Иван Бориславов, "Българските ВВС и Студената война", ИК "Еър ГРУП 2000"

Създаденият в противовес на НАТО в Европа Варшавски договор (14 май 1955 г.), както и участието на България в него, определят задълго развитието на българската военна авиация. Унифицирането на въоръжението, методиката на подготовка, системите за свръзка, радотехническите средства прави българските ВВС подобни на тези на Румъния, Унгария, Чехословакия и другите държави-участнички.

Като организация и като материална част. Но не и като качество. Но затова ще стане дума по-късно. Като елемент от общата отбранителна стратегия на Варшавския договор, българските ВВС редовно участват в провежданите от Обединеното командване учения. На територията на страната многократно се провеждат учения с международно участие – “Хемус”, “Щит’72”, “Щит’76, “Родопи”, “Щит’82” и какви ли не още. В тях освен разликата в униформите на участниците всичко останало е еднакво. Изключение правят само съветските ВВС, които периодично показват по нещо ново, което след известно време идва на въоръжение и у нас. Така на смяна на МиГ-15/15бис идват масово самолетите МиГ-17 от варианта без форсаж, наричан по частите “Сейбър”, както и форсажните МиГ-17Ф и МиГ-17ПФ. Самолетите са във вариант фронтови изтребител прехващач. От безфорсажните МиГ-17 много самолети летят и в учебния полк към ВНВВУ “Георги Бенковски” на летище Каменец.
В системата на Варшавския договор, независимо от общо взето унифицираното въоръжение, съществува голяма разлика във възможностите та авиациите на страните. Тя се дължи както на национални особености, така и на различната степен на подготовка на състава. И за чест на българските летци, инженери и техници, щурмани-насочвачи и още много други специалисти – достойни наследници на балканските орли от 1912-1918 г. и на героите от 1943-1945 г., българските ВВС се очертават като НАЙ-КАЧЕСТВЕНИТЕ ВОЕННОВЪЗДУШНИ СИЛИ на Варшавския договор...

(...В късната есен на 1970 г. летище Каменец е препълнено от бойни самолети от няколко авиополка. Повече от 100 машини! Има и МиГ-17Ф, и МиГ-19, и МиГ-21 от различни варианти. Те излитат, построяват боен ред и на последователни групи нанасят удари с бомби, ракети и оръдеен огън по цели на полигона край с. Славяново. После кацат отново на Каменец. Но там почти не се виждат техници! Летците бързо сами подготвят машините за повторен полет, със съдействието на минимален брой специалисти подкачат бомби, зареждат, запускат... След минути групите отново са във въздуха и полигонът се тресе от новата вълна бомбени удари и оръдейните серии...)

Това е само малък епизод от напрегнатото ежедневие на българските авиатори, постоянно доказващи и на себе си, и на командването, че са в състояние да изпълняват и най-сложните задачи по бойното използване на наличната авиационна техника.

След извеждането от въоръжение на витловите бомбардировачи Петляков Пе-2 и Туполев Ту-2, българските ВВС получават първите си реактивни бомбардировачи. През 1954 г. в Балчик са получени двумотрни реактивни самолети Илюшин Ил-28, но на следващата година те са предадени на разузнавателния авиополк на летище Толбухин. Там самолетите са на служба до 1974 г., когато последната машина е пребазирана на летище Крумово, за да стане експонат в Музея на ВВС.
Средата на петдесетте години бележи масов преход на световната изтребителна авиация към свръхзвукови самолети. През 1958 г. и българските ВВС получават своите първи свръхзвукови изтребители МиГ-19. През годините този самолет от вариантите МиГ-19Ъ – фронтови изтребител, МиГ-19П и МиГ-19ПМ – прехващачи, е на въоръжение в авиополковете в Граф Игнатиево (19-и ИАП), Габровница (11-и ИАП, Доброславци (18-и ИАП) и Узунджово (21-и ИАП).