Морска историческа хроника № 125

д-р Калоян Панчелиев, Преслав Панчелиев

/в процес на разработка/

В началото на месец май т.г. с оглед на предстоящото отбелязване на Гергьовден, Ден на храбростта и празник на Българската армия (6 май) отворихме темата за храбростта на българските военни моряци и техния принос за утвърждаването и запазването на териториалната цялост и суверенитета на България чрез успешните им действия на река Дунав и Черно море в поредица от събития през Сръбско-българската (1885 г.), Балканската (1912 г.) и Първата световна война (1914/1915 – 1918 г.). В брой № 124 на рубриката "Морска историческа хроника" разказахме за лейтенант Борис Стателов, командир на миноносец "Храбри" и действията на неговата команда по време на Първата световна война при гр. Тулча на 22 януари 1917 г. Днес се завръщаме към темата, за да добавим нови данни за първото българско речно минно заграждение на р. Дунав при Тулча

(От брой № 124)

Изграждането на плот от два понтона "под пехотния и артилерийски огън" на противника, както и поставянето на минното заграждение от 10 мини на 22 януари 1917 г. на река Дунав край Тулча от лейтенант Стателов и неговата команда, при установени няколко попадения в плота, са пример за изключителната храброст на българските военни моряци.

В процеса на работа, при съчетаването на двата понтона в плот морякът Георги Заптиев е ранен.

Действията на лейтенант Стателов и неговата команда за съжаление се отразяват съвсем лаконично и пестеливо в морско-историческата ни литература.

В добре познатата на морската общественост "История на българския военноморски флот", съставена от авторски колектив и издадена на прага на демократичните промени у нас през 1989 г. се отбелязва: "команда от Черноморската част поставя на 22 януари 1917 г. 11 мини в р. Дунав (на два километра източно от Тулча)". [3]

Осемнадесет години по-рано или през 1971 г. и във връзка с действията на същата команда, от страниците на списание "Военно-исторически сборник" изследователят Владимир Павлов информира, че същата е "поставила на 22 януари 1917 г. заграждение от 11 мини на р. Дунав на 2 км източно от Тулча".[4]

ДЕСЕТ ИЛИ ЕДИНАДЕСЕТ МИНИ?

При едно сравнение откриваме пълно съвпадение между двата източника: датата (22 януари 1917 г.), броя на мините (11), реката (Дунав), населеното място (Тулча), посоката (изток) и разстоянието (2 км) са идентични. Изглежда, че под някаква форма през 1989 г. авторският колектив на "История на българския военноморски флот" стъпва върху данните на Владимир Павлов, публикувани през 1971 г. в списание "Военно-исторически сборник".

Има обаче и една съществена разлика. В тайния рапорт № 65 от 14 март 1917 г. до Началника на Подвижната Отбрана командирът на миноносец "Храбри" лейтенант Стателов уточнява, че е пристигнал на 18 януари 1917 г. в Баба-даг с 10 мини. Същият брой мини той е пренесъл от Баба-даг до Тулча и складирал в една магазия до брега на р. Дунав на 19 януари.

В процеса на изложението на Стателов никъде не се споменава за увеличаване на броя на мините с още една при поставянето на минното заграждение на 22 януари. Докато в публикацията на Владимир Павлов и в "История на българския военноморски флот" се посочва, че броят на поставените мини е единадесет (11). Възможно е разминаването в броя на мините да е в резултат на печатна грешка.

Във всеки случай до откриването на убедителни доказателства, че в Тулча е добавена още една мина към вече пренесените от Баба-даг и складирани десет, за достоверен следва да приемем броят на мините (десет), указан лично от лейтенант Стателов в неговия таен рапорт № 65 от 14 март 1917 г.

ПЪРВОТО БЪЛГАРСКО РЕЧНО МИННО ЗАГРАЖДЕНИЕ

На уеб-страницата на ВВМУ "Н. Й. Вапцаров" откриваме биографични данни за живота и делото на капитан І ранг Борис Константинов Стателов (21.08.1886 - 22.10.1959 г.):

"Борис Константинов Стателов е роден на 21 август 1886 г. в Солун. Произхожда от известен лясковски род, а месторождението му е свързано с факта, че по това време баща му е директор, а майка му - учителка в Солунската гимназия.

Той завършва през 1905 г. Военното училище в София с випуск 25-и.

След успешното завършване на курсовете за морски офицери във Флота мичман І ранг Борис Стателов е изпратен на околосветско плаване с руския кораб “Рюрик” от 9 януари до 3 октомври 1908 г. Продължава обучението си в Минния офицерски клас в Кронщад (Русия) от 31 април 1910 г. до 28 септември 1911 г. По време на Балканската война му се възлагат изпълненията на най-отговорните задачи: по противодесантното наблюдение в Шаркьой, минните заграждения в Родоския залив на Егейско море и в Мраморно море.

Той е командир на подривната команда от Дунавската флотилия в Одринската операция Източния сектор по време на Балканската война (1912 - 1913 г.).

Командир на импровизирания торпедоносец "Марица", подготвен да атакува турския броненосец "Тургут рейс" на 31 март 1913 г.

През Първата световна война като командир на торпедоносеца "Храбри" съвместно с "Шумни" участва в бойното стълкновение с руската ескадра във Варненския залив на 14 октомври 1915 г." [5]

В рамките на биографията на капитан І ранг Борис Константинов Стателов, публикувана на уеб-страницата на ВВМУ "Н. Й. Вапцаров" отново се посочва поставянето на минното заграждение на река Дунав през Първата световна война:

"На 22 януари 1917 г. флотска команда миньори под ръководството на капитан-лейтенант Борис Стателов поставя заграждение от 11 мини на река Дунав на 2 км източно от Тулча".

В допълнение в същия източник се утвърждава, че това е "първото българско речно минно заграждение".[5]

ПЛАНОВЕТЕ ЗА ПОСТАВЯНЕ НА МИННО ЗАГРАЖДЕНИЕ НА РЕКА ДУНАВ

обаче датират поне от няколко години по-рано с уговорката, че в случая става дума за друг военен конфликт (Междусъюзническата война и по-специално за очакванията за война между Сърбия и България) и съответно за поставяне на минно заграждение в друг район на р. Дунав (срещу устието на р. Тимок).

Податки за това са налични в трудовете на Сава Иванов, който цитира едно поверително писмо на зам.-командира на Дунавската част лейтенант Сава Христов от 1913 г.

Доколкото вече сме публикували информация по този въпрос тук ще се спрем съвсем накратко и на него.

Преди началото на Междусъюзническата война (1913 г.) началникът на флота на Н.В. изпраща запитване до Дунавската флотилия относно задачите, които могат да й бъдат възложени в случай на война със Сърбия. С поверително писмо № 763 от 21 май 1913 г. зам.-командирът на флотилията лейтенант Сава Христов съобщава:

"Донасям, господин подполковник, че в случай на война със Сърбия на поверената ми Дунавска част може да се възложи:
1. Яхта "Крум", транспортът "Симеон Велики" и шлеповете "Янтра", "Тунджа" и "Марица" ще се използват за пренасяне войски и материали по Дунава".[6]

Останалата част от съдържанието на поверителното писмо откриваме в изданието "Българска военна история: подбрани извори и документи":

2. Миноноските "Ботев" и "Левски" ще се използуват според нуждата за минни атаки или за разведочна служба.

3. Катерите "Борис" и "Любен Каравелов", които са приспособени за минни плотове, ще се използуват за минно заграждение.

4. Удобно място за минно заграждение е срещу устието на р. Тимок.

5. Вън от това минно заграждение може да се направи едно или две заграждения (изкуствени препятствия) между гр. Видин и устието на р. Тимок с плаващите средства, които се числят в района из Ломската и Видинската митница, като най-близки; или пък с тия плаващи [средства], които биха се намерили в околността на Видин при обявяването на войната със Сърбия. [7]

ПРЕДИСТОРИЯ НА МИННИТЕ ПЛОТОВЕ

В края на XVIII и началото на XIX век Русия е почти постоянно в състояние на конфликт с Англия и Швеция, пишат руските изследоветели Дяконов и Коршунов. Ето защо защитата на столицата [Петербург] откъм морето се превръща в една от главните задачи на въоръжените сили.

Със разрешението на този проблем се занимават видни военни специалисти, инженери, учени и изобретатели. Един от тях е подполковник Иван Иванович фон Фицтум (1761 - 1829 г.), преподавател по фортификация и артилерия в Морския кадетски корпус.

В една докладна записка на подполковник Фицтум от 1807 г. във връзка с изострянето на противопоставянето в Северна Европа и появата на английския флот в Балтийско море четем:

"Когато войната между Русия и Англия и Швеция беше решена .....и се умножиха укрепленията за защита на морските крепости, бреговите фортове, устията на реки и други подобни обекти, разположени на р. Нева, прецених, че....ще бъде изгодно да се използват подводни фугаси (=мини) или брандери". [8]


Брандер с традиционна конструкция, използван от руските моряци в Чесменското морско сражение през 1770 г. Възстановка на авторите

Руските моряци били използвали брандери не веднъж, при това успешно (например в Чесменското морско сражение през 1770 г. ), но брандерите в докладната записка на подполковник Фицтум изглеждали съвсем различно, отбелязват Дяконов и Коршунов [8].

"Целта на брандерите е...да унищожат неприятелските кораби чрез различни запалителни вещества", посочва подполковник Фицтум и допълва, че задачата им се свежда до "нанасяне на щети в подводната част на неприятелските кораби" [8].


Схема на подводен фугас (брандер), разработен от подполковник Иван Иванович фон Фицтум. Обозначения: 1.2. кожен ръкав; 3. поддържащо въже; 4. дървен корпус; 5. барутен заряд; 6. плот; 7. клюз за котвеното въже. Възстановка на авторите

Подполковник Фицтум не успява да постигне положителни резултати в своите опити, изобретението му остава нереализирано и въпреки това неговите фугаси се явяват непосредствен предшественик на един принципно нов вид морско оръжие - мините, посочват Дяконов и Коршунов [8].

От схемата на подводния фугас или брандер, публикувана от Дяконов и Коршунов, чиято възстановка предлагаме на нашите читатели по-горе установяваме, че той представлява далечен първообраз на морска мина, разположена върху платформа (в конкретния случай плот/сал).

Важно е да се уточни, че въпреки своето наименование подводният брандер, предложен от изобретателя не е същински подводен кораб. Терминът "подводен" в случая изразява идеята на подполковник Фицтум новият брандер да нанася удари в подводната част на неприятелските кораби.

Понеже нашата цел в настоящия материал е да проследим зараждането и развитието на минните плотове като конструкция, а не на морските мини, по-долу ще се спрем на основните моменти в този процес. Доколкото двете теми все пак са неразривно свързани на отделни места ще включим и кратки препратки към развитието на морските мини.

Успешни опити с т.нар. подводни фугаси са произведени в реална обстановка през 1822 г. и 1834 г. съответно от руския учен П.Л. Шилинг и Началника на инженерите от Гвардейския корпус генерал-майор К.А.Шилдер. [8].

През ноември 1839 г. по инициатива на К.А.Шилдер в Русия е учреден т.нар. "Комитет за подводни опити". В списъка на неговите задачи влиза и "усъвършенстване на...подводните мини".

За ръководството на всички минни изследвания в качеството на член на комитета е поканен и проф. Борис Семенович Якоби (1801-1874 г.).

Първият успешен опит с подводен фугас по програмата за работа на комитета е осъществен на 27 януари 1840 г. на р. Нева.

В рамките на опита в реката са спуснати шест дървени сандъка с барут, а ледът е пробит на две места. На повърхността на леда излизат два галванични проводника, които се простират на разстояние 100 сажена (1 сажен = 2,13 м) в посока към брега.

Взривът е произведен с помощта на галваничен елемент, устроен от проф. Якоби[8].

По време на Кримската война (1853 - 1856 г.) моряците от руския флот поставят минни заграждения в Балтийско и Черно море. Поставени са около 3000 мини в устието на р. Двина, Ревел и Свеаборг (на Балтийско море) и Днепро-Бугски лиман, Керч и устието на р. Дунав (на Черно море).

ЗА ПРИЛОЖЕНИЕТО НА МИННИТЕ ПЛОТОВЕ В РУСКИЯ ФЛОТ

откриваме данни още през XIX век, например при поставянето на минни заграждения на река Дунав при гр. Сулина по време на Руско-турската война (1877-1878 г.). По-долу предаваме извадка от един рапорт на капитан-лейтенант Иван Михайлович Диков, началник на отряда от [плавателни] съдове в устието на р. Дунав при Сулина, до главния командир на Черноморския флот и пристанищата:

"На 26 септември [1877 г.] привечер, аз, с поверения ми отряд от [плавателни] съдове подходих към нашето [руско] минно заграждение по заповед на генерал-лейтенант Веревкин да отида в Сулина и да встъпя в бой с намиращите се там 4 турски броненосеца. Поставянето на мини при Сулина аз заръчах на командирите на миноносните катери, [съответно на] лейтенантите: Крускопф, Лощинский, Фридрихс и Скрягин, мичман Радецкий и гардемарин граф Строганов...В 10 часа вечерта лейтенант Крускопф се отправи надолу по Сулинския ръкав. Неговият миноносен катер взе на буксир две големи лодки с 30 души...След катера на лейтенант Крускопф се отправиха останалите катери, с минни плотове на буксир; всеки от тях трябваше да постави по две мини". [9]

На този етап от изследванията не разполагаме с подробно описание или изображение на минните плотове, използвани през Руско-турската война (1877 - 1878). Във връзка с възложената задача всеки от тях да постави по две мини, може да се предположи единствено, че те не са били с големи размери.


Данни за приложението на минните плотове при поставянето на минни заграждения на река Дунав при гр. Сулина по време на Руско-турската война (1877-1878 г.). Възстановка на авторите

СИСТЕМА ЗА ПОСТАВЯНЕ НА МИНИ ОТ ПАРЕН КАТЕР И ГРЕБНА ЛОДКА (1885)

В периода 1881 - 1885 г. ръководството на Черноморския минен отряд е поверено на Иван Диков (от 11 януари 1907 г. - морски министър). Около 1885 г. изпитанията на мини за руския военен флот на Черно море се провеждат с участието на крайцера "Память Меркурия". Неговият командир предлага система за поставяне на мини, която се състои от парен катер и гребна лодка.

Според изследователя Александър Чернишев наименованието на системата е "Минный плотик для постановки мин со стрелы 1885 г."/"Минен плот за поставяне на мини със стрела 1885 г."

Съгласно приложеното от Чернишев описание системата представлява: "Парен баркас, съединен чрез траверси с гребен полубаркас, снабден с [товарна] стрела за поставяне на мини. Най-голяма дължина на спарката по водолинията 11 м, широчина 7,6 м, средно газене 1,5 м, скорост 3-4 възла, въоръжение 12 - 14 мини..." [10]

Самият Чернишев посочва, че тази система намира широко приложение по време на Руско-японската война (1904 - 1905 г.) и по-специално при обсадата на Порт Артур.

В началото на XX век минните плотове са част от инвентара на големите бойни кораби в руския военен флот. В потвърждение на този факт представяме данни от още един труд на Чернишев, посветен на крайцера "Аскольд":

"В специален минен склад в кърмовата част [на "Аскольд"] се съхранявали 35 заградни мини, образец 1898 г. До Руско-японската война всички големи кораби на руския флот постоянно носят в себе си този изключително опасен товар. За поставянето на мините на борда [на "Аскольд"] се намира сглобяем минен плот. Плотът може да бъде буксиран от катер до мястото на поставяне на мините."[11]

БЪЛГАРСКИЯТ ОПИТ

След като отбелязахме основните моменти от развитието на минните плотове в Русия, продължаваме напред във времето, за да отчетем и българския опит в изграждането и приложението им на Черно море и р. Дунав.

Българските минни плотове/заградители "Амалия" - "Войвода" и "Раковский" - "Х. Димитръ" участват в поставянето на минно заграждение във Варненския залив от 25 септември до 5 октомври 1912 г.


Модел на парния катер "Амалия" в Националния политехнически музей в София. Снимка на автора

Ето какво е известно за конструкцията на минния заградител "Амалия" - "Войвода" от публикацията "Първото минно заграждане" в двуседмичника за морска просвета и обнова "Морски преглед":

"С присъщата на всеки българин в трудните и съдбоносни моменти изобретателност и предприемчивост, моряците от минната част, след усилена и непрекъсната работа, стъкмили малкия парен катер "Воевода" и шлепът "Амалия" като минни заградители, с които било поставено първото минно заграждане в съществуването на Българското царство. Върху шлепа "Амалия" била поставена дървена площадка с релси, на които били натоварени десет заградни мини. За по-голяма устойчивост във вътрешността на шлепа били поставени различни тежести и цистерни с вода, предназначена за котлите на "Воевода". Последният се запасил с пълен товар гориво. Двете малки плаващи съдини застанали една до друга и били съединени и закрепени помежду си посредством дървени греди. Тоя своеобразен български минен заградител се състоял от две плаващи една до друга части. В едната част се намирал двигателят, посредством който минопоставача трябвало да се придвижи и достигне района на минното заграждане, а върху втората част били натоварени самите заградни мини".[12]

От горното описание установяваме, че минният заградител "Амалия" - "Войвода" има асиметрична конструкция, защото се състои от:

1. два различни по задвижване плавателни съда - съответно самоходен парен катер и несамоходен шлеп;

2. два различни по предназначение плавателни съда - съответно товарен шлеп "Амалия" и парен катер "Войвода" (бивш "Raket" на акционерното общество "Крейтон и Ко" в Або, продаден на руската държава през септември или началото на октомври 1877 г., използван от Главното инженерно управление на руската армия на р. Дунав, от 31 юли 1879 г. в Дунавската флотилия и Морска част на Княжество България, използван за представителни цели от княз Александър I Батенберг и множество други задачи);

3. два различни по размери плавателни съда.

През 2015 г. в том I от поредицата "Българските кораби", посветен на Дунавската флотилия и Морска част на Княжество България публикувахме изображение и описание на минен плот. Тогава посочихме по памет, че източник на изображението е българският "Учебник на миньора от флота", тъй като разполагахме само с ксерокопия от съответните страници с изображението и описанието на минния плот, но не и с титулната страница на изданието, за да можем да цитираме правилно заглавието му и годината на издаване.

Вероятно правилното наименование на източника е "Ръководство по електротехника за миньорите и минните подофицери от Флота на Н. Ц. Височество", издадено във Варна през 1908 г.



Минен плот - възстановка на авторите по българския учебник (ръководство) на миньора от флота, издаден през първата половина на XX век

Литература и бележки:

[3] Добрев, Ив., Янакиев, В., Желев, В. История на българския военноморски флот. София, 1989. с. 59.

[4] Павлов, Вл. Българският военноморски флот в Първата световна война 1915 - 1918 г. // В: Военноисторически сборник, 1970, том 39-40, с. 73.

[5] Капитан І ранг Борис Константинов Стателов (21.VІІІ.1886 - 22.Х.1959). http://old-www.naval-acad.bg/Bg/mu-125g/alej/statelov.html Последно посетен на 11 юли 2026.

[6] Панчелиев, Калоян. Баржите "Марица" и "Тунджа" в Балканската война. Pan.bg - политика, армия, национална сигурност. Публикувано на 20 юли 2011. https://pan.bg/view_article-3-5333-BARZhITE-MARICA-I-TUNDZhA-V-BALKANSKATA-VOJNA.html Последно посетен на 11 юли 2026.

[7] Българска военна история. Подбрани извори и документи. Том 2. София, 1984. с. 638.

[8] Коршунов, Ю., Дьяконов, Ю. Мины российского флота. С. Петербург, 1995. с. 2-3.

[9] Морская хроника. // В: Морской сборникъ, том CLXI, № 7 (Iюль) 1877, с. 24.

[10] Чернышев, А. Минные заградители русского флота. Москва, 2017. с. 17.

[11] Чернышев, А. "Аскольд". Лучший крейсер Порт-Артурской эскадры. Москва, 2019. с. 40.

[12] Куюджуклиев. Първото минно заграждане. // Морски преглед, 1 май 1940, бр. 136, с. 7.