безредие, отдава заповеди с твърд и решителен глас и нарежда всеки да остане на поста си.


Параходът "Варна" и неговият екипаж (снимка Централен военен фотоархив на Министерството на отбраната)

С личния си пример командирът на „Варна“ превръща „цялата обслуга от неспокойни младежи-моряци в истински дунавски герои“.

В този тежък и страшен момент, на границата между живота и смъртта командирът на „Варна“ е „величествен, строг и неумолим“, а държанието му е повече от издържано, то е „божествено, олимпийски спокойно, хладнокръвно и разумно“.

Както уточнихме по-горе описанието на трагичния край на шлеповете „Анверсъ I“ и „Вардаръ“ и оценката на Сава Иванов за Пеню Спирдонов е публикувана в статия под заглавие „Дунавски герои“ в брой № 1 на списание „Морски сговор“ през 1940 г.

Днес с пълно право можем да кажем, че освен Пеню Спирдонов, напълно достойни за сравнение с най-храбрите световни моряци са и всички български военни моряци, които изпълняват достойно своя дълг и дават своя принос за утвърждаването и запазването на териториалната цялост и суверенитета на страната в мирно и военно време от създаването на Дунавската флотилия и Морска част през 1879 г. до наши дни.

ИСТИНСКИ ДУНАВСКИ ГЕРОИ

– такива са и военните моряци от екипажа на парния катер „Мотала“ с командир корабника Иван Великов, които пленяват сръбски ветроход на река Дунав в близост до Видин на 15 ноември 1885 г. по време на Сръбско-българската война.

Благодарение на капитан I ранг Сава Н. Иванов, който записва през 30-те години на миналия век спомените на "малцина останали още живи ветерани моряци от Сръбско-българската война" днес можем да възстановим събитията и да посочим конкретната дата, на която е пленен сръбският ветроход.

Поради изключителната важност на спомените като източник за първия боен успех на българския военен флот решихме да ги представим на читателите в подробен вид, за което се постарахме да ги възстановим като текст. И така - сега е време да дадем думата на техния автор капитан I ранг Сава Н. Иванов...

ДУНАВСКАТА ФЛОТИЛИЯ (1885)

На 8 ноември 1885 г. Видинската крепост е обсадена от сръбската Тимошка армия на генерал Лешанин, а на следващия ден – 9 ноември, е откъсната от вътрешността на Княжество България.

Положението на българските защитници на Видинската крепост е много тежко, но донякъде се облекчава от Дунавската флотилия, която въпреки противодействието на сръбските войски и разположената на брега на Дунава при с. Видбол сръбска полска батарея, поддържа по воден път връзката с крепостта и постоянно я подкрепя с нови войски, оръдия, пушки, бойни припаси и храни.

В тази война Сърбия не разполага с военно-речни сили и това в голяма степен облекчава действията на българската Дунавска флотилия, която охранява нашите пристанища и поддържа постоянна връзка между тях, контролира корабоплаването по реката и изпълнява бойна транспортна служба за нуждите на северния отряд на капитан Узунов.

Към началото на войната Дунавската флотилия включва 4 слабо въоръжени транспортни парахода, 3 шлепа, 2 миноноски и 7 парни катера. По искане на коменданта на Видинската крепост капитан Узунов за охраната на видинското пристанище и за контролиране на преминаващите край Видин кораби от състава на флотилията са отделени миноноската „Бычокъ“ и парния катер „Мотала“.



Публикацията „Първият пленен речен ветроход“ на капитан I ранг Сава Н. Иванов

КАТЕРЪТ "МОТАЛА"

Миноноската „Бычокъ“, впоследствие преименувана на „Ботевъ“ (Приказ № 199 от 20 май 1887 г.) е малко корабче с железен корпус. Технически данни: водоизместване 20 тона, дължина 20 метра, широчина 2,5 метра и потъване (газене) във водата 1,5 метра. Въоръжение: две пъртови мини и една скорострелка. Задвижване: парна машина. Скорост: 18 километра в час в тиха вода. Екипаж: 12 души.

Парният катер „Мотала“, впоследствие преименуван на „Стефанъ Караджа“ (Приказ № 199 от 20 май 1887 г.) беше също малко старо корабче с железен корпус. Технически данни: водоизместване около 18 тона и газене във водата около 1,2 метра. Задвижване: парна машина. Скорост: 12 километра в час в тиха вода. Въоръжение: една скорострелка.

Екипажът на „Мотала“ включва 6 души: подофицер-кърмчия (същевременно и командир на катера), огняр, машинист, картечник и двама моряци за палубна прислуга. С този екипаж катерът изпълнява важни бойни поръчения между обсадената Видинска крепост и предната оперативна база на Дунавската флотилия – Лом.

Командир на „Мотала“ е корабникът Иван Великов, опитен боеви подофицер. На няколко пъти катерът преминава в близост до сръбските войски и придружаващата ги полска батарея, разположени при с. Видбол. В допълнение екипажът на „Мотала“ наблюдава за корабоплаването по реката, проверява минаващите параходи и следи за безопасността на Видинската крепост откъм Дунава.


Параходният катер "Стефанъ Караджа" (бивш "Мотала") според Приказ № 199 от 1887 г. или "Ст. Караджа" според Обявление № 2199 от 1939 г. за продажба на плавателни съдове. Снимка Централен фотоархив на Министерството на отбраната

15 НОЕМВРИ 1885 г. - ПЛЕНЯВАНЕТО НА СРЪБСКИЯ ВЕТРОХОД, ПЪРВИЯТ БОЕН УСПЕХ НА БЪЛГАРСКИЯ ВОЕНЕН ФЛОТ

На 15 ноември 1885 г. дежурен стражен и разузнавателен кораб е парният катер „Мотала“. Около обяд наблюдателят-моряк на „Мотала“ забелязва един натоварен ветроход в посока към румънския бряг в близост до Калафат. По палубата на ветрохода се суетят хора.

Сведенията са доложени от наблюдателя-моряк на командира на катера Иван Великов. Същият насочва „Мотала“ с пълен ход към ветрохода и заповядва на моряка-картечник да приготви скорострелката за действие. В това време ветроходът започва да се приближава към срещуположния български бряг и по посока на левия фланг на сръбските войски, които обсаждат гр. Видин.

При сближаването на двата плавателни съда от българска страна сигнализират към ветрохода да спре съответно, за да бъде прегледан и проверен. Екипажът на ветрохода не обръща внимание на подадения знак и корабът продължава към заетия от сръбските войски български бряг, източно от Видин.

Корабникът Иван Великов заповядва на моряка-картечник да открие огън пред носа на ветрохода. Произведени са няколко картечни изстрела. В резултат ветроходът преустановява движението си и застава недалеч от българския бряг. Катерът „Мотала“ достига до него на пълен ход и с насочена скорострелка.

На палубата на ветрохода е тихо, около десетина сръбски войници, които изглеждат изненадани са застанали неподвижно. На висок глас корабникът Иван Великов пита на развален българо-сръбски език: „Какъв е този ветроход, какво носите, къде отивате?“

С вдигнати нагоре ръце в знак, че се предават и със съответните движения сръбските войници сигнализират, че не разбират от езика на корабника. Тогава Великов заповядва на двама от моряците да се прехвърлят на ветрохода и да извършат обиск.

След обиска и пълният разпит, направен пред дулото на скорострелката е установено, че ветроходът е сръбски, натоварен с около 400 чувала брашно и още някои други хранителни продукти, предназначени за сръбските войски.

Екипажът на ветрохода имал нареждане да отнесе товара във Видин, защото се предполагало, че Видинската крепост вече е паднала в сръбски ръце и, че влезлите там войски се нуждаят от храни.

Макар и с по-малочислена обслуга (екипаж) корабникът Иван Великов използва ефекта от изненадата и страха от скорострелката и пленява бързо всички сръбски войници. Ветроходът е взет на влекало и доставен в гр. Видин.

Българските войски в обсадената Видинска крепост определено се нуждаят от подобен ценен и полезен товар. Брашното и другите хранителни продукти са разтоварени веднага и са прибрани в продоволствените складове на крепостта.

Пленените сръбски войници са подложени на обстоен и подробен разпит. Според духа на закона за международното морско право ветроходът е задържан като българска речна приза.



НАГРАДИ ЗА ОТЛИЧИЛИТЕ СЕ ВОЕННИ МОРЯЦИ

По-късно на същия ден (15 ноември 1885 г.) командирът на парния катер „Мотала“, корабникът Иван Великов се явява пред коменданта на Видинската крепост капитан Атанас Узунов, за да му докладва за пленяването на сръбския ветроход с ценния му продоволствен товар и целия му екипаж (обслуга), заедно с военната й охрана. В този рядък и необикновен момент капитан Узунов снема своя орден „За храброст“ и го подарява на Иван Великов с думите „Ти напълно го заслужаваш“.

На следващия ден (16 ноември с.г.), привечер във Видинската крепост пристига вестта за примирието. Военните действия обаче не са прекратени до полунощ. Едва на 17 ноември сутринта двете командвания влизат във връзка и дават едновременно нареждания за спиране на военните действия съгласно изискванията на условията за примирието.

След края на Сръбско-българската война и подписването на мирния договор между Княжество България и Кралство Сърбия в Букурещ (19 февруари/3 март 1886 г.), в района на Дунавската флотилия в Русе командирът на флотилията награждава отличилите се моряци по време на войната. Сред наградените със съответните ордени е целият екипаж (обслуга) на парния катер „Мотала“.



Година и половина след Сръбско-българската война или през май 1887 г. параходният баркас "Мотала", който заедно със своя екипаж записва първите бойни успехи на българския военен флот през войната, е преименуван на "Стефанъ Караджа". Горе - един по-късен страничен вид на "Стефанъ Караджа" след конструктивното му преустройство, за което ще пишем отделно

В навечерието на 6 май - Гергьовден, Ден на храбростта и празник на Българската армия, ще разкажем на нашите читатели още една история за храбростта на българските военни моряци. Тя е свързана с името на лейтенант Борис Стателов, командир на миноносец "Храбри" и действията на неговата команда при гр. Тулча на 22 януари 1917 г. по време на Първата световна война.

Заемането на гр. Тулча е извършено на 23 декември 1916 г., за което свидетелства една телеграма на Началника на Сборната дивизия ген. Тодор Кантарджиев [1].

Сборната дивизия е формирана на 28 септември 1916 г.

За действията на Борис Стателов и неговата команда научаваме от рапорт № 65 от 14 март 1917 г. до Началника на Подвижната Отбрана. Рапортът е с гриф „Тайно“, отбелязано в горния десен ъгъл на първа страница. Изпратен е от командира на миноносец „Храбри“ лейтенант [Борис] Стателов.

Фактът, че документът е издаден от командира на същия кораб се удостоверява надлежно от печата „Флот на Негово Величество МИНОНОСЕЦ „ХРАБРИ“, поставен в горния ляв ъгъл на първа страница. Рапортът е получен в Подвижна Отбрана и заведен на 14 март с.г. под № 221, за което свидетелства съответния печат на първа страница. Текстът, както следва:

"В допълнение [към] донесението ми № 15 от 25.I т[ази] г[одина] донасям Ви, Господин Капитан II ранг, по изпълнение на възложената ми с № 15 от 1.I т[ази] г[одина], от Началник Флота, задача следното:

На 18.I т[ази] г[одина] пристигнах в Гр. Баба-даг с 10 мини и на 19 същий [=януари 1917] ги пренесох в Гр. Тулча, гдето в 9 ч[аса] сл[eд] пл[адне] ги складирах в една магазия до брега на Дунава.

Когато се явих в Щаба на Армията, Командующи[ят] Армията лично ми заповяда да поставя мините на около 2 клм. източно от Гр. Тулча. Първия[т] проект, мините да се поставят източно от Махмудие, на Св. Георгиевския ръкав, се изостави, като ненавременен поради тактически и технически неудобства. Мините, поставени източно от Тулча, имаха за задача да служат като непосредствена най-близка охрана, против прорив на неприятелски кораби, на моста срещу Тулча, който в близко бъдеще трябваше да се построи.

Западно от Тулча, за същата цел, австрийската пионерна команда трябваше да постави мини. Тия минни заграждания се наложиха от прорива, който неприятелски параход - неизвестно какъв - извърши през нощта на 12 - 13.I т[ази] г[одина], и силно обстреля града.

Устроих минен плот от намерени в Тулча моторен ветроход, в съчетание с обикновен малък ветроход, обаче мотора, който се поправяше, в деня определен за работа - 22.I се указа неизправен.

На 21.I т[ази] г[одина] се получи заповед от I бригада от 12 п[ехотна] дивизия, отделни роти да минат Дунава срещу Тулча, на 22 същий, на разсъмване и [да] заемат [на]срещното селение - Реджеле Карол, това се смяташе за начало на операцията в делтата. Още от сутринта се завърза пехотен бой на отсрещния бряг, гдето нашите части минаха Дунава и заеха казаното селение [=селище]. Румънските монитори от Килийския ръкав през целия ден обстрелваха Дунава срещу Тулча и пристанищната улица на града. Понеже мотора на комбинирания от мен плот..."



Литература и бележки:

[1] Ген. Т. Кантарджиев. Заемане на гр. Тулча на 23 декември 1916 г. // В: Попов, Жеко. Северна Добруджа. Пътеписни бележки и спомени за българите (1878 - 1940). София, 1993. с. 166.