ОТБЕЛЯЗАХА 100 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ГОЛЕМИЯ БЪЛГАРСКИ ПАРАШУТИСТ НИКОЛА КОСТАДИНОВ - БАЧО КОЛьО

Pan.bg 04 май 2022 | 09:53 views (1422) commentaries(0)
img
Отбелязаха 100 години от рождението на един от първите ни славни парашутисти
Otbrana.com


Пред паметника на парашутистите в София днес имаше паметна проява по повод 100 години рождението на полковник Никола Костадинов, който си отиде от този свят през ноември 2013 г. Бачо Кольо, както го наричат многобройните му приятели, е един от първите български военни парашутисти. През войната поручик Костадинов е адютант и началник на щаба на парашутната дружина.
Той е кавалер на орден „За храброст”, почетен гражданин на София, носител на почетния знак „За принос към Министерството на отбраната”, дългогодишен председател, а по-късно почетен председател на Съюза на военноинвалидите и военнопострадалите и член на ръководството на Съюза на ветераните от войните. Той е с изключително големи заслуги за запазване живо делото на военните ни парашутисти.
За този достоен български офицери говориха командирът на Съвместното командване на специалните операции генерал-майор Явор Матеев и полковник от запаса Стефан Гълъбов. Те и други действащи и запасни офицери положиха венци и цветя пред паметника на парашутисти, за чието изграждане голям принос има полк. Костадинов.
РАЗГЛЕДАЙТЕ ГАЛЕРИЯТА > > >

„Както знаете, аз съм войник от фронта, адютант на прославената парашутна дружина. Тогава бях на 22 години, все още зелен, но командирите бяха способни и умни и може би предаността към родината ни направи такива – герои, храбреци. Но, разбира се, ние дадохме много жертви – 59 души загинаха, 153 бяха ранени, а 23 останаха военни инвалиди, включително и аз. Раниха ме на последния бой при Куманово, но за щастие имах късмета да остана жив, макар и военноинвалид“, каза той преди десет години.
Снимка Димитър Бебенов

image

Предлагаме ви едно интервю с полк. Костадинов от 14.06.2010 г
Първите ни десантчици са признати по поречието на Искър
Спирдон Спирдонов


С първия си въпрос връщам полковник от запаса Никола Костадинов повече от 67 години назад. През май 1942 г. той се явява на летище Враждебна като войник – кандидат за парашутист. Родното ми село Казичане е близо до летището и винаги са ме привличали самолетите, казва той. Не станал летец, но парашутнист – да, и от първите!
- Г-н полковник, голяма ли беше конкуренцията за парашутисти?
- Голямо беше стълпотворението на войници, подофицери и офицери, кандидати да станат първите военни и десантни парашутисти на България. Броят им надминаваше пет хиляди. Всеки държеше документите от съответното поделение, които удостоверяваха правото му да кандидатства за парашутист. Назначената от щаба на ВВС приемно-изпитна комисия с участието на офицери, представители от немска страна, и наш състав от офицери летци, психолог, лекар и физкултурник, следваше да проведе изпит и определи щастливците, кандидати за парашутисти. Самата изпитна програма бе много наситена. Кросът например се проведе по Ботевградско шосе, а останалите упражнения – на спортната площадка в летището.
- Колко бяхте тези, които издържаха?
- Комиисята пусна близо 300 от кандидатите. В началото на декември същата година ни облякоха в униформи на ВВС и ни разпределиха в две основни групи. Вече знаехме, че заминаваме за обучение в Германия. Тогава беше война и от съображения за сигурност пътувахме с влак. Разбира се, всичко се пазеше в пълна тайна.
Първата група в състав от около 150 военнослужещи, водена от капитан Любомир Ноев с помощници офицерите поручик Светослав Йоцов и Станимир Станимиров, подпоручиците Драган Драганов и Кирил Константинов, както и двама преводачи, отпътува в първите дни на декември 1942 г. Ние, войниците и подофицерите пътувахме на седалките на третокласните вагони, а офицерите бяха във втора класа. Някои близки на офицерите ги придружиха чак до гара Пирот. Там на перона годеницата на поручик Станимиров му пожела успех и жив и здрав да се върне от обучението.
- Къде се обучавахте в Германия?
- В гр. Брауншвайг в парашутното училище, намиращо се недалеч от града. Втората група в състав също от около 150 души, водени от капитан Георги Алайков, заедно с четирима офицери, поручик Георги Марков и подпоручиците Боян Бончев, Цочо Петков и Константин Петров и с още петима преводачи, пристигна Брауншвайг няколко дни след нас.
- Кои ви бяха инструктори?
- Инструктори бяха утвърдени немски парашутисти. Нас ни обучаваше унтерофицер Функ, а за групите на офицерите имаше инструктори от подофицерския и младшия офицерски състав.
- Организирахте ли посрещане на новата 1943 година?
- Да, разбира се. Прещнахме я в столовата на училището. На новогодишните маси бяха поставени български колбаси и напитки. По-късно разбрахме, че продуктите и виното в буретата са пътували с нас. Идеята е била на нашите предвидливи командири.
- Трудно ли ви беше по време на занятията? Все пак всичко е било съвсем ново за вас.
- В интерес на истината трябва да посоча, че бързото усвояване на програмните упражнения и лекотата, с която се справяхме, учудваха немците. При провеждането на вътрешни състезания между нашите групи, понякога и между нас и немските парашутисти, ние винаги печелехме състезанията. Оправданието на немците беше, че техните най-добри парашутисти са на фронта, а ние сме избрани измежду най-добрите български войници.
- По колко скока трябваше да направите?
- По тогавашната немска методика, за да бъдеш признат за военен парашутист, се изисква изпълнението на най-малко шест парашутни скока. Първоначално три скока изпълнихме от самолет “Юнкерс-52”, разпределени по отделения и взводно при височина от 3000 до 1000 м. Немското командване и обучаващите ни инструктори изказаха възхищението си от хладнокръвието и смелостта на българите. Целта на извършените първи скокове до голяма степен бяха опознавателни. При четвъртия, по неизвестна за нас причина, командването на училището реши да проведе един некоректен и опасен парашутен скок с новия самолет изтребител-бомбардировач “Хайнкел-111”.
- Каква е разликата при скачане с парашут от “Юнкерс-52” и от „Хайнкел-111”.
- “Юнкерс”-ът лети с по-малка скорост и от него се скача от странична врата, каквато имат всички транспортни самолети. “Хайнкел-111” няма такава врата, а отвор (люк) в долната част на тялото, откъдето се пускат бомбите. Във вътрешността на самолета беше опънато същото метално въже, на което се окачват куките (карабинките) на изтеглящото въже на сбруята на парашутната раница. За да се доближиш до вратата, в конкретния случай, до люка, за разлика от “Юнкерс”-а, където парашутистът се придвижва прав, тук клекнал, подскачайки като пате, трябваше да улучиш отвора. Лично върху себе си изпитах трудността на това придвижване, може би от страх, може би поради високия ми ръст. Подскачайки към отвора (люка), помня, че ударих силно главата си в предната част на люка и благодарение на специалната парашутна каска я спасих от разбиване.
- Имаше ли нещастен случай?
- За съжаление имаше. Редник Георги Щерев от с. Езерово, Бургаско, загина трагично на земята с врязани в тялото му и двата крака. Обяснението на анкетната комисия бе, че след излизането от самолета и отварянето на парашута се е образувал някакъв “рибарски възел”, който от началото на носещите въжета на парашута се е придвижвал нагоре към купола до пълното му затваряне. Парашутистът полетява надолу като свободно падащо тяло и се забива в земята. Независимо от напрежението изпълнението на предвидените три парашутни скока от този самолет продължи. В следващите два скока имаше само натъртвания, един офицер бе със счупен нос, а друг – с охлузен врат от едно от носещите въжета на парашута. Станалият инцидент обаче не остана без последствия. Той доведе до бързото приключване на парашутната ни подготовка в училището и отправянето ни предсрочно в България.
- Как продължи службата ви в Българската армия?
- Бяхме зачислени към въздушните на Н.В. войски, с правото на български държавни въздухоплаватели и със съответстващото на това право всякакъв вид доволствие. Снабдени с парашути РС-20 и със специално немско оръжие и снаряжение, през юни 1943 г. положихме успешен изпит и пред командването на ВВС и представители на Министерство на войната. Извършен бе учебно-боен парашутен десант с тактическо задание овладяването на мост с водна преграда. Това стана по поречието на р. Искър в околностите на селата Стара и Нова Враждебна от самолети “Юнкерс-52”. Поставихме неписан рекорд при извършване на парашутен десант от възможно най-малка височина – 80 м, при рискова норма 100 м. Една част от войниците бяха произведени в по-горен чин, а на командира капитан Любомир Ноев, офицерския и подофицерския състав беше изказана служебна благодарност. Нашето командване ни призна за български десантчици с връчването на специално учредената българска парашутна значка, която всеки от нас окачи до немската. Така се роди първото десантно парашутно отделение в България, покрило с героизъм и слава името на българския парашутист в боевете на Стражин, Страцин, Куманово и в Унгария.
14.06.2010 г.



Навигирайте с бутоните под снимката, за да разгледате галерията!


ОТБЕЛЯЗАХА 100 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ГОЛЕМИЯ БЪЛГАРСКИ ПАРАШУТИСТ НИКОЛА КОСТАДИНОВ - БАЧО КОЛьО

ПРЕДИШНА СНИМКА 1/1 СЛЕДВАЩА СНИМКА

loading...

Други публикации


Напиши коментар

Коментари: 0



Социални мрежи

Вход

Запомни ме на това устройство

Регистрирай се Забравена парола

Последни

НАЙ-ЧЕТЕНИ НАЙ-КОМЕНТИРАНИ

Морски архиви

Прочети още

Броячка